а и здрави нерви да го правиш пред зорките погледи на професионални комарджии. Наистина бяхме уморени и очите ни все повече се замъгляваха, но не бе лесно човек да ни излъже, нашата гилдия.
Докато раздаваше картите, той понякога ги даваше отгоре, понякога отдолу, понякога втората или третата, а понякога от средата на колодата, което (както Татко казва) е „по-трудно, отколкото слепец да обуздае див мустанг.“
Дали някой друг на масата забелязваше? Като че ли не.
Имах добра ръка за дроу-покер, особено като се има предвид, че не бе нужно да имаш поне двойка валета, за да отвориш. Единственото нужно, за да отвориш, бе кураж, а аз имах нещо повече от кураж: имах десет, вале, дама, поп — всичките пики.
Шансовете да подобриш отворен кент флош са две към едно. Вероятността да получа девятка или асо бе твърде малка, двайсет и две и половина към едно. Но съблазнителна.
Ако това бе частно раздадена ръка, в честна игра, щях да знам как да я играя.
Но тъй като тез карти ми бяха внимателно избрани от крупието, специално за мен, това поставяше нещата по коренно различен начин.
Като вдигнах глава към моите съиграчи, видях безизразни лица на покер-играчи, които толкова се стараеха да бъдат безизразни, че почти се усмихнах. Дори Тика контролираше тиковете си. Знаех какво е направило това подло копеле, крупието. Но изчаках, за да се уверя в подозренията си.
Не трябваше да чакам дълго.
— Колко карти? — попита отегченото крупие Пелтека.
Пелтека ме погледна и почти незабележимо ококори очи.
— Пелтека остава пат — казах аз.
— Карти? — обърна се крупието към Тика.
— Тези ми харесват — каза Тика.
Крупието погледна Комодора, който се усмихна широко и каза:
— Не вярвам, че могат да се подобрят.
Тогава дойде ред на Ангела, който поиска една карта и я получи. Всъщност получи третата карта отгоре, но кой ти гледа?
Три пат ръце, а Ангела иска една карта. Това можеше да означава само едно: крупието бе раздало „непобедими“ пат ръце на първите трима и бе попълнило една още по-„непобедима“ ръка с картата, която бе дал на своя съучастник Ангела.
Картата, която крупието щеше да измъкне за мен от своята приятелка колодата, естествено нямаше да запълни кент флоша ми, но ще направи кент или флош и ще ме задържи в играта за заколението.
— Мавърик? — каза нетърпеливо крупието.
— Искам една карта — казах аз и ръката му се плъзна към тестето, за да ми намери точно нужната погрешна карта, когато поставих ръка върху неговата и спрях раздаването.
— Какво…?
— Казах, че искам една карта, но не я искам от теб.
В залата настъпи оживление.
Комодора каза:
— Какво се опитваш да направиш, синко?
Крупието не каза нищо. Въпреки суровостта и грубостта на сипаничавото му лице в очите му имаше страх. Защото погледът ми бе прикован в тях и му казваше, че знам точно какво беше направил.
Аз отговорих без сянка на вълнение в гласа:
— Искам ново крупие, искам да се разбъркат отново картите и отново да се секат.
Комодора каза:
— Не знам дали това е…
Кошър се намеси. Може би все пак бе забелязал виртуозното раздаване. Хладно и твърдо той каза:
— Момчето е в правото си. Аз ще разбъркам картите…
Комодора въздъхна и кимна.
— Добре, тогава аз ще цепя.
— Не — казах аз. Погледнах Ангела и му се усмихнах с лъчезарната си усмивка. — Нека той да цепи.
Усмивката на Ангела не бе никак лъчезарна.
— Харесва ми това, Мавърик. Показва доверие.
Кошър изхвърли грубо от стола му крупието, седна и разбърка картите, леко непохватно. После ги плесна пред Ангела.
Дори играч съобразяващ се със законите на вероятността, трябва понякога да се уповава на късмета. Затворих очи и се заслушах. Представих си, че отново чувам онзи вятър пред колибата на странната дребна старица, който шепнеше окуражително и си помислих за вълшебствата, за магията и за най-обикновения късмет.
Ангела постави огромната си длан върху колодата, закрия я и след това направи от нея две купчинки. Аз протегнах ръка и деликатно върнах целостта на тестето.
Ангела, като ми се ухили с жълтата си отвратителна усмивка, бутна с дебелия си пръст горната карта и я плъзна от тестето към мен. С лицето надолу, разбира се.
Оставих я да си седи там, както си беше.
Кошър каза:
— Доколкото си спомням, ваш ред е да залагате, мистър Смит.
Пелтека вдигна два пръста и аз казах:
— Пелтека залага две хиляди.
Тика бе забравил за тиковете си. Той просто плати. Сигурен бях, че малкият иска да вдигне, но просто нямаше достатъчно чипове пред себе си, та да си го позволи. На този етап от играта, за да се отървем от него, — а това важеше в пълна сила и за Пелтека, — достатъчно бе някой да вдигне повече, отколкото те можеха да платят.
Това, което до този момент бяха допринесли за пода, щеше да си остане просто това — принос.
И точно така ставаше с играта, защото Комодора хвърли подкупващата си усмивка и каза:
— И вдигам пет хиляди.
Купът чипове в центъра на масата бе внушителен и ставаше все по-внушителен.
Между другото, аз още не бях погледнал онази карта и всички го знаеха. Все още си седеше с лицето надолу върху масата и направо подлудяваше останалите играчи.
Ангела се престори, че се опитва да реши дали ръката му си заслужава да остане в играта или не. Но после заряза стратегията, изкриви уста в подобие на усмивка и ми каза:
— Хареса ми това, дето направи с онази малка дама. Покерът е мъжка игра… Вдигам двайсет хиляди.
От малобройната, но съсредоточено наблюдаваща тълпа се чуха възклицания, които заглушиха различните въздишки, изпуснати около масата. Пелтека и Тика влизаха в опасни води.
Погледнах гърба на петата си карта и тя ме погледна. Дали беше асо пика? Картата на смъртта? Любимата карта на мама?
— Бих я видял преди да заложа, синко — каза Комодора.
Погледнах го с полуусмивка.
— Моят Татко казваше: „Синко никога не вярвай на съвет, даден ти на маса за покер“. Разбира се, в този момент играехме карти…
— Влизаш ли? — попита Кошър.
— Работя по въпроса — казах аз и избутах няколко купчинки чипове към пода. — Плащам и вдигам двайсет и пет хиляди.
Ангела избухна.
— Не можеш да залагаш без да погледнеш петата си карта! Какъв номер се опитваш да изиграеш?
Мило се усмихнах.
— Не си спомням в Хойл да пише, че човек не може да залага на сляпо. А що се отнася до номерата, знам един страшен… слагаш стол под дръжката на вратата на нечия каюта и той е в капан.
