Той кимна, хвърли ни по една усмивка и се върна в тълпата.
Внезапно Анабел се вкопчи в ръката ми и прошепна.
— Брет… това не е ли онзи ужасен мъж от играта ни в Кристъл Ривър?
Не го бях забелязал преди, въпреки огромните му размери. Но той носеше тъмен костюм, бомбе и изглеждаше почтен и изумително чист. Дори рунтавата му черна брада бе подстригана.
Но все пак си беше Ангела.
Потупах го по рамото.
— Прощавайте, страхувам се, че не е разрешено за животни в тази част на парахода.
Той се извърна, лицето му носеше обичайната подигравателна гримаса, но тя се стопи и на нейно място се появи изумление и дори, о, как се наслаждавах на това, малко страх.
— Как по дяволите…
— Може би аз съм призрак.
Страхът изчезна, очите му се присвиха.
— Имаш дяволски късмет, че трябваше да оставим пистолетите си преди да влезем.
— Може би ти си късметлията. Може би щях да те застрелям, щом те видя.
Той изсумтя нещо като смях.
— Нямаш достатъчно кураж за това, Мавърик.
— Смайващо е какъв кураж придобива човек, който е оцелял след обесване. Защо се опитваше да ме спреш, Ангел? Кой не иска да участвам в тази игра?
Зад него другарчетата му си пробиваха път през тълпата — горилата с разногледите очи и онзи гад с белега на врата. И те бяха прилично облечени и изкъпани, но това не ги очовечаваше много-много.
Усмивката, която Ангела бе лепнал на лицето си, бе толкова заплашителна, че почти съжалих задето му се обадих.
Но всичко, което каза преди да се присъедини към приятелите си, които се придвижваха към бара, бе:
— Може би просто съм искал да прочистя от боклуци шампионата… За мен ще е истинско удоволствие отново да играя карти с теб, амиго.
Наблюдавах го как се отдалечава.
Анабел каза:
— Той ще участва в шампионата? Но откъде е намерил двайсет и пет хиляди?
— Колкото и да ти се струва трудно да повярваш, Анабел… той може и да ги е откраднал. Не искам да оскърбявам чувствителната ти душа, но на този свят има и безчестни хора.
От друга страна, може би това бяха парите, които му е платил онзи, който искаше аз да не участвам.
— Започвам да се чувствам все повече като у дома си — казах аз.
Но тя не бе до мен. Намираше се на известно разстояние отляво и разговаряше с някого.
— Напил ги е всичките с огнена вода и се е измъкнал в бъркотията — обясняваше тя.
— Никога не съм губил вярата си в момчето — каза Кош. — Той е свестен мъж под тази женска риза.
Досега не го бях виждал да изглежда по-храбър, или по-внушителен, или по-достолепен. Към контешкото му облекло бяха добавени няколко красноречиви щрихи: широкопол бял стетсън и блестяща шерифска значка. А кобурът му от дясната страна бе заменен от два еднакви колта със седефени дръжки, и двата вързани за крака.
— Два пистолета? — попитах аз, като се приближих.
Той се усмихна почти незабележимо.
— Винаги пътувам леко, без много багаж. Но когато работя, се понатоварвам.
— Работиш?
— Да, работя — каза той. — Защо толкова се забави, синко?
— Дълга история — казах аз, но историята трябваше да почака, защото прозвуча гонг, стресна множеството в салона и го усмири, като се изключат едно-две избухвания нервен смях. Един як корабен стюард отговаряше за гонга, разположен в предната част на помещението. Той го удари още веднъж, като този път притихнаха дори потъналите в пот музиканти, които тъкмо свиреха „Жълтата роза от Тексас“.
Висок, строен, енергичен мъж на около петдесет, безупречно облечен в сив костюм, излезе от тълпата и се качи на малката платформа, върху която бяха гонгът и стюардът. Блясъкът на диамантената игла на вратовръзката му се виждаше дори от дъното на залата, където стояхме ние.
Точно толкова видна и бляскава бе обезоръжаващата му усмивка сред поддържаната му сива брада, усмивка широка колкото реката и два пъти по-коварна. Очите му притежаваха същия блясък и тълпата го обичаше, макар да знаеше, че е непоправим разбойник.
Това бе Джордж Девол, прословут комарджия, за когото се говореше, че е спечелил поне два милиона в своята кариера, надолу и нагоре по тази река. Много от това бе загубил, но нещо бе останало и бе вложено в това плуващо казино, наречено „Лорън Бел“.
— Добре дошли — каза той и направи царствен жест с ръка, в която държеше тънка пура между пръсти, блещукащи от диамантени пръстени, — на „Лорън Бел“ и на нашия първи годишен шампионат по покер. Някои от вас може би се чудят защо съм хвърлил толкова труд, за да организирам този шампионат, а отговорът е съвсем прост… с риск да бъда сметнат за негостоприемен домакин, трябва да призная, че възнамерявам да спечеля това чудо, лично!
Той се усмихна и из тълпата се чу сподавен смях. Но всички мъже от бранша, (както и жени) знаеха, че Комодора е напълно способен да го направи. Макар играта, която му бе донесла състоянието, да бе монте с три карти, Комодора бе изключителен играч на покер.
— Повечето от вас ме познават — продължи той спокойно. Някои от вас дори ме харесват. Други от вас са постъпили много глупаво като са дошли тук и каква част от тези две групи се припокрива, ще оставя на други, по-малко предубедени от мен да решат.
Сърдечен, добродушен смях разтърси залата, само че аз не се усмихвах.
— Истината е — говореше Комодора, като кръстосваше подиума подобно на пантера, — истината е, че аз съм велик бизнесмен и велик покерджия. Това, плюс също така огромната ми вродена скромност, ви е довело тук, всички вас, прекрасни хора.
Тълпата взе да става неспокойна. Комодора бе дрънкал достатъчно. Време бе да дава по същество.
Той го усети и започна по същество:
— Правилата са изящни в своята простота: играем докато не отпаднем. Правят се последователни сеанси от дроу покер, стад с пет и седем карти. Победителят взима всичко. Раздава крупие и само той може да обявява почивки.
— Колко ще са дълги почивките? — провикна се някой.
— Половин час и ще има само една. Ако играчът не се върне навреме, отпада. Щом веднъж се разориш, си вън, не можеш да си купиш още чипове. Двайсет от нас ще играят, което означава, че на сутринта ще има безбройни разбити надежди и деветнайсет разбити сърца… особено когато аз спечеля половин милион в брой, колкото е залогът.
Тълпата отново започна да шепне и мърмори. Половин милион долара бе състояние, което засенчваше всяка друга покер-игра с голям залог в историята на Запада или където и да е другаде.
Един елегантно облечен дребен мъж, който стоеше близо до нас, ме забеляза и докосна шапката си в знак на поздрав. Аз също го поздравих.
— Никога не се опитвай да тълкуваш мимиките му — прошепнах на Анабел.
— Защо?
— Прякорът му е „Тика“.
— Аха.
Отпред Комодора призоваваше за тишина.
Когато се въдвори тишина, той отново заговори:
— Искам да подчертая за тези, които ще участват, че всички зрители са платили по сто долара за привилегията да наблюдават… така че проявете уважение към тях и нека бъде един велик шампионат и да стане страхотно шоу!
