Ярък пример за типа проблеми, споменати от Скоултс, беше една мисия, осъществена от военноморските „тюлени“. „Тюлените“ планираха на разсъмване да спуснат от въздуха разузнавателен отряд с лодки — което се наричаше нощно спускане на лодки — и да наблюдават и докладват дейности на летището в Салинас в подготовка за атака на рейнджъри за овладяване на летището. Оказа се, че този отряд „тюлени“ никога не е правил нощно спускане на лодки, екипажите на двата самолета С–130, изпратени да осъществят спускането, никога не са извършвали подобна операция и спускането не се осъществи на разсъмване, а в пълен мрак сред внезапно разразила се буря. Вълните бяха много по-високи от очакваното; единият самолет пусна „тюлените“ си на 5 км разстояние от другия; и накрая четирима „тюлени“ се удавиха. Телата им така и не бяха открити.
Други две мишени, възложени на „тюлените“, бяха резиденцията на генерал-губернатора и радиостанцията, отстоящи на 15 км разстояние. Въпреки че бяха обучени да действат през нощта, за да използват предимството на мрака, „тюлените“ бяха включени през деня. Отрядът „тюлени“, който изпълняваше задачата за обезопасяване на резиденцията на генерал-губернатора, бе допълнително затруднен от присъствието на радиоекип от трима мъже от Държавния департамент, който носеше портативна радиостанция, за да може генерал-губернаторът да съобщи на нацията, че е жив и здрав и все още е начело на държавата.
Веднага щом стъпи на земята, отрядът „тюлени“, който трябваше да обезопаси радиостанцията, влезе в тежък бой с въоръжена охрана. Тази охрана превъзхождаше „тюлените“ по численост и въоръжение. След като командирът на отряда „тюлени“ и един от хората му бяха ранени, отрядът беше принуден да се изтегли назад към брега, докато техни хора успеят да ги приберат през нощта.
Отрядът, който обезопасяваше резиденцията на генерал-губернатора, се справи по-добре, но и неговата операция не мина без проблеми.
Когато хеликоптерите им наближиха резиденцията, не откриха място за кацане вследствие на слаба разузнавателна подготовка; теренът бе прекалено стръмен и покрит с високи дървета. Това означаваше, че щурмовият отряд трябва да се спусне по 23-метрово въже, за да стъпи на земята и разчисти площадка за кацане за хеликоптера с радиоекипа от Държавния департамент.
Когато хеликоптерът започна да кръжи над резиденцията, той се превърна в мишена за силен зенитен огън от близкия хълм. Въпреки че машината бе ударена няколко пъти, а вторият пилот — тежко ранен, пилотът успя по превъзходен начин да я спаси от разбиване (по-късно той успя да се върне на флагманския кораб на операцията „Гуам“, в който имаше походна болница).
„Тюлените“ успяха да обезопасят резиденцията заедно с губернатора и жена му в добро разположение на духа, когато внезапно пред вратите на сградата се появиха три бронетранспортьора. Но „тюлените“ бързо успяха да наложат контрол върху ситуацията, като повикаха един самолет АС–130. Самолетът порази с оръдията си бронетранспортьорите точно когато те насочваха оръдейните си кули към резиденцията.
„Тюлените“ се справиха много добре въпреки трудностите, на които бяха изложени. Но имаше пропуски на по-високо ниво.
По време на операцията „Неотложна ярост“ Карл Стайнър беше в Бейрут. Въпреки това той следеше битката по сателитна радиовръзка, която делеше с председателя на Съвета на началник-щабовете генерал Джак Веси. Веси бе предоставил на Стайнър честотата на личния си канал, за да може да се свързва директно с председателя, но това същевременно му позволяваше да слуша всички пристигащи доклади по време на „Неотложна ярост“.
Тъй като Стайнър и Скоултс бяха приятели и съседи във Форт Браг, където Стайнър бе помощник- командир по операциите на 82-ра въздушнопреносима дивизия, преди да бъде изпратен в Ливан през август 1983 г., слушането на докладите по сателитния канал бе доста обезсърчаващо.
— Наистина можех да почувствам как страдаше Дик Скоултс — отбелязва той. — И всичко се дължеше на фактори, над които той нямаше власт.
През следващите десет месеца Дик Скоултс работеше денонощно, за да не се повторят никога тези неуспехи и за развитието на най-добрите възможни способности в борбата с тероризма и други неочаквани изисквания на специалните мисии. През август 1984 година, когато самият Стайнър пое командването на ОВССО, той прие от Дик Скоултс най-добре обучените и най-компетентни обединени щабове и най-добрите отряди на света за специални операции.
Мисията на Стайнър беше: „Да ги направя още по-добри, за да не бъдат изненадани Съединените щати поради липсата на въоръжени сили, подходящо подготвени за справяне със ситуацията. Когато ОВССО бяха ангажирани, всички други възможности за разрешаване на проблема се оказваха или неподходящи, или неадекватни. Затова залогът е голям.“
Но независимо колко превъзходно си обучен и подготвен, операциите могат да се провалят дори когато всичките ти ходове са правилни. Терористите понякога действат в сигурни убежища като Бейрут, където не могат да бъдат ударени. В редица случаи забавяне и колебание от страна на началниците ти пречат да предприемеш навременни действия за използване на най добрите възможности.
И двата елемента ще преследват специалните части през юни 1985 година, само четири месеца преди събитията на борда на „Акиле Лауро“.
Полет 847 на ТУА3
На 14-ти юни, петък, 1985 г., в 10,00 ч. сутринта местно време, полет 847 на ТУА започна от летище Атина за Рим със 153 пътници и екипаж на борда, от които 135 бяха американци. Самолетът „Боинг“–727, използван за относително къси разстояния, беше пилотиран от капитан Джон Тестрейк; вторият пилот бе офицер първи ранг Филип Марска, а Кристиян Зимерман бе бордовият инженер.
Съгласно предоставената по-късно от гръцките власти информация предишния ден трима млади мъже на около двайсет години пътували от Бейрут до Атина, прекарали нощта на терминала на атинското летище и след това се опитали да направят резервации за отсечката Атина-Рим на полет 847. Възнамерявали да отвлекат самолета. Но нямало свободни места и само двама от тях, пътуващи под кодовите имена Кастро и Саид (и по-късно идентифицирани като Мохамед Али Хамади и Хасан Из ал-Дин), успели да се снабдят с билети. Останалият в Атина щеше да бъде идентифициран по-късно като Али Атуа и задържан от гръцките власти веднага щом стана известна ролята му в отвличането. Сега изглежда, че тримата са били членове на „Хизбула“ — радикална, революционна терористична фракция, свързана с Иран. Отвличането бе операция на „Хизбула“, въпреки че с развитието на събитията щеше да се почувства и участието на други активни в Ливан фракции.
Веднъж озовали се на борда, Кастро и Саид заели места в задната част на самолета близо до тоалетната, където били скрити оръжията, използвани при отвличането, най-вероятно от служители на летището. Единият отишъл с малка пътна чанта в тоалетната и прибрал оръжията — два пистолета и ръчни гранати.
Веднага щом самолетът се издигнал до височината на полета, двамата терористи пристъпили към действия. Те скочили от местата си и изтичали до предната част на самолета. Когато стигнали дотам, съборили на пода стюардесата Ули Дериксън, крещейки непрекъснато на арабски и развален английски: „Сега умрете. Американци умрат.“ После се опитали да обявят присъствието си на екипажа в пилотската кабина, блъскайки главата на Ули Дериксън във вратата на кабината. След като й тикнали в лицето граната и опрели пистолет в слепоочието й, тя успяла някак си да стигне до вътрешния телефон и информира Кристиян Зимерман за похищението.
Капитан Тестрейк незабавно заповядал вратата на кабината да бъде отворена и двамата терористи, крещейки, съобщили първото си искане: да отидат в Алжир.
Това не било възможно. „Боинг“–727 не разполагал с достатъчно гориво на борда, затова капитанът препоръчал вместо това Кайро. Това предложение напрегнало още повече и без това нервните терористи.
— Ако не Алжир, тогава Бейрут — извикали те. — Само за гориво.
