неделя.
А сега беше едва събота на разсъмване.
Тялото на Робърт Стедъм беше изхвърлено на пистата в Бейрут, преди Карл Стайнър да получи разрешение за тръгване със своите ОВССО. Необходими бяха още шест до осем допълнителни часа полет, преди да бъдат в състояние да разрешат ситуацията.
Докато Стайнър пътуваше, Държавният департамент нареди на посланик Нюлин да поиска разрешение от алжирците за въвеждане в страната на ЕСС на Лонг, който по това време вече бе пристигнал в Сигонела.
Но според Нюлин алжирците отказали. Не можели да разрешат спасителна операция, а ЕСС с военния си самолет С–141 изглеждали точно така.
Неспособен да пристигне със самолета или с целия си екип, Лонг постъпи по най-добрия възможен начин. Той намали хората си с една трета и отлетя с тази по-малка група с граждански полет до Алжир през Марсилия.
ОВССО и остатъкът от екипа за поддръжка пристигнаха в Сигонела, съставяйки по пътя план за спасителната операция. Скоро след приземяването си те се свързаха със самолета на ТУА „Боинг“–727 и с двата самолета „Тейлън“ от Англия. Сега всички участници бяха готови за спасителна операция и освен това оставаха достатъчно часове от нощта, за да стигнат до Алжир и да проведат операцията преди разсъмване. Но този път спасителната операция щеше да бъде съвсем различна. Вместо двама леко въоръжени терористи, намиращи се на борда при първото кацане в Алжир, в самолета вече имаше четиринайсет тежко въоръжени членове на „Хизбула“, като някои от тях разполагаха с картечници.
Единственото нещо, което можеше да направи специалният отряд сега, беше да изчака в хангара развитието на събитията.
Самолетът на ТУА се приземи отново в Алжир рано в неделя сутрин и този път щеше да остане там малко повече от 24 часа. По време на току-що приключилата отсечка Бейрут-Алжир от одисеята на полет 847 похитителите бяха ограбили щателно всички останали в самолета.
Скоро след приземяването похитителите изложиха друго искане. Настояваха гръцкото правителство да освободи техния съучастник Али Атуа, арестуван предния ден на летището в Атина. Заплашиха, че ако не бъде освободен, ще убият гръцките пътници в самолета. Ако изпълнеха искането им, щяха да ги освободят. Гърците отстъпиха и същия следобед реактивен самолет на компанията „Олимпик Еъруейз“ отлетя от Атина за Алжир с Али Атуа на борда.
Но алжирците успяха да използват освобождаването на Атуа, за да измъкнат още няколко отстъпки от терористите, които се съгласиха да освободят всички от самолета с изключение на мъжете американци и екипажа. Според Майкъл Нюлин алжирците бяха постигнали блестящо споразумение.
— Те бяха страхотни — твърдеше той. — Накараха терористите да платят за всичко.
За Стайнър не беше ясно за какво са „платили“ терористите. Те контролираха ситуацията през цялото време и това положение все още не се бе променило.
По-късно Нюлин си спомни, че когато си тръгвал от летището рано в неделя сутрин, бил сигурен, че алжирците и Международният комитет на Червения кръст ще разрешат кризата без допълнително кръвопролитие. Изпълнен с това убеждение, той си легнал да спи.
След няколко часа му позвънил служител от посолството с новината, че похитителите отново настояват за зареждане на самолета с гориво.
Тогава Нюлин се обадил на генералния секретар на алжирското президентство, който е главен административен служител в алжирската изпълнителна власт, и повторил американската позиция:
— Трябва да се направи всичко възможно, за да се задържи самолетът на земята — казал му той, — дори това да означава да се прострелят гумите на колесника му.
След секунди служителят от посолството докладвал на Нюлин, че самолетът на ТУА излита. Нюлин отново се свързал по телефона с генералния секретар.
— Трябваше да ги оставим да излетят — отговорил му алжирецът. — Похитителите заплашиха, че ще взривят самолета.
По-късно алжирците представиха и второ извинение: „Похитителите несъмнено бяха чули радиосъобщения, че специални части на Съединените щати пътуват насам“, обясниха те.
Това изявление беше неискрено. Независимо дали похитителите бяха чули такива съобщения (повечето от които се оказаха неточни), техните действия доказаха, че са се опасявали от самото начало от възможна спасителна операция. Не им е било необходимо съобщение по новините, за да разберат, че престояват твърде дълго на летището в Алжир.
Правителството на Съединените щати не успя да получи одобрение от Алжир за спасителна операция, но дори да го беше получило, ситуацията вече бе изключително сложна. За разлика от първия път, когато самолетът кацна в Алжир, сега терористите контролираха напълно положението. Те не само увеличиха броя си, но и свалиха трийсет и един заложници в Бейрут, като поне деветнайсет от тях бяха разпределени между тежко въоръжени милиции, окопали се в подобните на лабиринт южни предградия на Бейрут. Вече бе невъзможно да се спасят всички заложници с един-единствен опит.
Самолетът на ТУА отлетя за Бейрут малко след 8,00 ч. сутринта, след като престоя повече от 24 часа на летището в Алжир. Половин час по-късно пристигна самолетът на алжирската авиокомпания „Еър Алжир“ от Марсилия, в който пътуваха Дейвид Лонг и пет души от неговия екип за поддръжка. Те обаче пристигнаха твърде късно, за да могат да повлияят на изхода на драмата с отвличането на самолета на ТУА по полет 847, който не се върна никога повече в Алжир.
Докато самолетът летял отново към Бейрут, капитан Тестрейк успял да подслуша бъдещите планове на терористите. Новата им идея била да заредят отново гориво в Бейрут и след това да продължат (смяташе той) за Техеран. Тестрейк определено не желаел това. Той решил, че щом кацнат в Бейрут, този път ще се постарае да не излетят отново. Тогава Тестрейк и Зимерман, бордовият инженер, разработили свой собствен план и когато самолетът докоснал пистата в Бейрут, Зимерман затворил крана за горивото и изключил електричеството на единия от двигателите. Светлините върху контролното табло замигали като луди.
— Машината вече не може да излети — обяснил Тестрейк на Мугния, — докато не се докара нов двигател от Щатите.
В Бейрут беше неделя следобед, а във Вашингтон — неделя сутрин.
По това време Карл Стайнър бе стигнал до заключението, че от двата самолета „Тейлън“ и от машината на ТУА вече няма полза и ги освободи с одобрението на Пентагона. След това взе останалата част от отряда и се насочи към Кипър, където по-късно към тях се присъедини Дейвид Лонг и неговият екип за поддръжка при спешни случаи. Стайнър все още разполагаше с достатъчен капацитет за осъществяване на спасителна операция — и все още се надяваше, че развитието на събитията ще позволи такава възможност.
Това нямаше да бъде никак лесно. Бейрут представляваше много по-костелив орех от Алжир. В самолета оставаха трийсет пътници. За тях поне се знаеше къде се намират, но бе почти невъзможно да се установи местоположението на деветнайсетте, свалени по-рано от самолета. Въоръжените милиции, контролиращи Южен Бейрут, сега ги държаха там на различни места (повечето в мазета).
Със същия успех можеха да ги търсят и на дъното на морето.
В онези дни надеждната разузнавателна информация в Бейрут беше оскъдна: надземните национални системи на Съединените щати (сателити) не бяха в състояние например да прехващат комуникациите на милициите, понеже те се свързваха с портативни нискочестотни радиостанции или чрез куриери. Нещо по- лошо — американската разузнавателна мрежа бе за съжаление разбита след неотдавнашното отвличане и изтезаване на шефа на местната централа на ЦРУ Уилям Бъкли. Съединените щати нямаха друг избор, освен да приемат, че Бъкли е разкрил мрежата си от агенти и всички те са били „неутрализирани“.
Веднага щом Стайнър пристигна в Кипър, той позвъни на Реджиналд Бартоломю, американския посланик в Ливан, осведоми го за ситуацията и попита как ОВССО можеше да помогне.
Въпреки че не се бяха виждали от година, двамата се познаваха добре, защото бяха заедно през 1983 и началото на 1984 г., когато в Бейрут се водеха най-тежките сражения. Двамата мъже преживяха много бомбардировки и се срещаха многократно с лидерите на фракциите, които сега държаха най-малко
