работни дрехи“, поставих джобове за багаж на панталоните и два големи джоба с басти на ризата. Поставих горните джобове на ризата под ъгъл за по-лесен достъп, когато се носи екипировка, добавих еполети и илици за копчета на кръста, за да може блузата да се събира. Ръкавите можеха да се навиват, ако нямаше комари наоколо и времето позволяваше.
Лека-полека и с наша помощ интендантството се снабди с униформа, подходяща за джунглата на Виетнам — макар никога да не признаха, че са имали нужда от нея.
Но да се постигне това беше много трудно. Само документите, необходими за създаването на униформа за джунглата, тежаха много килограми. И с първата пратка униформи пристигнаха заповеди те да бъдат носени само в полеви условия и само от специалните сили.
Разбира се, това се промени оттогава.
За армията на Съединените щати беше голям късмет, че когато накрая многобройни американски войски бяха изпратени във Виетнам, тропическата полева униформа, която ние изработихме за специалните сили, беше достъпна за общо ползване.
Докато Бил Ярбъро ковеше своя нов тип войник, „големите“ сухопътни сили продължаваха по своите по-конвенционални пътища и гледаха с все по-голяма неприязън на странната операция в Северна Каролина, одобрявана от президента и получила значително финансиране („Това, което те получават, аз губя“ — военните винаги действаха в стила на нулевата сума), и с нейното разрешение да лишава най- добрите части от най-добрите им мъже — особено от най-добрите им войници, — като ги „измъква от армията“, както се изрази един генерал с четири звезди.
Генералите започнаха да изразяват помежду си недоволство от повишенията на „зелените барети“ и „частната армия“ на Бил Ярбъро. Тези разговори така и не добиха публичност, но се създаваше консенсус в полза на изпитаното и истинското: „Те хранят войниците с лаоска храна там долу, във Форт Браг. За какъв дявол? Огневата мощ печели войните. А не гнусната храна.“ Или по-общо: „Те вървят по свой собствен път там долу. Не зачитат правилата. Вършат нещата по свой начин, а не според армейските правила.“
Някои от тези обвинения не бяха неоснователни. Макар Ярбъро никога да не нарушаваше правилата, той все пак ги изкривяваше и където в тях имаше пролуки, той се промъкваше през тях. Стриктната интерпретация на правилата нямаше да бъде в негова полза.
Когато се защитаваше обаче, той никога не беше нечестен. Щом се налага да импровизираш, е почти неизбежно да заобикаляш правилата. Фактически трудно е да си представим друг начин за създаване на организация, каквато правилата никога не са предвиждали.
Неодобрителните тенденции достигнаха кулминацията си скоро след убийството на Джон Кенеди. Генерал X. К. Джонсън, новият началник-щаб на армията с много традиционно мислене (той пое поста от генерал Максуел Тейлър, когато Тейлър стана посланик в Южен Виетнам), бе един от онези генерали, които просто не разбираха новата порода войници. Той се тревожеше много от това, което вършеше Ярбъро. Според генерала той се измъкваше с прекалено много нарушения на правилата.
Решението на Джонсън: трябваше да покаже на Ярбъро кой командва парада. Армията имаше няколко йерархични нива между Ярбъро и президента. Според Джонсън Ярбъро ги пренебрегваше.
В действителност Джонсън беше добър и почтен човек, а също и герой — японски военнопленник през Втората световна война. Преди да започне да действа, той посети Ярбъро и си тръгна много впечатлен.
— Знаеш ли — сподели Джонсън с друг генерал приятел, — той е събрал дяволски добър боен екип.
Въпреки всичко Ярбъро трябваше да си ходи. Освен това заемаше поста цели четири години. Време беше да бъде преместен.
Дотогава Ярбъро бе получил и втората си звезда на генерал-майор и го изпратиха в Корея, където представляваше ООН като старши член на военната комисия по примирието в Панминчжон. Там той работеше със севернокорейските и китайските делегации така, както можеше да го подготви само опитът му в специалните сили. Работата изискваше не само умения за водене на преговори, но също и умения за психологически операции и пропаганда. Повечето наблюдатели го нарекоха най-неотстъпчивия преговарящ, пред когото комунистите се изправиха в Панминчжон.
След Корея той служи в Пентагона, където най-важната му работа бе да ръководи разузнаването на армията (официалният му пост беше помощник началник-щаб по разузнаването). По-късно (през 1966 г.) го повишиха в чин генерал-лейтенант и му дадоха командването на I корпусна група, а след това през 1969 г. той се премести в Хаваите като началник-щаб и заместник-главнокомандващ на Тихоокеанската армия на Съединените щати. Пенсионира се през 1971 г. след трийсет и шест години активна служба.
По време на службата на Ярбъро като командир на специалните сили неговите „зелени барети“ не само изпълниха мисията си в югоизточна Азия, но и действаха в няколко други части на света.
Няколко екипа бяха изпратени от база в Панама в страните от централна и южна Америка и винаги по покана на тези страни. В Колумбия например десетте години партизанска война, известна като „Насилието“, причини смъртта на около 300 000 души. „Зелените барети“ и представителите на колумбийските служби за сигурност работиха заедно за създаването на първия разумен план — основан на гражданска активност в помощ на местната икономика, здравеопазване и образование — за справяне с терора. Въпреки че Колумбия щеше и по-късно да страда от терор, „Насилието“ приключи.
„Зелените барети“ в арктическо облекло обикаляха с кучешки впрягове и самолети най-северния периметър на Съединените щати, където осигуряваха медицинска и зъболекарска помощ и предаваха умения за планиране.
Други екипи на „зелените барети“ работеха в Тихия океан по островите под американско влияние, като изграждаха пътища, училища и туристически комплекси. Други работеха на Филипините, трети — в Етиопия и Конго (по-късно Заир, а след това отново Конго).
Когато Бил Ярбъро пое командването на специалните сили през 1961 г., той контролираше в продължение на четири години тяхната метаморфоза и експлозивен растеж и ги напусна като генерал- майор. Независимо колко често и силно разрошваше перата на своите началници, борейки се за любимите си „зелени барети“, кариерата му процъфтяваше.
През тези четири години на бурни промени огромен брой воини се присъединиха към сега трансформираните специални сили на Съединените щати. Един от тях беше млад капитан на име Карл Стайнър. Сега е време за неговата история.
IV.
Карл провинциалистът
Карл Стайнър отрасна във ферма от сто акра в североизточната аграрна част на щата Тенеси, на дванайсет километра от най-близкия град Ла Фолет. През 30-те и 40-те години разликата между града и провинцията в тази част на света беше огромна. Главните пътища бяха павирани, а останалите — без настилка или покрити с чакъл. Хората понякога пътуваха до града, но все още пазаруваха предимно в провинциалните магазини. Имаше малко коли, електричеството бе оскъдно и до фермата на Стайнър стигна едва през 1948 година. Хората сами си създаваха забавления. За момчетата това бяха предимно занимания на открито — лов или екскурзии из близките планини Къмбърленд, плуване или риболов в езерото Норис — големия проект на електрическата компания в Тенеси, осъществен през 1936 година.
Това беше богобоязливо общество, което обичаше провинцията. Всички посещаваха (повечето) баптистки църкви в неделя и всеки годен за военна служба младеж служеше в армията на страната си.
Автобусна линия свързваше два пъти на ден Ла Фолет с близкия град Мидълсбъро в щата Кентъки. Стайнър все още ясно помни как на шест или седем години гледа навън от прозореца на къщата си към полята и вижда по-големи момчета, забързани към шосето да хванат автобуса за наборния център в Ла Фолет през Втората световна война. Всички те отидоха в армията, независимо дали бяха мобилизирани или доброволци. Той слушаше с уважение по-късно как завърналите се момчета, вече мъже, разказваха за бойните си преживявания — за страха, несгодите и болката, но и за шегите и радостта от парадите в новоосвободените градове. Хората, обзети от жертвоготовност, имаха цел, която дори десетгодишно момче
