— Бяхме готови почти от началото на деня — отговори Стайнър. — Може би ще успееш да помогнеш, като се обадиш на Пентагона, за да ускорят транспортирането ни.
Самолетите пристигнаха около полунощ — дванайсет до четиринайсет часа след времето, в което Стайнър се надяваше да бъде във въздуха. По време на товаренето на самолетите бяха инсталирани специални антени, както за връзка между самолетите по време на полета, така и за връзка с всяко главно командване, което евентуално щеше да участва в операцията. Освен това самолетите незабавно бяха снабдени вътре с работни маси и свързочни модули за оперативно планиране.
В самолета на Стайнър в допълнение към военния персонал полковници, подполковници и майори, участващи в оперативни, разузнавателни, въздушни операции и т.н., имаше военновъздушни диспечери и свързочници, около двайсет души оперативен персонал/стрелци и медицинско-хирургически салон (операционна маса бе поставена до задната врата на самолета). Майор доктор Даръл Пор, старши медицински офицер на специалните части, беше осигурил най-съвременната медицинска екипировка от цял свят и събрал екип от специалисти хирурзи, които при нужда можеха да извършват спешни операции в хирургическия салон на самолета.
Около 1,00 ч. на 8-ми октомври самолетите започнаха да излитат за Сигонела. Тъй като „Акиле Лауро“ все още не беше открит, Стайнър планираше да се отбие там за малко и да остави малък отряд „тюлени“ и два бойни хеликоптера „Литъл Бърд“. Това бе предпазна мярка в случай, че те потрябват по-късно. Такава нужда наистина възникна.
После той смяташе да продължи бързо до една военна база в Кипър, която бе стратегически разположена в източната част на Средиземно море, откъдето хеликоптерите можеха да достигнат до повечето потенциални цели. Специалният отряд познаваше базата и я бе използвал няколко пъти в миналото. Но за използването й имаше предварителни условия. Поради наблюдението на съветски разузнавателен сателит (САТРАН) самолетите на ОВССО трябваше да пристигнат по тъмно, да разтоварят цялата си екипировка, да я приберат в хангари и да отлетят от базата преди разсъмване. Те щяха да бъдат разпръснати из други бази в региона, но достатъчно близо, за да реагират, ако се наложеше бързо придвижване на частите.
Докато летяха над Атлантическия океан, Стайнър отдели време, за да обмисли най-новата разузнавателна информация. Картината на очакващото ги предизвикателство се очертаваше. На борда на кораба имаше четирима тежко въоръжени терористи, деветдесет и седем пътници от няколко националности (някои от които бяха американски граждани) и екипаж от 344 души. Местоположението на кораба все още бе неизвестно. Той пазеше „радиомълчание“ след похищението, насочваше се на север и се предполагаше, че се намира някъде в източно Средиземно море.
Вече нямаше какво повече да се предприеме. Плановете бяха готови и щяха да бъдат коригирани веднага, щом постъпеше нова информация. Веднага след кацането екипите му щяха да започнат да изпълняват плановете, но засега Стайнър разполагаше с рядък момент на спокойствие.
Докато самолетът вибрираше около него, мислите на Стайнър го отведоха назад към причината за присъствието му на това място и в това време, към цялото обучение и всички предишни мисии, към горещите и често безплодни места, които бе посещавал. Мислеше и за предшествениците си, които бяха създали този вид война, в който сега участваше той.
Нападения на командоси, разузнаване дълбоко в тила на врага, саботаж, партизански отряди — тези неща са съществували винаги, откакто едни мъже са предприемали битка срещу други мъже. Но така наречената сега нетрадиционна война не бе официално призната като дейност, уместна за „истинските“ войници, преди Втората световна война.
По време на Втората световна война те написаха книгата за специалните методи за водене на война…
II.
Пионерите
2,00 ч., 11-ти август 1944 г., централна Франция
Самотен, нисколетящ британски бомбардировач „Стърлинг“ кръжеше над окупирания от германците департамент Корез, на юг от Лоара в Централния масив. Самолетът излетя преди три часа от една база в Англия и се присъедини към потока бомбардировачи „Стърлинг“ и „Халифакс“, които летяха към Германия. Над Франция той имитира прекъсване на полета, измъкна се от потока самолети и се насочи на запад към Англия, като през цялото време намаляваше височината. Когато се озова достатъчно ниско, за да бъде невидим за германските радари, направи нов завой и този път пое на югоизток.
Точно този стърлинг не беше екипиран с бомби. В тесния му фюзелаж се намираха плътно наблъскани десет мъже, разузнавателен екип от френските специални военновъздушни сили (СВВС), снабдени с парашути и торби с багаж, и тричленен екип „Джедбърг“ от Бюрото на стратегическите служби (БСС) с кодово име екип „Джеймс“. Разузнавачите от СВВС се командваха от капитан Вотие. Екипът „Джеймс“ се състоеше от американския лейтенант Джак Синглауб, американския сержант Тони Дено и един лейтенант от френската армия, чийто псевдоним беше Доминик Леб.
Синглауб, командирът на екипа, бе калифорниец, дошъл в БСС от 515-ти парашутен пехотен полк във Форт Бенинг, Джорджия (той имаше и квалификация за работа с експлозиви, която получи след счупване на глезен, когато трябваше да се занимава с нещо полезно).
Дено представляваше огнено кълбо от калибъра на Синатра. Беше от Грийн Бей, Уисконсин, и наистина обичаше да скача от самолети през нощта и след това да се промъква из вражеската територия. Той беше радист и същевременно много точен стрелец.
Французинът бе аристократ от Бретон с истинско име Жак льо Бел дьо Пенгили. Тъй като репресиите на нацистите срещу семействата на офицерите от „Свободна Франция“ бяха широко разпространени, офицерите от френската съпротива често криеха истинската си самоличност. Жак (Доминик) беше необходим член на екипа. Разбира се, френският му език бе много по-гладък от този на американците, но което бе още по-важно, той познаваше много по-добре от Синглауб тънкостите на френската политическа сцена. „Свободна Франция“ бяха яростно разделени на съперничещи си фракции, като всички се надяваха да ръководят нацията след войната — с монархистите в крайно дясното пространство, комунистите крайно вляво и последователите на генерал Дьо Гол в центъра. Със забележителното изключение на комунистите, фракциите не намесваха различията си в борбата с нацистите. Комунистите не по-малко от другите искаха да изритат нацистите от страната, но бяха не по-малко заинтересовани да постигнат такава държава след войната, която би била в полза на тяхната кауза. Те сътрудничеха с останалите, когато им изнасяше. Жак беше голист.
Синглауб бе затиснат до вратата на пилотската кабина, присвит под тежестта на парашута си. Въпреки че Доминик и Дено бяха наблизо (прегърбени по подобен начин), те не разговаряха. Ревът на двигателите и воят на въздушната струя правеха разговора невъзможен. Всички носеха британски камуфлажни комбинезони и парашутни шлемове. На гърдите на Синглауб висеше брезентова чанта с шифри и сто хиляди френски франка. Бедрото му потупваше друга чанта с допълнителни муниции и гранати. Той беше въоръжен с испански 9-милиметров пистолет „Лама“, избран заради сравнително широкото разпространение на 9- милиметрови муниции в окупирана Европа.
Тонът на двигателите се промени и самолетът намали скоростта си.
Отзад претръпналите, добре обучени разузнавачи от СВВС се събраха около правоъгълна дупка на пода на самолета — люка за скачане или „дупката на Джо“, както я наричаха. Скоро започнаха да падат един по един през дупката. После един член на екипажа блъсна торбите им с багаж след тях.
Дойде ред на екип „Джеймс“.
Тръгнаха назад към тъмния четириъгълник, от който се чуваше свистенето на въздуха.
— Остават около три минути — извика в ухото на Синглауб диспечерът от Кралските военновъздушни сили.
Закачиха фиксираните си въжета. После всеки провери закопчалките на колегите си и отново огледа своята собствена. Когато погледна надолу през дупката, Синглауб едва различаваше тъмните масиви на
