9. Постоянен стремеж да се превръщат нелегалните сили в редовни армейски части, способни да посрещнат врага на собствена територия, когато времето и обстоятелствата правят победата сигурна.
С тези изследвания, които послужиха за ръководство, новата посока на специалните сили се изясни.
Ако работата им се състоеше в обучение на въоръжените сили на някоя застрашена страна как да се сражават с местни бунтовници, тогава първата им задача бе да демонстрират внимателно премислени и осъществени военни и невоенни действия, които щяха да позволят на тези сили да победят и да запазят подкрепата на народа. Всичко това щеше да изисква най-високо ниво на дисциплина не само от страна на „зелените барети“, но и от местните сили. Такава дисциплина щеше да осигури поведение за пример и висок морал сред хората в политически чувствителни региони.
Въпреки че традиционните войници обикновено не се интересуват от цивилните, които се озовават сред огъня на войната, когато стана очевидно, че политическите и психологическите последици от такава незаинтересованост могат да обезсмислят брилянтната победа на бойното поле, военните лидери трябваше сериозно да променят мисленето си. В армията на Съединените щати специалните сили първи официално получиха този урок и го приложиха на практика като военен принцип.
Не след дълго „зелените барети“, използвайки американска версия на „Правилата за поведение“ на Мао, започнаха да оказват мощно влияние върху живота на „малките хора“ от държавите в Третия свят, живеещи в отдалечени райони, които нерядко представляваха джунгла. Преди такива хора не попадаха в общата схема на военните маневри. От своя страна „малките хора“ бяха подозрителни към чуждите войници на своя територия. Но комбинацията от лични качества и войнишки умения скоро започна да засилва сътрудничеството и взаимното доверие, които с времето се превърнаха във възхищение и приятелство.
„Зелените барети“ обръщаха внимание на всякакви дребни неща, от които останалите войници рядко се интересуваха. Например те помогнаха на един селянин да увеличи водата си за битови нужди, като му показаха проста техника за разкопаване на извори. Работиха заедно с него при построяването на дървен мост, който щеше да спести цял километър обиколка около блато, за да стигне до примитивното си парче обработваема земя. Показаха му как да изкопае напоителен канал. Дадоха му семена, от които поникнаха такива добри зеленчуци, каквито той дори не можеше да си представи. Но най-странният и най-стоплящ сърцето елемент от поведението им бе това, че обърнаха внимание на селянина като на човешко същество. Можеха да разговарят с него на собствения му диалект — може би не толкова гладко, но достатъчно добре. И споделяха живота на хората от селото. Хранеха се с тяхната храна и пиеха техните питиета; седяха вечер около огньовете им и разговаряха с тях; спяха в колиби като техните.
След установяването на приятелство започна изпълнението на военната задача за защита на селото. „Зелените барети“ очертаха контурите на селските укрепления и селяните поставяха ред след ред заострени колове в земята, наклонени към местата за подход към селото. С помощта на „зелените барети“ те изкопаха убежища в рамките на вътрешния периметър на селото. Изградиха система за подаване на тревога, като използваха стара джанта на камион или празна гилза от артилерийски снаряд, за да предупреждават за вражеско нападение. „Зелените барети“ през цялото време работеха заедно със селяните и когато нападението започна, те се сражаваха рамо до рамо с тях.
А-отделенията на „зелените барети“ винаги се отличаваха с медицински умения — в тях имаше двама отлично обучени медицински специалисти и всеки от останалите осем войници също притежаваше известни медицински умения.
Необходимостта от такова обучение бе наследена от мисията на първообраза на специалните сили, която се състоеше в организиране и обучаване на партизани и бунтовници. През първите дни от дейността си партизаните са извънредно уязвими. За да се защитят, докато силата им нарасне, те трябва да се крият в труднодостъпни райони като джунгли, блата или пресечен планински терен. При такива условия ежедневното оцеляване често само по себе си е триумф. Ако някой партизанин е болен или ранен, той не може да разчита на външна помощ.
И тук медицинските умения на „зелените барети“ влизат в играта. Медиците на „зелените барети“ са в състояние да осигурят медицинското знание, за да могат партизаните да продължат живота си на действащи бойци.
Тези умения се използваха по подобен начин в селата, които бяха почти толкова изолирани, колкото и базите на партизаните, и даваха още по-сериозни основания за приятелство и доверие. Нерядко селяните получаваха за пръв път достъп до основна зъболекарска помощ, съвети по време на бременността, антибиотици, ваксини и съвети за храненето и предотвратяването на болести.
Обучението за тези мисии бе интензивно, трудно и колкото бе възможно, по-реалистично. От завръщащите се от мисии в чужбина „зелени барети“ се изстискваше цялата възможна информация и те помагаха в обучението на хората, които щяха да ги заместят. Правеха се макети на селата, точни до най- малката подробност. При подготовката си за мисия баретите живееха точно така, както очакваха да живеят при полеви условия — със същата храна, подслон, работа, език, всичко. За учебно помагало Ярбъро използваше възстановка — макет на част от виетнамско партизанско село, изградено във Форт Браг, където можеха да се открият всички характерни предмети на бита, животни, както и тунели за бягство. При едно от по-следващите си пътувания до Виетнам той беше едновременно развеселен и удовлетворен, когато откри, че виетнамската армия използва в своя Център за обучение на пехотата копие на неговото село макет.
Привързаността на Бил Ярбъро към интензивната подготовка на специалните сили включваше и необичайно (за армията) внимание към специална лична екипировка като дрехи, медицински пакети и хранителни дажби. Можеше да се предвиди, че „големите“ монолитни сухопътни сили трудно ще преглътнат това.
— Винаги съм смятал, че екипировката на един войник от специалните сили служи предимно за неговото оцеляване и няма много общо с оръжието. Важно бе здравето на войника и ние можехме най-добре да се погрижим за това чрез осигуряване на най-доброто облекло, полеви медицински пакет и хранителни пакети. Фактически смятах, че ако американецът притежава превъзхождащо оръжие, когато се намира сред местни сили, които трябва да се задоволяват с нещо много по-обикновено, тогава доверието към него страда. Не бях убеден например, че автоматичната пушка М–16 трябва да бъде оръжието на специалните сили; войникът от специалните сили се нуждаеше повече от оръжие за оцеляване. Ако не разполагаше с необходимото оръжие за определени обстоятелства, той можеше да го вземе от врага или да импровизира.
За тази цел системата за обучение във Форт Браг включваше изключително широк спектър оръжия, събрани от източници по целия свят. Войниците от специалните сили трябваше да са запознати с всички тях и да могат да ги сглобяват и използват.
Не гледах на войника от специалните сили като на непосредствено бойно средство. Смятах го за катализатор, който можеше да събере около себе си онези, които би могъл след това да обучи и на които можеше да помогне да ръководят останалите, а какво оръжие носеше, бе второстепенен въпрос.
Затова отделих огромно количество време за личната екипировка и специалните униформи, въпреки че на такива неща не се гледаше с добро око от тиловите войски и други, които смятаха такива възгледи за прекалено романтични и че в армията най-важното нещо е да се даде на войника добро оръжие, достатъчно муниции, дрехи на гърба, обувки на краката и транспорт.
През 1961 г. отидох в интендантството в Натик, Масачузетс, за да видя с каква тропическа екипировка разполагахме на склад за момчетата, които заминаваха за югоизточна Азия. Когато пристигнах там, изпаднах в пълен шок. Те нямаха нищо подходящо за действия в джунглата. Очевидно целият боен опит от сраженията в джунглата през Втората световна война се беше изпарил.
В музея на интендантството открих така наречените от тях тропически работни дрехи. Приличаха на обикновените работни дрехи, с които се рине тор. Те изобщо не бяха практични. Представляваха риза и панталон. Ризата бе с два малки джоба на гърдите и изобщо нямаше долни джобове. Панталоните бяха с обикновени джобове, а не с джобове за багаж. Платът обаче беше отличен. Достатъчно плътен, за да защитава от ухапвания на комари.
Затова казах:
— Добре, нека видим. Платът е добър. Можем да започнем с него. — И продължих оттам. — Изпратете ми един чифт от тези — поръчах им, — а ние малко ще ги пооправим и ще видим какво можем да направим, за да ги превърнем в малко по-подходящи за сражение. — И така, взех това, което наричаха „тропически
