Всички около масата — всички в залата — ме погледнаха като че ли бях луд. Но Ангела погледна настрани, погледна картите си и от мазната му коса потекоха капки пот, спуснаха се по челото и се загубиха в джунглата на черната брада.
Пелтека броеше чиповете си. Въздъхна облекчено, имаше колкото да остане.
— Пелтека плаща — казах аз.
Той избута чиповете си към растящата купчина.
Тика хвърли на Пелтека извинителен поглед, придружен от лек спазъм.
— Извинявай — каза той. — Вдигам две хиляди.
Това означаваше краят на Пелтека, в чиито очи можеше да се прочете трагедията да държиш сигурна ръка и да нямаш средства да я доведеш до финала.
— Страхувам се, че ще кажем сбогом и на теб, Тик — каза Комодора и избута всичките си чипове към пода. — Още петдесет хиляди.
Зрителите, включително момчетата на Ангела, бяха на крака и около нас. Чип да бе паднал на земята, щеше да се чуе.
Ангела отново се усмихна.
— Ако искаш да видиш картите ми, Мавърик, това ще ти струва всичко, което имаш…
И огромните му ръце избутаха към пода планини от чипове.
— Сто и петдесет хиляди — каза Ангела.
— Може би следващата година — каза Комодора, ослепителната му усмивка бе безследно изчезнала. Той въздъхна и хвърли картите си на масата.
— В този пот ще има половин милион, джентълмени, ако мистър Мавърик реши да плати.
Все още не бях погледнал последната си карта.
Страхливците никога не могат да направят флош. Нито пък кент флош.
Избутах напред всичките си чипове.
Всички очи вперени в масата се ококориха. Хората клатеха невярващо глави. Анабел, която ме наблюдаваше от публиката, изглеждаше изумена.
Ангела започна да се смее. Гръмовен смях, в който имаше нещо като ръмжене и нито следа от веселие. Мелодраматичната ефективност, с която обърна картите си една по една надмина очакванията ми.
Пет… шест… седем… осем… девет.
И всичките кари.
Чуха се охкания и ахкания от смаяното множество, дори леки аплодисменти. За тези от нас, които обичаме покера кент флоша е нещо красиво, макар и относително красиво, чиято стойност варира в зависимост от това от коя страна стоиш.
Е, ако не друго, то поне имах не по-слаб вкус към мелодраматичните ефекти от Ангела, така че когато им показах ръката си, бе карта по карта, като оставих петата си недокосната карта за накрая.
Дори Ангела изглеждаше впечатлен от вида на десетката пика, валето пика, дамата пика и попа пика. Но без деветка или асо, те щяха да са прекрасни, но прекрасни и безобидни.
Не им показах последната карта веднага. Исках първо аз да я видя, в края на краищата аз бях този, който бе платил за нея. Исках да се уверя, че тя е това, което смятах…
— По дяволите — казах тихо и поклатих глава. — По дяволите… не мога да повярвам…
Отвратителният смях на Ангела разтърси разкошния полилей над нас. Той се наведе напред, загреба чиповете с огромните си лапи и започна да ги придърпва към себе си.
— Не плачи, Мавърик — изръмжа той. — Много трудни за вярване неща се случват на една покер маса…
— Знам, но кой е чувал за два кент флоша в едно раздаване…?
Изстрелях картата във въздуха, тя се завъртя като параходно колело и се приземи с лицето нагоре.
— Късмет, моят е по-висок — казах аз.
Асо пика.
Лицето на Ангела бе смъртно бледо, а очите му се изпълниха с ярост, само че последвалата експлозия не бе неговия гняв, а аплодисментите и подсвирква чия от всички останали в залата. Току-що бяха видели една страховита покер ръка.
Изправих се и ги дарих с най-лъчезарната си усмивка, на която бях способен, а Анабел, забравила за миналите дрязги, се втурна към мен и ме прегърна. Кошър с усмивка на уста тръгна към мен, за да поднесе поздравленията си.
— Сега, когато вече си богаташ, Брет — каза Анабел — чувствам, че мога да ти простя някои твои жестоки постъпки…
Но един друг бе по-малко опрощаващ.
— Нещастно копеле лъжливо — каза Ангела и измъкна револвер от огромния си ботуш, а аз нямах дори пистолет.
Крясъкът на Анабел и два почти едновременни изстрела се смесиха в един неясен звук, но не аз бях застреляния.
Ангела бе получил единствения шанс да оправдае името си, но нямаше късмет. Политна напред и падна на пода засега, а доста по-надолу се намираше мястото, където скоро щеше да отиде, ризата му се напои с кръв, очите му бяха широко отворени и за пръв път в тях нямаше омраза. Всъщност в тях нямаше абсолютно нищо.
Шумът бе като от отсечен дънер, а Кошър стоеше до мен, устните му бяха безпощадно свити. Колтът в дясната му ръка бе насочен към току-що простреляната мишена, а от дулото се виеше ласообразна струйка дим.
В това състояние бе и още един колт. Ние бяхме извадили пистолетите и стреляли едновременно, този от левия кобур на Кошър бе в ръката ми.
Тогава с крайчеца на окото си ги видях. Тъпите копелета трябваше веднага да офейкат, щеше да е по- добре за тях, но не — бяха толкова глупави, колкото и зли, и си пробиваха път през тълпата, измъкнали пистолети, бог знае откъде. Целта им разбира се, бях аз, а жаждата за убийство в сърцата им, бе изписана на лицата.
Кошър стоеше точно до мен, но не ги видя, очите му бяха приковани в мъжа, който бе застрелял, така че се извърнах и стрелях, а двата ми изстрела бяха така близо един след друг, че прозвучаха като един.
И двамата паднаха, първо единият и след миг другият, разногледият, чиито очи най-накрая щяха да престанат да блуждаят, и негодникът с белега, чиито притеснения да не би пак да му сложат примката, свършиха завинаги.
После пистолетите се върнаха в кобурите на Кош, прибрахме ги едновременно, като че бяхме едно същество с един мозък.
А Анабел се върна в прегръдките ми.
Бягството
Настъпи мигът.
Човекът наречен шериф Зейн Кошър се отправи към сейфа, който само той можеше да отвори и вещо завъртя шифъра. Мълвата бе стигнала до всички на кораба, хората бяха станали от леглата си и бяха изпълнили големия салон за финалното (и буквално) плащане на Първия годишен речен покер шампионат.
На който аз бях, разбира се, единствен и абсолютен победител.
Комодора, добре прикриващ недоволството си, наблюдаваше как Кош фактически се вмъкна в огромния сейф, за да извади заключената чанта с парите. Когато Кош се обърна и застана с лице към нас чантата бе в лявата му ръка, а в дясната бе единият от колтовете със седефени дръжки.
Сподавени възгласи изпълниха залата.
Но тежките думи на Кош бяха предназначени единствено към мен.
— Съжалявам, Брет… неприятно ми е, че победния ти ход трябва да приключи по този начин…
И както говореше, той пристъпваше назад към един отворен прозорец, голям прозорец, който гледаше
