горите и по-светлите петна на нивите. Не се виждаха светлини, пътища се виеха тук-там.
Три оранжеви сигнални ракети осветиха долу нощта. Това беше сигналът на маките4 в зоната за скачане. Синглауб знаеше, че контрольор на маките изпраща с фенерче предварително уговорено кодирано съобщение на пилота. Ако съобщението беше благоприятно, щяха да скочат през дупката преди да успеят да си поемат дъх.
— Скачайте! — извика диспечерът и потупа шлема на Синглауб. Младият лейтенант пропадна с краката напред в тъмнината от 250 метра височина над земята с прибрани глезени и колене и здраво притиснати длани до вълнените панталони. За момент тялото му просвистя надолу в мрака, после парашутът се отвори с до болка познатото му плющене. (За разлика от американските парашути, които се отваряха в момента, в който фиксираното въже се опъваше, и можеха лесно да засекат, британските не се отваряха, докато всички въжета не се опънат, което бе много по-безопасна система. От друга страна, американските парашутисти носеха на гърдите си малък резервен парашут; британците не разполагаха с такъв. Ако парашутът им засечеше, с тях бе свършено.)
Синглауб погледна нагоре, за да провери купола на парашута си, и забеляза още два купола около себе си — Доминик и Дено. Зад тях се отвориха още четири по-малки купола — торбите е багажа им.
Той беше тренирал дълго и упорито за този момент.
Всичко започна в едно октомврийско утро на 1943 година в столицата Вашингтон, в един кабинет в сградата на Арсенала. Озова се там, след като откликна на призив за говорещи чужди езици доброволци, готови за опасни мисии зад вражеските линии (той говореше задоволителен френски). Военните, издали призива, бяха БСС — Бюро на стратегическите служби, — за което Синглауб знаеше много малко, освен че се занимава с тайни разузнавателни и саботажни операции в чужбина и се командва от легендарния генерал „Дивия Бил“ Донован. Всичко това допадаше на Синглауб.
След изморително интервю стана ясно, че той е подходящ за нуждите на БСС, и му заповядаха да се яви на другата сутрин на паркинга на щаба за транспортиране до Конгресния клуб извън града. Името не беше шега. По едно време конгресмените наистина ходеха там да пийнат и поиграят голф, но войната превърна мястото в лагер за обучение на БСС. Но клубът все още пазеше луксозните си екстри: кристални полилеи, кожени кресла, маслени платна в скъпи рамки, добър порцелан.
Фактически обучението в Конгресния клуб не изглеждаше несвойствено за обикновения доброволец в БСС. Преди Франклин Рузвелт да го избере за командир на новата си разузнавателна организация, Донован беше адвокат на Уолстрийт с онзи вид елитарни връзки от Бръшляновата лига5, които бяха често явление по онова време. Беше съвсем естествено той да изгради своето БСС с хора от същото привилегировано, многобройно клубно семейство. Повечето старши офицери бяха получили образование в Бръшляновата лига — обществено значими професии, както и мнозина от присъстващите на обучението по ориентация с Джак Синглауб в онова октомврийско утро. Но за огромно негово облекчение той видя там не само обществения елит. Присъстваха и калени лейтенанти летци, дошли от Бюрото на гражданските служби (БГС) или от Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО) — като Синглауб, след като войната бе прекъснала неговата колежанска кариера.
Полковникът, който ги посрещна, веднага обясни какво ги чака:
— Доведени сте тук — каза той, — за да преценим дали сте подходящи за военна служба в бойни условия с групи от съпротивата в окупирани от врага райони… Говоря за партизанска война, шпионаж и саботаж. Разбира се, никой не се съмнява в куража ви, но ще трябва да докажете, че притежавате необходимите качества за операция, която никога преди не е извършвана в планирания от нас мащаб.
— Партизаните се придвижват бързо, действат главно през нощта, а после се разпръсват из местността и се събират след километри. Уменията, необходими на такъв партизански командир, са същите като тези, демонстрирани от най-добрите командоси и скаути.
Когато чу това, Синглауб се зарадва. Той винаги бе харесвал спорта на открито — лов, риболов, живот в палатка — повече от организацията на игралното поле и груповите спортове. В гимназията и в колежа винаги използваше свободното си време за преходи из високите планини. Чувстваше се щастлив в горите и сред пустошта.
— Ние не търсим индивидуални герои — приключи полковникът, — въпреки че смелостта ви наистина ще бъде проверена през следващите седмици. Трябват ни зрели офицери, които могат да обучат бързо и ефективно партизански отряди в чужбина и след това авторитетно да ги командват. Ако вашият потенциал не ни задоволи напълно, ще бъдете изпратени на редовна военна служба.
През следващите седмици Синглауб и колегите му научиха и бяха изпробвани в основните умения на партизанската война — как да се промъкват незабелязано през нощта (през буренясали полета, били някога добре поддържани ниви); как да изваждат от строя цели като железопътни възли, електрически трансформатори, караулни постове и мостове. Но най-важното бе проверката на психологическата им издръжливост. Зад фронтовата линия можеха да разчитат само на себе си. До каква степен щяха да запазят хладнокръвие? Как щяха да преодоляват неизбежните кризи и провали? Можеха ли да се справят с хора, които са некомпетентни, прекалено агресивни или откачени?
За тази цел в екипите нарочно бяха включени провокатори от обучаващия персонал, които да провалят усилията им. За крайната оценка на екипа често беше по-важно как се справя с този проблем, отколкото умението, с което поставяше учебни експлозиви на железопътни траверси.
След като успешно преодоляха тези трудности, кандидатите за БСС бяха изпратени в така наречената зона Б–1. Навремето тя беше скаутски лагер в западен Мериленд, а по-късно хижата на Франклин Делано Рузвелт „Шангри-ла“. След войната бе превърната в президентска резиденция, наречена сега Кемп Дейвид.
Тук обучението се съсредоточи върху тънкостите на занаята и особено върху ръкопашния бой.
В тази област разполагаха с може би най-добрия инструктор на света, британския майор Уилям Феърбеърн, изобретател на световноизвестния двуостър боен нож „Феърбеърн“ (предпочитаното оръжие на командосите за близък бой) и автор на курса за обучение в ръкопашен бой на командосите. Философията на Феърбеърн беше проста: обучаваш се в продължение на месеци с широк спектър оръжия на съюзниците и врага, докато се научиш да си служиш с тях така инстинктивно, както елитен бейзболен играч замахва с бухалката.
И така те се занимаваха с това от ранно утро до късна вечер — без да споменаваме сутрешните кросове, преодоляването на лабиринти и опасни препятствия, нощното пълзене през студени, прогизнали от дъжда гори за залагане на учебни експлозиви или часовете по обучение в шифроване и нелегални радиопроцедури.
През декември Синглауб отплава за Англия на „Куин Елизабет“. Там обучението му продължи под ръководството на Британското бюро за специални операции (ББСО), организацията, която командваше всички британски специални бойни групи. ББСО поддържаше тайни места за обучение по света, както и ескадрони от парашутисти и разузнавателни самолети, бързоходни моторни лодки и подводници; то поддържаше екипи от достатъчно фалшификатори и картографи, за да осигурят работа на няколко компании джеймсбондовци. Шпионски и саботажни екипи на ББСО работеха от известно време в окупирана Европа, но сега разузнавателни екипи на БСС бяха изпратени във Франция и се присъединиха към тайните усилия. Скоро на екипите на БСС щеше да бъде възложена много по-голяма роля.
Обучението в Англия бе не по-малко трудно от това във Вирджиния и Мериленд. Отначало се фокусираха върху скоковете с парашут и упражнения по стрелба; все повече се наблягаше на реални ситуации, с които екипите можеха да се сблъскат — нелегални операции и измислени автобиографии. Провалилите се на тези тестове мъже бяха изпратени обратно в редовните части.
След известно време се оформиха екипи от по трима души — американски или британски офицер, негов френски колега и мобилизиран радист. Тези екипи трябваше да бъдат спуснати с парашути в окупирана Франция, където щяха да помогнат за организацията, обучението и ръководството на съпротивителните отряди на маките в подкрепа на нахлуването на съюзниците. Очакваше се дотогава войските на маките да наброяват десетки хиляди души и окупационната нацистка армия да се окаже атакувана на два фронта — американци, британци и канадци, настъпващи на запад от Нормандия, и маките, вгорчаващи живота на германците в собствения им тил.
За да се сведат до минимум репресиите на нацистите срещу цивилни граждани, бе необходимо
