Синглауб изкачи стълбата до тавана под покрития с каменни плочи покрив, за да се опита да огледа от високо. Малък квадратен прозорец беше обърнат към училището, отстоящо на двеста метра. Той го отвори и предпазливо подаде глава, за да погледне навън.
Точно тогава част от обучението му в БСС в Англия му свърши добра услуга — как да прави бърз и акуратен оглед. Това приличаше на техника за медитация: идеята бе да изчистиш съзнанието си от всякакви мисли, да фокусираш погледа си като фотоапарат и да го оставиш да запечатва гледката, сякаш съзнанието ти е фотографска лента. Синглауб огледа двора на училището от другата страна на пътя, училищните стени и прозорци, забелязвайки барикадите от греди, преобърнати бетонни плочи и тежки мебели, затиснали прозорците. Неясните фигури, движещи се из храсталака, вероятно обслужваха картечно гнездо.
В този момент отдолу долетяха ядосани викове. Той чу ругатните на Доминик. Забеляза как войниците на ФСП долу на улицата необмислено сочеха с пръст към неговия тавански прозорец и издаваха по този начин присъствието му на германските стрелци. В школата на БСС те трябваше да преминат през така наречените „упражнения на некадърника“, при които курсистите бяха подложени на неочаквани, разочароващи и често глупави тревоги, за да се провери как ще реагират. Но това беше различно. Сега ситуацията бе реална. Германците бързо схванаха положението и започнаха да обстрелват прозореца с най-малко две картечници, но не преди Синглауб да успее да се измъкне надолу по стълбите и навън през задната врата. Дотогава картечниците бяха открили огън по прозорците на фасадата. Доминик го чакаше с побеляло от ярост лице — не толкова заради германците, колкото заради собствените им предполагаеми приятели.
— Да се махаме оттук — подкани го Синглауб, — да не би швабите там да разполагат с гаубица.
Тогава се чу силен пукот и нискотонално металическо ехо от 37-милиметрово противотанково оръдие, което проби дупка в каменните плочи на покрива, под който Синглауб се бе крил малко преди това. Двамата с Доминик хукнаха да бягат надалеч от къщата, сподирени от дъжд от каменни отломъци.
Малко по-късно същата сутрин те трябваше да се срещнат с Антоан (засега не го бяха виждали) на тактическа конференция в каменна плевня от другата страна на пропадналия път. Но комунистическият лидер се оказа неуловим (обясниха им, че е заминал по спешни оперативни въпроси) и вместо него се появи началник-щабът му.
По това време на джедбъргите вече беше ясно, че провеждането на обучението с оръжията, с които разполагат — автомати „Брен“, „Стен“, пушки, пистолети и ръчни гранати, — няма да се състои. Алтернативите им бяха продължителна обсада (неподходяща идея предвид способността на германците да изпращат помощ на гарнизона си в Еглетон от щаба в Клермон Феран) или бърза, идеално координирана атака, подкрепена с гаубици и базуки.
Намерението на Антоан, изложено от началник-щаба му, беше да продължи обсадата неопределено дълго време.
— Вътре има есесовци! Ние ще ги държим там.
С други думи, Антоан се задоволяваше с тази глупава операция, за да пожъне политическите изгоди от причиняването на малки неприятности на ограничена част от ненавижданите есесовци.
И така Антоан заповяда обсадата да продължи.
Междувременно стана ясно, че предната нощ капитан Вотие е получил подкрепления от въздуха. Сега силата на неговия отряд СВВС нарасна до трийсет души и той разполагаше с минохвъргачки и британски „Пайътс“ (които приличаха на базуки). Доминик и Синглауб прецениха, че с тази допълнителна огнева мощ ще е възможно обсадата на Еглетон да се прекрати до няколко часа… и да се пленят тежките картечници и противотанкови оръдия на германците, от които имаха голяма нужда.
Изпратиха куриер до Вотие с това искане.
И тогава в 9,00 ч. сутринта нацистите в гарнизона на Еглетон получиха подкрепление под формата на три средни бомбардировача на Луфтвафе „Хенкел“–111. Хенкелите се спускаха един след друг, за да хвърлят бомбите си, докато маките на Юбер и джедбъргите трескаво търсеха укритие.
Първият самолет пусна грозд от стокилограмови бомби, които разрушиха редицата къщи срещу училището. Експлозиите разтърсиха всичко наоколо и след тях замигаха огънчетата от картечницата на опашката на самолета.
Когато вторият хенкел се спусна към позициите на ФСП, неколцина храбри — или безумно глупави — комунисти изтичаха по средата на пътя и откриха стрелба с пушки и автомати „Стен“ по самолета, предизвиквайки картечен огън както откъм училището, така и от картечницата на носа на хенкела. В нечия градина паднаха две бомби от самолета. Те експлодираха след секунди.
Синглауб разбра, че това са бомби със закъснител! За да могат нисколетящите бомбардировачи да се спасят от експлозията. Той бързо прецени, че ако отговорят с координиран огън, картечниците „Брен“, които използват същите муниции като изтребителите „Спитфайър“, ще могат да отклонят бомбардировачите от целта им, като по този начин намалят натиска върху предните позиции на маките.
Доминик грабна четирима картечари от отрядите на ФСП, а Синглауб осигури още четирима от войниците на Юбер и ги разположиха на пропадналия път. Синглауб даваше нареждания, Доминик превеждаше. Сега хенкелите минаваха един след друг точно над главите им. Когато наближеше някой бомбардировач, Синглауб и Доминик щяха да преценят скоростта и височината на полета му и с вдигнати пръсти да посочат на колко самолетни дължини пред самолета да се целят картечарите — един пръст означаваше една дължина, два пръста — две и т.н. Стиснат юмрук означаваше липса на дължина.
Сега един хенкел се приближаваше на по-малко от шейсет метра височина точно над пропадналия път. Картечарите залегнаха зад картечниците. Синглауб ясно виждаше пилотите с кожените им шлемове. Той пое въздух и пристъпи напред с вдигнат показалец.
— Огън!
Но тогава пилотът ги забеляза и в последния момент зави надясно. Затова картечните откоси засегнаха само края на лявото му крило.
Синглауб се надяваше, че следващия път ще имат по-добър късмет.
Следващият хенкел се появи от страната на Доминик, който стоеше там съвсем открит с вдигнат към небето юмрук.
— Без дължина! — изрева Синглауб. Картечниците „Брен“ кихнаха и затракаха едновременно с точен, координиран огън, обсипвайки почти от упор боядисания в зелено бомбардировач с огневата мощ на изтребител „Спитфайър“. От носа на бомбардировача се разхвърчаха стъкла, появиха се дупки в долната част на корпуса и капака на десния му двигател и се виждаше как в основата на крилото се стича масло.
Пилотът рязко зави наляво, отказвайки се от пускането на бомбите и се отдалечи бавно само с един изправен двигател. Десният му двигател бе излязъл от строя и изпускаше облаци дим. Той бавно губеше височина, докато пъплеше на север над долината Корезе. По-късно Синглауб научи, че хенкелът се е разбил и подпалил на няколко километра разстояние.
Маките крещяха и ликуваха, изпаднали в екстаз от точното попадение. Синглауб бе не по-малко развълнуван.
— Сърцето ми пулсираше в гърлото и слепоочията — спомняше си по-късно той. — Дъхът ми спираше. Бях обзет от яростта на битката.
В 13,00 ч. капитан Вотие и неговият взвод СВВС влязоха тичешком в града под дъжд от куршуми. Хенкелите бяха сменени с три самолета изтребители „Фоке-Вулф“ 190, които стреляха по всякакви движещи се цели и подсилваха картечния си огън с осколочни бомби. Превъзходно обучените войници от СВВС се отнасяха хладнокръвно към всичко това и изглеждаха много ефектно с червените си барети.
Войниците от СВВС скоро поеха командването и подготвяха позициите на минохвъргачките. Планът беше да се засипе училищният двор с минометен преграден огън. Надяваха се, че това ще принуди германците да се приберат в сградата на училището и ще позволи на маките да придвижат напред и да окопаят картечните си гнезда. Синглауб реши да действа като изнесен преден наблюдател и да насочва огъня на минохвъргачките.
Доминик щеше да се опита да открие неуловимия Антоан и да направи всичко възможно, за да го убеди да позволи на силите си да се присъединят към атаката или поне да отпусне войски за организиране на
