— Ще помислим над това — отговори Даунинг.
Привечер старият, жълт училищен автобус на Панцерната група на Даунинг спря пред нунциатурата, откъдето излязоха около десетима мъже и жени и дванайсет деца. Те бяха качени в автобуса и откарани на сигурно място, където бяха разделени. Жените и децата бяха изпратени по домовете им, а мъжете — в нашия пленнически лагер.
— Не им предложих убежище — каза Даунинг, когато ми се обади. — Не бях упълномощен. Само им казах, че ще работя по въпроса. Трябваше да изведа жените и децата. Ситуацията беше много опасна.
Вътре оставаха Нориега, петима от неговите помощници и петимата баски сепаратисти — всичките — престъпници — с евентуалното изключение на военния свещеник, който може би остана вътре с надеждата да се погрижи за духовните нужди на Нориега.
Докато се опитвахме да измислим как да измъкнем Нориега оттам, започнахме да разбираме точно колко затънали бяха той и неговите сподвижници. Войниците на Даунинг добавиха още по-забележителни доказателства към събраните от Марк Сиснерос след превземането на панамската половина от Форт Амадор.
В навечерието на Коледа ми се обади Джим Джонсън.
— Превзехме главната резиденция на Нориега в центъра на Панама Сити — съобщи той — и открихме неща, които трябва да погледнеш. Бих препоръчал да дойдеш утре тук.
— Какво открихте?
— Първо, той се занимава сериозно с магьосничество. Но това е само началото. — Това привлече вниманието ми.
— Ще се опитам да дойда утре сутринта — отговорих аз.
Когато разказах всичко това на среща на щаба ми същата вечер, разузнавателният офицер заяви:
— Няма да повярваш, но се натъкнах на един главен сержант в разузнавателния батальон с магистърска степен по магьосничество. Трябва да го вземеш със себе си.
— Не знаех, че съществува такава научна степен — казах аз. — Но ти го подготви за път и ще тръгнем заедно утре сутрин около осем и половина часа.
Отлетях на другата сутрин и се срещнах с Джонсън на летището в Пайтия. Оттам ни ескортираха до къщата на Нориега. Когато влязохме вътре, не можах да повярвам на очите си.
Къщата беше луксозно обзаведена с безвкусни „предмети на изкуството“. Навсякъде имаше големи сребърни пеликани, оценени на около 25 000 долара всеки. В главния кабинет беше изложена може би най- голямата колекция от керамични жаби на света. В офиса имаше колекция от бюстове на Хитлер; той притежаваше поне двайсет и пет от тях. Също там се виждаше голям плакат със снимките на представителите на католическата църква във всички латиноамерикански страни с отбелязани кръстчета до няколко от имената. Вероятно такова кръстче означаваше бъдещо елиминиране.
Зад къщата имаше вътрешен двор, свързващ резиденцията с така наречената кукленска къща на момичетата, построена за дъщерите му, когато били деца; тя бе с размерите на обикновена жилищна сграда. От всяка страна на двора се виждаха два големи олтара за вуду церемонии и магьосничество. Нориега беше довел в Панама двама „могъщи“ магьосници от Бразилия. Единият имаше репутацията на водещ световен магьосник; той живееше на дигата към Форт Амадор в къща, до която в часа X „тюлените“ бяха установили пътна блокада (не знам какво стана с него).
Главният сержант от разузнавателния батальон ми обясни предназначението на двата олтара. Върху единия бяха подредени съдове с кръв, череп, гарванови пера и кочани царевица с разноцветни зърна. Сержантът обясни, че всичко това настройва „вярващия“ на подходяща вълна за извършването на някакво зверство или злодеяние.
Върху другия олтар бяха подредени препарирани патици, снимки на бебета и други „приятни“ неща. Тук „вярващият“ щеше да пречисти душата си след деянието.
В спалнята на Нориега имаше няколко чифта от знаменитите му червени копринени слипове. Те се въргаляха навсякъде, където се появяваше Нориега. Според сержанта магьосникът сигурно е казал на Нориега, че ще го защитават от физическо нараняване.
— Поддържай силна охрана тук — наредих на Джонсън, когато си тръгвах. — Не искам нищо да се пипа, преди да покажем къщата на когото трябва. След това ще я предадем на панамските власти. — Сред хората, които особено държах да видят всичко това — и намереното във Форт Амадор, — бяха високопоставени сановници от католическата църква. Веднага щом Нориега се скри в нунциатурата, генерал Търман започна преговори с католическата бюрокрация и, разбира се, с Вашингтон, за начините за разрешаване но проблема. Когато ми се отдаде тази възможност, предложих на Търман да поканим някои подбрани католически духовници, за да им покажем какво бяхме открили.
Беше сигурно, че на човек можеше да му се завие свят от гледката, но тя ни даде истинска представа за човека Нориега. Същевременно започнаха да ми хрумват идеи за измъкването на диктатора от нунциатурата.
Веднага след завръщането си се срещнах с Даунинг. Решихме да използваме червеното бельо на Нориега. Той сигурно и сега носеше същото. И ако някога е имал нужда от помощта му, то сега беше моментът за това.
Първата ни идея бе да окачим един чифт на въжето за пране пред прозореца му (Лабоа ни го показа) и да ги надупчим хубаво със стрелба, за да му покажем колко куха е силата им.
— Мога да се погрижа за това — каза Даунинг и демонстрацията беше проведена по-късно същия следобед.
Научих интересна подробност от сержанта разузнавач: козата е много лош знак. Това ме накара да се замисля.
Заповядах на разузнавателния си офицер да намери най-грозния и смрадлив пръч, който успее да открие, и да го подготви за Нориега. На следващия ден офицерът доведе козел с много впечатляващи рога и брада почти до коленете. Войниците му обуха чифт червени слипове, нагласиха го така, че при сигнал от разстояние да изпуска дим от ноздрите и ушите си и го вързаха пред прозореца на Нориега.
Никога не разбрахме как Нориега е приел всичко това, но то със сигурност не е помогнало за доброто му храносмилане.
Вечерта на 23-ти декември медиите в Панама бяха освободени.
Доста преди началото на операцията ние с Търман се съгласихме как да разрешаваме медийните въпроси. Предимно неговият щаб щеше да се занимава с тях под ръководството на офицера му за връзки с обществеността — един полковник от военновъздушните сили; аз също осигурих на САУТКОМ своя офицер за връзки с обществеността Джейк Дай, полковник от армията, който организира медиен център в голяма палатка пред щаба. Щеше да има две всекидневни пресконференции — една сутрин и друга следобед.
От самото начало операцията бе държана в тайна, но през нощта на 20-ти декември в Панама вече имаше достатъчно медии за отразяване на голяма част от случващото се в района на Командансия. В Панама има много телевизионни компании, което означаваше, че гражданите могат да наблюдават сраженията на живо по телевизията в домовете си.
През нощта на 23-ти декември въздушното пространство на Панама все още беше затворено за всички полети с изключение на военния трафик. Обади ми се Пийт Кемп от военновъздушната база „Хауърд“. Самолет „Локхийд“ L–1011 искаше разрешение за приземяване.
— Кой е на борда? — попитах аз.
— Много журналисти. Имат разрешение от Вашингтон — отговори Кемп.
— Нямаме друг избор, освен да ги оставим да кацнат — заявих аз.
Посрещна ги Търман и ги отведе на Хълма на каменоломната, където бяха подробно информирани. След това той обяви, че планът е да бъдат изпратени на групи от трима или четирима с всяка стрелкова рота, за да направят репортажи от фронтовата линия. Ротните командири щяха да отговарят за тяхната сигурност, прехрана и защита. Всеки ден щяха да избират малка група, която да пътува с хеликоптер и да събира тяхната „жътва“, за да я подготвят за излъчване във вечерните новини.
Медиите счетоха тази организация за напълно неприемлива. Всеки медиен екип искаше собствен хеликоптер, за да може веднага да стига до мястото на действието (един екип разполагаше с устройство за
