След прилива на сили Анабел добре се справяше и здраво печелеше. Но Комодора и дори Ангела също добре печелеха. Единственият човек с повече чипове и на двете маси от тези тримата бях аз.
Нашето издръжливо крупие бе започнало да отпада.
Стенният часовник удари четири и той само това чакаше.
— Почивка — той стана и хвърли колодата на масата. — Всеки, който не е обратно на масата след половин час, е вън от играта.
Колективните въздишки на облекчение, които последваха, можеха да движат колелото на парахода поне пет минути.
Представям си, ако някой минеше край вратата на каютата ми — и ме бе чул как стена от удоволствие, да оставим непрекъснатото скърцане на пружини, — какво би си помислил. И щеше да сбърка.
— Много си добра — казах на Анабел. — Не спирай, моля те. Ще умра, ако спреш?
— Колко струвам?
— Петстотин. Не — хиляда!
Бях легнал по корем на леглото, а Анабел запретнала рокля, ме бе възседнала през кръста и с нежните си изкусни пръсти масажираше схванатите мускули на гърба, рамената и врата ми.
Тя спря, стана, потупа ме по задника и каза:
— Сега е мой ред.
Все още заровил глава във възглавницата, с глас приглушен, но все пак доловим, казах:
— Две хиляди в чипове, ако продължиш.
— Не става — каза тя. — Чипове си имам достатъчно. Сега повече се нуждая от масаж…
Станах от леглото, тя се хвърли на моето място, а аз седнах на ръба на леглото и започнах да масажирам гърба й, който бе учудващо мускулест.
— По дяволите — измърморих аз — ти си в по-добра форма от мен.
— И знаеш ли как го постигнах? Като перях дрехите на такъв невероятно привлекателен… ох!
— Съжалявам.
Настоятелно почукване разтърси дървената врата на малката каюта.
— Отворено е — казах аз.
Кош влезе, като държеше шапката си в ръка. Като видя как разтривам гърба на Анабел, вдигна вежди, но само за миг. Изглеждаше разтревожен.
— Започнах да се поуморявам — каза той — и реших да се поразтъпча…
— Ти! — възкликнах аз. — Легендата на Дивия запад, уморен? Просто да не повярва човек.
— Слушай — погледът и гласът му бяха напрегнати и угрижени. — Бях се облегнал на перилата да взема глътка въздух и подочух какво си говорят онези негодници… а те са именно негодници.
Изправих се на крака.
— Какво имаш предвид?
— Онзи едър грубиян, когото наричат Ангела, и крупието на твоята маса… Бяха допрели глави и заговорничеха нещо, споменаха твоето име.
— Какво точно чу?
Кош поклати ядосано глава.
— Никакви подробности. Но едно нещо чух ясно: Ангела каза на крупието, че ти не трябва да спечелиш… на всяка цена.
Анабел се бе изправила до мен и докосна ръката ми.
— Добре ли си, Брет?
Кимнах.
— Благодаря ти, Кош.
Той кимна.
— Какво смяташ да правиш?
Погледите им бяха приковани в мен.
— Да подремна набързо — казах аз. — Ако някой ще ме мами, поне да съм си отпочинал.
Анабел хвана ръката на Кошър.
— Ще ме придружиш ли до стаята ми, шериф Кошър? И аз бих искала да се поосвежа. Брет? Искаш ли да почукам на вратата ти, като минавам, ако случайно си заспал?
— Много ще съм ти благодарен.
Усмивката й бе прекрасна и клепките й затрепкаха.
— Не че има кой знае какво значение, ако тези мръсници ти скроят номер. В края на краищата аз съм тази, която ще спечели това състезание… няма защо грижи да загрозяват красивото ти чело!
И те си тръгнаха.
Не спах, просто лежах и подреждах мислите в главата си. Слушах плисъка на водата, блъсъка от параходното колело точно зад моята каюта. От време на време поглеждах джобния си часовник.
В четири и двайсет някой почука силно на вратата ми.
— Брет? — дочух гласа на Анабел. Шерифът и аз се връщаме в големия салон… ще дойдеш ли с нас?
— Не, благодаря — отговорих аз и поседнах на ръба на леглото. — Ще се видим след няколко минути…
— Както искаш — каза тя.
Наплисках си лицето с вода от миниатюрния умивалник (в малката каюта имаше едва място да се обърнеш) и тогава ми се стори, че чух някой пред вратата ми. Не почукване, но като че ли нещо се удари в нея.
Отидох до вратата.
— Да?
Не последва отговор. Опитах се да я отворя, но не помръдваше. Да не би да я бях заключил? Не. Но тогава защо?
— Анабел, отвори проклетата врата!
Натиснах дръжката с цялата си сила, но без резултат. Ако не бе заключена, значи някой бе залостил вратата с нещо отвън — може би стол? Това не бе дело на Анабел, не бе в нейния стил. Може би Ангела и крупието ме бяха подредили така…
При всички положения, като погледнах джобния си часовник и видях, че имам по-малко от четири минути, за да се върна в салона или щяха да ме изхвърлят от играта, трябваше да импровизирам.
Отидох до прозорчето, зад което огромното колело отмерено следваше своя въртелив ход. Точно над мен бе големия салон. Никак не бе далеч. Отворих малкото кръгло прозорче и отвън влязоха ситни пръски вода. Освежително.
Можех да си спестя плискането от умивалника.
Подадох си главата. Дали между колелото и борда на кораба имаше достатъчно място за мен и дали можех да се хвана за нещо?
Между мен и перилата на горната палуба имаше флагщок, на който се вееше знамето на „Лорън Бел“, синьо знаме, което сега изглеждаше медно-червено на мъгливата светлина на бронзовите керосинови фенери. Флагщокът се издигаше високо над параходното колело, за да не го мокрят пръските. Далеч, далеч от мен. Имаше и някакви въжета…
Сещах се само за един начин как да се добера догоре, и той ми бе ужасно неприятен. Погледнах часовника си: 4.28. Две минути и край. Както казва Татко: „Най-тъжната истина в този живот е, че трябва да играеш с картите, които са ти раздали.“
И нямах намерение да се отказвам.
Оставих джобния си часовник на масичката в каютата и се промъкнах през прозорчето в мъгливата целувка на въртящото се колело. Беше тясно и болеше и като че ли се заклещих там за цял живот.
Но опрял длани на хладния хлъзгав от влагата борд, успях да се промуша — задникът ми стърчеше през малкото прозорче, а съвсем наблизо зад гърба ми бе колелото.
Хващайки се за въжетата, успях да се изправя и, стъпил на прозорчето, се протегнах нагоре към флагщока. Изпънах се, подхлъзнах се и почти загубих равновесие, но благодарение на въжетата се спасих от незавидната съдба да попадна върху лопатките на колелото.
