с това изследване той посети специалните сили във Форт Браг, тогава под командването на подполковник Едсън Д. Раф, друг представител на първите парашутисти и ветеран от нахлуването в северна Африка през 1942 година. В щаба на специалните сили запознаха Ярбъро като изтъкнат гост с тяхната мисия и способности, но въпреки ентусиазма на Раф той не се впечатли особено от видяното: заключи, че по време на голяма война специалните сили могат да окажат известно влияние върху партизаните и да ги ориентират към нашата кауза, но това ще бъде от второстепенно значение.
През 1956 г. го изпратиха в Камбоджа като заместник-командир на Групата за военна помощ, където прекара много време на учения с камбоджанските войски — още едно полезно преживяване (той обичаше Камбоджа). Беше впечатлен преди всичко от физическите трудности при воденето на традиционна война в тази среда и от способността на камбоджанските войници да съществуват и виреят въпреки тях в нея.
Той разказва за това:
През 1956 г. двамата с генерал Чиколела служехме в Група за военна помощ (ГВП), пътувахме няколко пъти до източните провинции. Веднъж изминахме цялото разстояние от Пном Пен до Бан Ме Туот по един път, построен от французите, обрасъл с дива растителност. Още се виждаха ръждясали останки от войната и в граничните райони силите на двете страни (комунисти и антикомунисти) се бяха срещнали и отдръпнали, защото нямаше признаци за военни действия по границата между Камбоджа и Виетнам; но когато човек навлезеше във Виетнам, виждаше укрепления срещу най-вероятните подходи.
Пътуването из тези две провинции беше много трудно, особено в дъждовния сезон. При едно от пътувания ни заваляха поройни дъждове.
Придружаваше ни малка група камбоджанци, камион с товароподемност три четвърти тон, два джипа и едно ремарке. Мракът бързо се спусна, както става в тропиците, и пътят, по който се движехме, започна да изчезва под водата. От двете ни страни имаше само равнини и започнах да се отчайвам. Не само бе възможно да се удавим, но и можехме да джапаме наоколо из този наводнен и еднообразен пейзаж, докато съвсем се загубим, което също не беше приемливо.
Как трябваше да постъпим?
Точно преди да изчезнат последните остатъци светлина, открихме малка могила — малък хълм — и замъкнахме оборудването си върху него, докато дъждът продължаваше да се излива отгоре ни. После разположихме спалните си чували под каквото прикритие успяхме да намерим и се опитахме малко да отдъхнем. Щяхме да видим на сутринта какво друго можем да предприемем.
Около три часа през нощта чухме звуци в посоката, от която бяхме дошли. Скоро зърнахме мигаща светлина през дъжда — мятащата се светлина на фенерче — и звуците на керван мулета, който наближаваше по пътя.
След около половин час се появи мокър до кости млад камбоджански лейтенант, който козирува и попита:
— Мога ли да ви помогна?
Ние отговорихме:
— Добре, кой си ти? Къде отиваш? Как стигна дотук?
— Отиваме до граничния пост на границата — отговори той — и просто се придвижваме през калта.
— Но как го правите?
Той ни показа.
Използваха лебедка, закачена за предната броня на камион с товароподемност три четвърти тон. Закачваха въжето на дърво и се изтегляха напред около осем или девет метра. И след това повтаряха процедурата. Бяха изминали целия път дотук по този начин.
— Ще спрете ли тук за нощта? — поинтересувахме се ние. — Или докато дъждът спре?
— О, не, напред по пътя има много по-добро високо място. Ще се изкачим дотам. — И след това каза: — Можем ли да ви теглим с нас?
— Не, ще изчакаме да се съмне — отговорих аз.
Продължихме на разсъмване. Водата малко бе спаднала и можеше да се види къде отиваме.
След около шестнайсет километра стигнахме до лагера, в който камбоджанският лейтенант вече бе разположил имуществото на командния си пост. Офицерите вече бяха съблекли униформите си и ги бяха сменили с техните „сампот“ — дреха от плат, който се увива около тялото — и войниците ординарци ги обслужваха. В тази среда те се чувстваха напълно у дома си… наистина добра джунгла и добри граничари.
След известно време най-после стигнахме до граничния пост, който бе нашата цел. Той приличаше на форт в нашия стар Запад. Беше заобиколен със заострени колове срещу примитивните племена от хълмовете, които те наричаха „мнонги“, а виетнамците — „планинци“. На сутринта прозвучаваше тръбата, издигаха знамето и кхмерските войници отиваха до града (който беше наблизо), търгувайки с камъчета цирконий, точно както нашите войници първопроходци са търгували с индианците.
Е, аз имах чувството, че от камбоджанците ще излязат превъзходни войници за специални военни действия от партизански тип.
Семето за още една мисия на специалните сили беше посято.
През 1957 г. Ярбъро пое командването на 7-ми пехотен полк и го прехвърли в Германия от Форт Бенинг, Джорджия. Оттам го изпратиха в контраразузнаването в Европа… и след това във Форт Браг, за да командва специалните сили.
Нова форма на война
Размишленията на Джон Кенеди върху нетрадиционната война бяха в отговор на твърде реални тревоги през 50-те и 60-те години — изглеждащото неумолимо и коварно разпространение на „комунистическата империя“ и внезапния крах на колониализма.
Колониализмът — господството на западните сили върху народите от Третия свят заради икономическата им експлоатация — продължи няколко века. За неговата смърт (освен в съветската му версия) бяха необходими две десетилетия през годините след Втората световна война.
Тъжно е, че оттеглянето на старите колониални господари донесе много малко благополучие на новите независими страни от Третия свят; старите господари оставиха след себе си много малко способни местни лидери и много малко средства, с които те да работят. Отпадането на „бремето на белия човек“17 се оказа неизпълнено обещание. В повечето нови деколониализирани страни от Третия свят липсваха необходимите инфраструктури за поддържане живота на обществото — транспорт, образование, здравеопазване, банки и инвестиции, и най-вече приложими закони и ефективна съдебна система за тяхната защита. Новопоявяващите се лидери от Третия свят много често се интересуваха главно от личното си възвеличаване и богатство, вместо от продължителната тежка работа, необходима за изграждане на жизнеспособна нация.
Гражданите на тези държави искаха това, което всички желаят — по-добър живот за себе си и за своите деца. „Ние изхвърлихме старите господари. Сега заслужаваме да видим плодовете на победата си,“ с основание настояваха те (нерядко след продължителна, тежка борба, болка и жертви).
Когато резултатите не се появиха незабавно — и фактически, изглежда, се отдалечиха още повече в по-мизерното и прогнило от корупция бъдеще — не е трудно да си представиш, че те са обзети от смут и настроението им се влошава.
Естествено, тази потенциално взривоопасна ситуация се превърна в главно бойно поле на битката между комунистическите сили и Запада. Ставаше дума за властта и влиянието над огромна част от населението на света, както и за контрола над огромно богатство от природни ресурси.
Комунистите, повече подтиквани от идеологически причини, започнаха това състезание с няколко предимства: те не бяха свързани със старите, дискредитирани колониални сили и обещаваха рай на земята… и то скоро. Китайците разработиха особено ефективни техники за трансформиране на объркването, недоволството и гнева срещу провалилите се или провалящи се правителства от Третия свят, в механизми, които сериозно заплашваха тези системи.
