Това я накара да се усмихне, но този път не ми дръпна ухото. Вместо това каза:
— Много пари ли са на карта в тази игра?
Кимнах.
— Но дори да стигна навреме, нямам пари да си платя таксата за участие. И без това не ми достигаха няколко хиляди. А това, което имах, ми го откраднаха и вероятно вече е изхарчено.
Тя се наведе напред и очите й бяха остри като игли.
— Нека ти кажа нещо, синко, няма нищо по-безсмислено на тази земя от парите.
— Не е за парите.
— А за какво тогава?
— Въпросът бе да разбера. Да разбера дали съм най-добрият.
Тя кимна. После се усмихна, една крива и жълта, но невероятно очарователна усмивка.
— Гледам, омете си чинията. Допълнително?
Разтегнах устни в усмивка и бутнах дървената чиния към нея.
— Съвсем малко. Вече съм сит, обаче е ужасно вкусно и не мога да се спра.
Този път тя наистина се усмихна и погледна към пода.
— Виждаш ли, Хенри? Ти грешеше, а аз бях права, той е добро момче.
И така аз ядях храната й, слушах с интерес бъбренето й, спях на леглото й, и то спях добре, като се има предвид пълзящата компания, и на сутринта на по-следващия ден започнах да идвам на себе си.
Седях на единия от двата дървени стола, които тя бе поставила до един огромен пън, докато „рожбите й“ се приличаха на слънцето. За един толкова топъл, слънчев, великолепен ден по небето имаше необичайно много облаци, големи и бели, те се движеха по хоризонта, почти се гонеха като диви свободни коне. От време на време се чуваше глух, едва доловим тътен, който все пак безсъмнено бе гръмотевица. Заплаха от буря някак не се връзваше с греещото слънце.
След закуска — учудващо обикновена закуска, състояща се от бекон, яйца и картофи — аз й съобщих, че скоро си тръгвам. Благодарих й за гостоприемството и й дадох единственото нещо, което притежавах: стодоларовата банкнота, забодена от вътрешната страна на ризата ми.
— Съжалявам, че нямам повече — казах аз.
Тя седя и дълго се взира в банкнотата. Не каза „благодаря“ и не знаех дори дали е доволна.
Сега тя излезе от къщичката си с две от зеблените й „скъпоценни торби“ (както ги наричаше), преметнати през рамо. Приличаше на най-окаяното джудже на Дядо Коледа. Дотътри се до мен и постави торбите на земята, потракването на метал в метал разтревожи змиите за миг.
Нека веднъж и те да се разтревожат от тракане, за разнообразие.
Скъпоценните й торби съдържаха „плячката“, която бе събрала за последните четирийсет години.
— Сурови места са тези — обясни ми тя. — Като се натъкна на труп и му взимам ценностите. В края на краищата на него за какво са му.
Аз не възразих. Защо бе донесла част от своите съкровища до пъна на това дърво бе по-голяма загадка и от гозбата й.
— Размислих се за финансовото ти състояние — каза тя. Усмихна се, доволна от себе си, и посочи с лулата си от царевичен кочан към една от зеблените торби. — Познай какво е това?
— Вечеря?
— Ето пак… отново се правиш на остроумен. А да ти издърпам отново ушите?
— Извинявай. Какво е това?
— Просто отговорът на всичките ти проблеми.
Може би все пак тя бе едно от джуджетата на Дядо Коледа, или пък елф.
Наблюдавах я, докато развързваше зеблената торба и изсипа съдържанието й в тревата, което накара гърмящите змии да хукнат да си търсят нови места на припек. Съкровището, което тя очевидно бе готова да раздели с мен, се състоеше от калаени чашки, калаени чинии, черпаци и няколко очукани калаени табли.
— Някои от тях са много стари… От времето на Революцията… Наричат ги „атинки“.
— Много мило, обаче… Не мисля, че Комодора ще приеме таксата за участие… дори в… най-ценните „атинки“.
— Кой е Комодора?
— Той е шефът. Човекът, който организира шампионата.
— Аха — тя погледна към приличащите се на слънце животинки. — Може би все пак ти ще се окажеш прав, Хенри. Може би той не е добро момче.
— Сега пък какво съм направил?
Поклати глава и един от възлестите си пръсти.
— Аз съм по-възрастна от теб, нали така? Ти трябва да помагаш на възрастните хора. И когато кажа една дума погрешно, ти трябва учтиво да ме поправиш. Изобщо не се казва „атинки“, нали?
— Всъщност, смятам, че думата е „антики“.
Тя ми дръпна ухото.
— Не поправяй по-възрастните от теб… ако тези антики не свършат работа, може би тези хартийки…
Тя отвори втората торба, надникна вътре, и се усмихна с отвращение и разочарование, след това я вдигна, за да мога и аз да видя съдържанието й: зелени пари.
Много.
Натъпкани като окапали есенни листа в торбата, шумолящи като тях, само че зелени. Толкова зелени…
— Ето, виж каква прекрасна усмивка си имал — каза тя. — Трябва по-често да я показваш. Доволен ли си? Колко ще ти трябват?
— Ами… аз… ъ…
— Направих някои изчисления — тя бръкна вътре и извади една пачка вързана с конец. — Това е таксата за участие и малко отгоре — да си купиш нови парцали. Тази копринена ризка ще я пръснеш по шевовете.
— Не знам какво да кажа — все пак протегнах ръка към парите.
Тя дръпна ръката си.
— Чакай, аз не съм глупачка… Искам нещо в замяна.
— Какво? Страхувам се, че няма какво да ти предложа, освен повече пари, ако спечеля…
— Когато спечелиш! Освен това не искам пари, не ми трябват повече пари. В този торба имам двайсет и пет пъти по двайсет и пет хиляди.
— Страхувам се, че нямам нищо…
Очите й бяха ясни и блестящи на сбръчканото лице.
— Ти имаш нещо, което малко хора имат. Някой го наричат вълшебство. Други го наричат магия… така е, знам. А вие комарджиите го наричате „късмет“.
— Аз играя според законите на вероятността, госпожо. Не разчитам на късмета.
— Не трябва да разчиташ на него. Но все пак можеш да го призовеш… ако е у теб — очите й се присвиха, докато търсеше думи, за да обясни. — Когато бях малка… аз невинаги съм била стара сбръчкана жена, нали разбираш… животните се привързваха към мен. Не кучета и котки, всеки глупак може да стане приятел с тези домашни глезльовци… не, след мен тръгваха пеперуди и пчели… жаби и змии и така хората смятаха, че съм вълшебница, дори вещица. Аз не си и помислях, че това е магия, просто се отнасях с всички божии твари мило и сърдечно и те ми отговаряха със същото. Разбираш ли, синко?
— Не.
— Не знаех, че не е нормално човек да общува с такива твари, и затова го правех, без да се замислям, ей така. В нас, хората, има скрити най-различни способности. Необикновени способности. Магия. Някои го наричат талант.
— Винаги ме е бивало с картите — признах аз.
— Знам. Ето защо искам да ми направиш онзи номер, който си направил на майка си.
Стреснах се.
— Откъде знаеш за това? Това е нещо много лично…
