готов пръв да направиш. (От нас, децата, той очакваше повече работа, отколкото от всеки нает работник.);
6. Гледай по-далеч от носа си и работи за това, което искаш да станеш.
Баща ми не хранеше големи илюзии. Никога не пожела да последваме стъпките му и цял живот да превиваме гръб в изнурително тежкото строителство и безкрайния фермерски труд. Той разбираше какво може да ни даде образованието (въпреки че самият той стигна само до осми клас). Колкото повече растяхме, толкова повече двамата с майка ми ни притискаха да получим най-доброто възможно образование. „Не искаш през целия си останал живот да правиш това, което правя аз — повтаряше ни той. — Гърбът ти няма да издържа вечно и никога няма да успееш да дадеш на децата си това, което ще ги подготви за издръжката на семействата им.“ Никога няма да забравя заръката му, когато двамата с мама ме оставиха в колежа (за пръв път отивах там; не бях виждал мястото, преди да ме приемат). Той каза „Момче, получи образование или не се връщай в къщи.“
Съветът му даде плодове. Всички, освен едно от децата, завършихме колежи и повечето продължиха учението си за придобиване на магистърска и докторска степен19.
През онези дни имаше и друг голям стимул за получаване на образование. Преди войната постъпването в колеж не беше по възможностите на повечето млади мъже от планинските райони на Тенеси. Но в следвоенния период бе приет Законопроектът за войниците — обучени лекари, адвокати и други професионалисти се завърнаха и предложиха уменията си на нашата общност в източен Тенеси и това донесе на всички ни дългосрочни ползи. Тези, които не желаеха да постъпят в колеж, можеха да се възползват от техническите способности и обучението, получени от тях в армията и други бойни служби, за да станат умели занаятчии — електротехници, механици, водопроводчици и т.н.
Беше удивително да се наблюдава как цялото това умение и вещина предизвика растеж в нашето общество. И не бе трудно да приложим тези уроци и към самите нас. Моята цел беше да постъпя директно в колежа след гимназията. Кандидатствах в два или три колежа и всички ме приеха.
В онези дни не разполагахме със съветници в гимназията, които да ни ръководят, а аз не разбирах много от нищо, освен от земеделие. Същевременно съзнавах силно задължението да служа на страната си след колежа (и смятах, че ще бъде по-добре да постъпя в армията като офицер). Затова избрах да постъпя в Политехническия институт на Тенеси, наричан „Тенеси Тек“, който единствен от трите колежа, където кандидатствах, предлагаше както степен по агрономия, така и програма на Корпуса за обучение на запасни офицери (КОЗО). „Тенеси Тек“ се намираше в Куквил, Тенеси, на сто трийсет и два километра северно от Нешвил. Макар политехниката да предлагаше само армейско обучение на запасни офицери, това за мен не беше проблем, тъй като никога не пожелах друга служба — сигурно отчасти заради влиянието на момчетата, които видях да отиват в армията и да се сражават през войната, и отчасти затова, че израснах в провинцията с много приятели. Армията предлагаше продължение на този живот. В действителност не познавах особено другите служби.
В деня на дипломирането ми на 30-ти юни 1958 г. бях произведен в чин младши лейтенант от пехотата. Това беше запасен чин; предложиха ми редовен чин на действащ офицер след две години. Въпреки че майка ми и двама от братята ми присъстваха на церемониите по дипломирането и производството в чин, нямаше време за празнуване, защото същия ден трябваше да се явя на военна служба. След един час отпътувах за Форт Бенинг (близо до град Кълъмбъс, Югозападна Джорджия) и шофирах, без да спирам, за да мога да се явя преди полунощ и да не бъда обявен за отсъстващ без разрешение (ОБР).
Форт Бенинг е огромна военна база, предимно пехотна — наречена „Дом на пехотата“. Там са настанени Пехотната школа, Въздушнопреносимата школа, Рейнджърската школа, както и основни и специални курсове за офицери, а също школа за кандидат-офицери. В Бенинг бяха разквартирувани много бойни бригади и 10- та Планинска дивизия, която току-що се бе завърнала от Германия. Отначало бях зачислен в нея като помощник-командир на взвод.
Първите ми задължения бяха на офицер на „яма“ (да движа мишените нагоре-надолу за учебно пушечно стрелбище с известно разстояние до тях) и офицер, отговарящ за полигон за 106-милиметрови безоткатни оръдия. Най-малко два следобеда седмично офицерите преподаваха общообразователни предмети на редниците, за да им помогнат да получат своите дипломи за средно образование.
Обикнах армията още от първия ден — въпреки че задълженията ми тогава не бяха особено вълнуващи и не носех особена отговорност. Харесвах всичко в нея: хората, структурираната среда, обучението, отговорността и възможността за растеж в службата, като използвам собствените си таланти, способности и инициатива.
След около шест месеца преминах основния курс за офицери, последван от Парашутната и Рейнджърската школа. Завърших всички за осемнайсет месеца.
Основният курс продължаваше оттам, откъдето КОЗО приключи. Усвоихме по-сложни умения и си изработихме техническа компетентност в лидерството, оръжията и тактическите предмети, които ни квалифицираха като взводни командири в бойни операции. Например изучавахме много по-подробно разчитане на карта, отколкото в КОЗО; научихме се как да използваме ефективно всяко оръжие, зачислено на взвода; научихме се на патрулиране и тактика на взводно ниво, координация на огъня и как трябва да действа пехотата с бронирани коли.
Другото ми голямо преживяване през тези ранни дни във Форт Бенинг бе срещата ми със Сю, която стана моя жена.
Точно както Форт Бенинг се нарича Дом на пехотата, така и Кълъмбъс е известен като тъща на пехотата, защото твърде много момичета оттам се омъжват за новите младши лейтенанти, които пристигат в града. Моята съдба определено беше такава.
Когато влязох с колата във Форт Бенинг през онази петъчна вечер след дипломирането си от колежа, беше десет часа вечерта. Явих се в щаба на дивизията, разпределиха ме в стая в офицерското общежитие и ми наредиха да се върна в девет часа сутринта в понеделник.
Нямах представа какво да правя през останалата част от уикенда и не познавах Форт Бенинг.
На другата сутрин, докато търсех място за храна, се натъкнах на лейтенант Джим Смит, който също живееше в общежитието и знаеше добро място за закуска — ако имах кола, защото бе повредил своята. Той каза, че можем да закусваме, а следобед да отидем с колата до офицерския клуб, където щяха да го чакат гаджето му и една нейна приятелка, така че да излезем всички заедно.
Това ми прозвуча като добро предложение. Така и направихме. Приятелката се оказа Сю.
Ан Скот, гаджето на Джим Смит, ни посрещна до басейна в офицерския клуб. След като се запознахме, Ан посочи приятелката си Сю, която плуваше в басейна, и я повика да излезе. След запознанството трябваше да се уговорим за вечерта.
— Искате ли да дойдете с нас на вечеря? — попита ни Джим двамата със Сю.
Предвид привлекателната външност на Сю и нейния ведър и приятен характер, определено се зарадвах на тази възможност, но знаех, че зад поканата му се крие притежаваната от мен кола. Мисля, че Сю го погледна малко накриво, но и двамата нямахме избор, защото двойката ни гледаше умолително. Двамата със Сю свихме рамене и се съгласихме, след което всички отидохме на вечеря в „Патън Хаус“ във Форт Бенинг.
По време на вечерята научих, че Сю е на деветнайсет години, работи като секретарка на президента и вицепрезидента на транспортната фирма „Бърам Ван Сървис“ и посещава вечерните лекции на центъра „Кълъмбъс“ на университета в Джорджия. Оказа се и че е кралица на красотата „Мис Джорджия на военните летци от запаса“ (очевидно и някой друг бе помислил като мен, че е красива).
В семейството й бяха пет сестри и един брат (почти противоположната комбинация на моето семейство). Брат й, най-големият от децата, се сражавал във Втората световна война и след това станал монтьор на електропроводи в електрическата компания на Джорджия, където загинал трагично от токов удар. Баща й работеше за манифактурната компания „Биб“ (текстилна фабрика в Кълъмбъс), а майка й се грижеше за дома.
От самото начало харесах много Сю и когато се запознах със семейството й, и те ми допаднаха. Не съм сигурен дали тя ме харесваше толкова, колкото аз нея, но започнахме да се срещаме от време на време и аз продължавах службата си на млад лейтенант.
Сприятелих се с един собственик на автомобилен сервиз на име Кърби Смит, който притежаваше и две
