състезателни коли. Въпреки че самият той не се състезаваше, Кърби спонсорираше механика си за състезанията с коли. Харесвах тези състезания и отивах с тях през уикендите, а след известно време започнах и сам да карам колите. Обикновено отивахме до Валдоста, Джорджия, състезавахме се там в петък вечер, после пътувахме до Монтгомъри, Алабама, състезавахме се събота вечер, след което се връщахме в Кълъмбъс навреме, за да присъствам на сутрешната проверка в понеделник.
Обичах автомобилните състезания — предизвикателството, конкуренцията, риска и живота на ръба на опасността. Предполагам, че винаги съм бил такъв — и армията ми даде възможност да изпитам подобно удовлетворение при повечето от назначенията ми.
Двамата със Сю ходихме година и половина и през август 1959 г. се сгодихме. След три месеца се оженихме в нейната църква, мемориалната баптистка църква „Портър“ в Кълъмбъс, Джорджия. Но женитбата със Сю сложи край на състезателната ми кариера. Когато повдигнах въпроса, тя ми постави ултиматум:
— Или състезанията, или аз — заяви тя. — Избирай. — Не ми трябваше много време, за да подредя приоритетите си.
Поглеждайки назад към четиридесет и една годишния ни брак, Сю се оказа най-добрия другар и съпруга, която един мъж може да желае — най-добрата ми приятелка и най-строгият мой критик. Тя беше образцова майка, отгледа две изключителни дъщери, като същевременно се грижеше за семейството и изпълняваше отговорностите си на домакиня във всяко подразделение, в което ме изпращаха. Бракът с нея се оказа най- разумното решение, което някога съм взимал.
Скокове от самолети
Школите за парашутисти и рейнджъри последваха основния курс. Стайнър постъпи почти веднага в Парашутна школа. Той свърши основния курс в петък, в събота имаше почивен ден, яви се в Парашутната школа в неделя и започна обучението си в понеделник сутринта.
Обучението за парашутисти и рейнджъри е трудно! На малко хора им допада скачането от самолети. Рискът винаги съществува, а паниката те сграбчва за гърлото; парашутите не винаги се отварят и дори когато се отварят както трябва, войникът може да счупи костите си при приземяването.
Все пак не е много приятно да прекараш и две трудни седмици в някое блато през лятото или в планините през зимата, с малко или никакъв сън, като трябва да се храниш от даровете на природата, когато няма храна, докато провеждаш обучение не по-малко стресиращо и натоварващо физически, отколкото са истинските бойни действия. Обучението на рейнджъри изисква от войника достигането на абсолютните граници на възможностите на съзнанието и тялото.
От друга страна, войниците, които успешно преодоляват тези изпитания, имат право да се гордеят със себе си. Най-добрите войници обикновено са завършили школа за въздушнопреносимите или рейнджърските части, а въздушнопреносимите или рейнджърските подразделения обикновено се смятат за елитни.
Независимо от всичко това, през 60-те години всеки офицер трябваше да премине през парашутна или рейнджърска школа и офицерите, които очакваха да бъдат изпратени в бойни подразделения, без значение дали в пехота, бронирани или артилерийски части, трябваше да преминат и през двете. Армията очакваше от офицерите да бъдат универсални. Не беше достатъчно да служат ефективно в собствените си технически специалности; офицерите трябваше да притежават всички умения, необходими за командването на подразделение в боя, и по-широката перспектива, която даваха тези умения. Дори от офицери, които не служеха в бойни части, като тиловаци, топографи или свързочници, се очакваше да се справят със специални бойни задачи и предизвикателства.
Всеки офицер служеше най-малко две години в бойно подразделение, преди да отиде във вида части по неговата специалност и на основния квалификационен курс за офицери за този вид части. За офицерите, които не служеха в бойни подразделения, това бе не само ценен опит сам по себе си, но и по-късно им помагаше в обслужването и поддръжката на бойните части.
Практиката в армията вече не е такава, отчасти защото недостигът на офицери означава, че службите вече не могат да си позволят този лукс, и отчасти поради начина, по който армията се разви с течение на времето. Сега армията се ръководи като бизнес, в който повечето хора са специалисти. Преди четирийсет години на всички извън техническите части се гледаше като на универсални войници. Смяташе се, че на бойното поле няма значение какъв си и си по-добър командир, ако притежаваш основните офицерски умения, които ти позволяват да се грижиш за хората си при всички обстоятелства.
В повечето отношения армията днес е по-добре подготвена и по-ефективна сила от армията преди четирийсет години, но прекратяването на бойното обучение и опит за всички офицери е истинска загуба.
Целта на Парашутната школа винаги е била да обучи войника как да постави правилно парашута и екипировката си, после как да напусне самолета, да се спусне и приземи безопасно. Досетливостта, увереността и способността да се реагира автоматично на почти всичко, което може да се случи по време на скок, са критично важни.
Курсът обикновено продължаваше четири седмици, но армията проведе опити, за да провери дали свиването му можеше да спести време и пари, без да засегне качеството на обучение, така че за класа пехотни лейтенанти от випуск 1958 г. курсът беше свит до три седмици. Всички инструктори бяха подбрани войници, майстори парашутисти — и бяха корави професионалисти.
Програмата за обучение включваше седмица тренировки на земята, седмица на кула и седмица скокове — всичките прекъсвани от натоварена програма за физическо обучение и много строга лична проверка всяка сутрин и особено през първите две седмици.
След проверката на строя от „черните шапки“ (персонал на въздушнопреносимите сили) дневното обучение започваше с едночасови занимания от трудни физически упражнения: лицеви опори, клякания, изправяния, изтегляне на лост, силни свивания в коленете, подскоци от клекнало положение и петкилометров пробег с бойни обувки. Любимата техника на „черните шапки“ при обучението за бдителност беше да излаят: „Действай!“ Това можеше да се отнася за някой индивид или за цялата група. В момента, в който някой чуеше тази дума, трябваше веднага да подскочи на около двайсет сантиметра над земята и да заеме правилната позиция за напускане на самолета — тоест брадичка до гърдите, опънати предмишници и пръсти, сякаш сграбчващи резервния парашут, прибрани до тялото лакти, и да брои: „хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди, пет хиляди“, отмервайки секундите, необходими за отварянето на парашута. Веднъж заел позиция за скок, той започваше да подскача нагоре-надолу със свити колене и пръсти, сочещи към земята. Всеки, който реагираше бавно и/или не изпълняваше коректно някоя част от тази процедура, можеше да очаква да чуе: „Направи двайсет“, или колкото лицеви опори поискаше от него „черната шапка“.
Любимото им „оръжие“ за осигуряване на подчинение и умствена готовност бяха лицевите опори или подскоци от клекнало положение за всяко нарушение или грешка при обучението — независимо кой ги допускаше, — така че всеки ден на някой от курсистите можеше да се наложи да направи двеста или повече допълнителни лицеви опори.
През първата седмица Стайнър и останалите се обучаваха как да се приземяват с парашут от всяка посока (отляво напред, отдясно напред, отляво, отдясно, отляво назад, отдясно назад). Започваха застанали на земята в яма с дървени стърготини, подскачаха нагоре и после падаха в указаната посока. След като усвоиха това умение на земята — може би сто или повече приземявания с парашут (ПСП), — те се преместваха върху платформа за ПСП — дървена структура на метър и половина над земята. Продължаваха да падат оттам, докато станеха майстори при всеки вид ПСП.
Всеки път, когато някой правеше ПСП, той трябваше да симулира позиция „готов за приземяване“ — т.е. трябваше да се протегне нагоре и да дръпне двете предни ръчки за отваряне на своя (симулиран) парашут с плътно прибрани лакти до тялото, брадичка до гърдите, леко сгънати колена, стъпала и колена, здраво притиснати едни в други, и пръсти, леко насочени към земята. Когато докоснеше земята, той се претъркулваше в посоката, в която падането му щеше да бъде най-меко.
След ПСП те преминаха към „люлеещ се тренажор за приземяване“ — кръгла стоманена рамка, окачена на кабел над висока метър и осемдесет платформа. Обучаваният, надянал раницата на парашута, се закачваше за тази рамка, пристъпваше извън платформата и започваше да се люлее свободно.
