деветнайсет заложници от полет 847 на ТУА. По време на това преживяване помежду им възникна голямо взаимно уважение.
— Това, което бих искал да направиш — каза Бартоломю на Стайнър, — е да долетиш тук с двама от хората си и още толкова от ЕСС. Щом пристигнете в Бейрут, ще решим кой е най-добрият начин за действие. После можеш да се върнеш в Кипър и да подготвиш нещата.
Стайнър веднага натовари подполковник Пийт, двамата старши членове на ЕСС (един от Държавния департамент и един от ЦРУ) и една сателитна радиостанция заедно с операторите й на хеликоптер и отлетя с тях за Бейрут. Самолетът на ТУА ясно се виждаше върху пистата на международното летище в Бейрут, докато се спускаха към мястото за кацане близо до резиденцията на посланика.
Не беше изненадващо, че главната задача на Бартоломю се оказа непрекъснато наблюдение на самолета.
— Ние имаме превъзходна наблюдателна апаратура — похвали се Стайнър. — Веднага щом се върна обратно в Кипър, ще ти я изпратя.
Останалите от екипа, който Стайнър доведе със себе си от Кипър, включително радиостанцията и операторите, останаха в Бейрут с посланика, за да поддържат постоянна връзка.
Екипът за наблюдение, който Стайнър изпрати на посланик Бартоломю, се състоеше от четирима души. Те донесоха със себе си екипировка за денонощно наблюдение с голям обхват. Час след пристигането им в Бейрут той ги настани в една къща върху хълм над международното летище.
През следващите няколко часа този екип беше единственият източник им разузнавателна информация за случващото се на самолета. Но през нощта милицията „Амал“ свали от самолета останалите заложници и екипажа и ги разпръсна из южните предградия. Вече нямаше как да се разбере местонахождението на отделните заложници.
В този момент ролята на Карл Стайнър и ОВССО в аферата със самолета приключи, макар да останаха да чакат още две седмици в Кипър. Сега освобождаването на заложниците зависеше от преговори между Сирия, Иран и фракционните лидери. (Вашингтон също предприе няколко дипломатически инициативи, но те нямаха особен ефект върху крайния изход.) Накрая Хафез Асад постигна споразумение и заложниците бяха освободени, за да отпътуват за Дамаск, където щяха да бъдат предадени в ръцете на американския посланик.
Това бе престижна победа за Асад — най-малкото в арабския свят — и унизително преживяване за Стайнър и неговите другари. По собствените му думи:
— Да се наблюдава как камиони на Червения кръст извозват заложниците от Бейрут за Дамаск беше горчиво преживяване. Не ни излизаше от ума увереността, че притежавахме способността да осъществим идеална спасителна операция. Но не успяхме да го сторим. Просто не ни се отдаде възможността.
Ситуацията щеше да бъде съвсем различна, ако три фактора извън нашия контрол можеха да бъдат променени:
Първо, трябваше да ни отпуснат за целта самолет, поддържащ същата готовност за действие като нас.
Второ, трябваше да бъдем изпратени веднага, щом научихме за отвличането.
Трето, необходимо бе алжирското правителство да задържи самолета на земята… и след това да ни позволи да осъществим спасителна операция.
Обзет от тези мисли, докато летяхме обратно към родината, реших да говоря откровено по време на докладването, което много скоро трябваше да представя на председателя и Съвета на началник- щабовете.
На следващия ден в Пентагона направих своя доклад. След като разказах подробно историята (която те познаваха твърде добре от постоянната ни връзка), завърших с приблизително следните думи:
— Господа, би трябвало всички да сме смутени от този мъчителен неуспех. Според мен последиците от подобен провал са точно толкова катастрофални, колкото и загубата на голямо сражение, особено в политически план.
Трябваше да успеем да схванем, че терористите знаят по-добре от нас колко време е необходимо за вземане на решение тук, във Вашингтон, и колко време трябва, за да се потегли и пристигне до мястото, където те действаха — и че те оперират в рамките на този отрязък от време. Следователно ние винаги гоним опашката си — и ще продължим да го правим, ако не сторим нещо, за да променим тази ситуация.
Ние сме най-могъщата нация в света и ако не сме в състояние да дадем на тази мисия подходящия приоритет — със специално отделени за целта транспортни средства, — тогава по-добре да се откажем от тази работа и да престанем да пилеем парите на данъкоплатците.
Разбирах, че това са много гръмки думи за човек с моя ранг в такава ситуация, но се чувствах задължен пред тях и пред моите хора от специалните части да ги изрека.
Почувствах и че генерал Веси, председателят, генерал Шай Мейър, началник-щаб на армията, и генерал П. Кс. Кели, комендант на морските пехотинци (за когото бях работил като негов началник-щаб на Обединените сили за бързо реагиране и чиито морски пехотинци в Бейрут неотдавна бяха убити от терорист с камион бомба), разбираха съвсем ясно какво препоръчвах. Бях сигурен, че ще извършат необходимите промени с помощта на началниците на други служби.
И те го направиха.
През следващите месеци самолети С–141 с удвоен екипаж бяха поставени на същото ниво бойна готовност като нас (макар и твърде късно, за да се отрази на изхода на събитията през октомври).
Тази инициатива, наред със свободата на действие и вече дадените пълномощия на командването за установяване на взаимоотношения и осигуряване на поискана от приятелски нации помощ, се оказа много полезна във войната срещу тероризма.
Съвещанието в Центъра за обединени операции (ЦОО)
Седми октомври 1985 г.: време беше новите инициативи да бъдат подложени на изпитание.
Малко след пристигането си в ЦОО Стайнър научи името на отвлечения кораб. Това бе италианският пътнически кораб „Акиле Лауро“. Информацията дойде с мъчително кратко спешно съобщение от кораба, уловено от радиостанция в Гьотеборг, Швеция. Според съобщението група въоръжени мъже установили контрол над плавателния съд до брега на Египет. И това бе всичко. Информацията беше много оскъдна, но достатъчна, за да може да се прецени какви сили щяха да бъдат необходими за „превземането“ на кораба — и да се разбере от какво имаха нужда за незабавно отправяне към мястото на инцидента.
Тъй като това бе сложна цел и понеже никой не знаеше дали превземането щеше да се осъществи в пристанище или в открито море, Стайнър инструктира J–3 (оперативния офицер) полковник Франк Ейкърс да уведоми командирите да подготвят следните части за незабавно разгръщане (Ейкърс вече ги бе вдигнал по тревога):
1. „Тюлени“: необходимите атакуващи екипи, екипи снайперисти и специални отряди с лодки. Тъй като това щеше да бъде предимно морска операция, военноморските „тюлени“ щяха да играят водеща роля;
2. Друг подбран персонал и специални единици: водачи, стратези и разузнавачи. Около двайсет и пет души;
3. Специален армейски хеликоптерен отряд: десет хеликоптера „Блекхоук“, шест бойни хеликоптера „Литъл Бърд“ и четири транспортни хеликоптера „Литъл Бърд“ (това беше стандартният хеликоптерен пакет при тревога, разработен през годините; той бе адекватен за мисията и щеше да се побере в наличните реактивни транспортни самолети);
4. Специална тактическа операция на военновъздушните сили: за контрол над летищата и спасителни операции от парашутисти;
5. Командна група на специалните части: необходимите оперативни и разузнавателни офицери, комуникации и медицински персонал.
Въпреки че „тюлените“ бяха експертно обучени за превземане на морски съдове и можеха да свършат работата за минути, пътническият кораб представлява най-трудната възможна мишена. Първо, превземането трябва да се извърши през нощта, докато корабът е в движение, защото никой още не е
