Инструкторът на земята контролираше люлеенето и определяше кога и как обучаваният да скочи на земята. Това най-често се случваше, когато той се намираше в най-неудобната за целта позиция. Устройството реалистично имитираше различните приземявания, които парашутистът можеше да направи в реални условия. Тъй като повечето наранявания се случваха при приземяванията, за обучавания беше жизненоважно да ги усвои всичките.
През втората седмица те работеха на високата десет метра кула, която осигуряваше приблизително подобие на усещането при скок от самолет, с изключение на липсата на въздушен вихър със скорост 125 възела. Според експертите десет метра е оптималната височина за предизвикване на най-силен страх: всеки, който пада от тази височина без парашут, има шанс да оцелее. Над тази височина това е невъзможно.
На върха на кулата имаше подобна на сандък структура, имитираща част от тялото на самолета. От вътрешността на този „фюзелаж“ излизаше надолу стоманен кабел под лек ъгъл в продължение на 45 метра, който след това бе закачен на около два и половина метра над земята. Обучаваният се закачваше за един скрипец, който се движеше по този кабел. При командата „Застани на вратата“, той заемаше позиция. При командата „Тръгни“ обучаваният скачаше нагоре и навън, след което незабавно заемаше свито положение на тялото и започваше да брои. До това време вече бе паднал до дължината на въжетата на парашута си, около два и половина метра, и можеше да почувства разтърсването на кабела (при действителен скок щеше да е паднал на 60 до 76 метра по времето на отваряне на парашута). Когато усетеше разтърсването, скочилият проверяваше своя (въображаем) купол, за да е сигурен, че се е разтворил напълно и е с не повече от четири скъсани въжета, и с разкъсвания, не по-големи от шлема му. Той правеше това чрез сравняване скоростта си на падане с тази на другите парашутисти във въздуха; ако падаше по-бързо от тях, преценяваше дали да отвори резервния си парашут.
По време на падането скочилият се оглеждаше, за да избегне сблъсък с другите парашутисти, и след това започваше подготовката си за приземяване, когато се намираше на около петнайсет до трийсет метра над земята. През това време вече беше стигнал до края на кабела. Веднъж озовал се там, той бе критикуван от „черна шапка“, която му нареждаше да се съвземе и да скочи отново. Около петнайсет до двайсет такива скока бяха необходими, за да може обучаваният да получи благословията „готов за истински скок“.
През последните два дни от втората седмица Стайнър и другарите му работеха на 76-метрови кули. Там обучаваният носеше специален парашут, който беше закачен на кръгла рамка с обиколка, равна на тази на истински парашутен купол. След това го издърпваха до стрелата на един кран върху кулата. На върха парашутът му се отваряше и той се спускаше до земята. Приземяването беше толкова твърдо, колкото при скок от истински самолет.
Третата седмица бе посветена на истински скокове от самолет. Беше включен и инструктаж за действия вътре в самолета, които се извършваха на тренажори. „Черните шапки“ изпълняваха задълженията на командващи скоковете и подлагаха всеки на командите за скок. Те бяха: „Двайсет минути“, което означаваше: „Направи предварителна проверка на екипировката си; затегни шлема и т.н.“ На десетата минута преди скока идваше: „Готови“, което означаваше: „Разкопчай колана на седалката и се подготви да се изправиш.“ След това се чуваше: „Външният персонал, изправи се“, което означаваше: „Скачащите, седнали най-близо до люка на самолета, се изправят първи.“ Следваше: „Вътрешният персонал, изправи се“, което означаваше: „Всички останали скачащи, изправи се.“ После: „Закачи се“, което означаваше: „Всички скачащи да закачат закопчалките си.“ Те бяха прикрепени в края на неподвижното въже и закачени за задържащото въже. След това прозвучаваше: „Провери екипировката“, което означаваше: „Всеки скачащ да провери собствената си екипировка, плюс неподвижното въже на скачача пред него.“ Следваше: „Докладвай проверката на екипировката.“ Проверката започваше в края на редицата от парашутисти, като всеки произнасяше високо „О’кей“ и плясваше по дупето мъжа пред себе си. Така докладването се предаваше напред от всеки мъж в редицата. Последният, получил доклада, съобщаваше на надзираващия скоковете: „Всичко е о’кей, командире.“ При оставаща минута до зоната на скока част от екипажа на самолета отваряше вратите за скачане. Надзираващият скоковете поглеждаше през тях, за да се увери, че наистина се намират над зоната за скок, и след това поглеждаше към задната част на самолета, за да удостовери, че следващи го самолети не са пуснали парашутисти под височината, на която неговите парашутисти щяха да скочат. Щом се убедеше, че е безопасно да се скача, той посочваше първия скачащ и даваше командата: „Застани на вратата“. Скачачът отиваше на вратата, заемаше позиция за скок и следеше за появата на зелена светлина. Когато тя светваше, надзираващият скоковете даваше команда „Напред“ и го плясваше по дупето. Скачащият излизаше през вратата, последван от останалите на интервали от една секунда.
Процедурата се спазваше преди всеки скок и днес все още се спазва от въздушнопреносимите подразделения, независимо от техния опит.
Всички скокове се правеха от самолети С–119 (старите летящи фургони с двойна опашка) и Стайнър отбелязва:
— Хората вече бяха почти готови да скочат без парашут, за да се отърват от въргалянето в ямата със стърготини и правенето на лицеви опори по цял ден. Първият скок беше най-лесен — продължава той, — поне за мен. Но онзи въздушен вихър със скорост 125 възела беше нещо, което никой от нас не бе преживявал. От земята „черните шапки“ крещяха с мегафони на курсистите, които не го правеха както трябва; те критикуваха строго всяко отделно приземяване.
През тази седмица скачахме четири пъти през деня. Петият скок беше с екипировка, която включваше цялото ни снаряжение и автоматична пушки М–1.
Събота беше голям ден. Приключване! Позволиха на семействата и приятелките да присъстват и да помагат при закачването на значките ни с крилца. Всички в групата ми завършиха успешно курса, освен неколцина, които бяха ранени. Всички се чувствахме много горди и привилегировани да носим парашутните значки.
Някои хора твърдят, че обичат скачането от самолети. Може и да е вярно. Но не и аз. Въпреки че прекарах по-голямата част от кариерата си във въздушнопреносими подразделения и направих 189 скока, и всичките през нощта с бойна екипировка, никога не съм си падал по скоковете от самолети. Но след като придобих увереността, дадена ми в Парашутната школа, скачането с парашут вече не ме притесняваше.
Въздушнопреносимите части са уникални със способностите, които дават — а именно операции с „насилствено проникване“. Не само парашутните скокове, а типът хора, които влизат в редовете на въздушнопреносимите части, правят толкова специална тази служба.
Блата и планини
Карл Стайнър завърши курса по парашутизъм в събота и се яви в Рейнджърската школа на другата сутрин. Същия следобед той и другарите му бяха ориентирани за новия курс и получиха екипировка. Започнаха обучението си на разсъмване в понеделник.
Рейнджърската школа преследваше две основни цели: да подготви лидери на малки екипи за мисии и ситуации, с които сигурно ще се сблъскат в боя, и да ги научи на умения, които са необходими за оцеляване на вражеска територия. Това е армейското училище с най-голямо физическо натоварване за войници, които не са от частите за специални операции.
Въпреки че курсът на Рейнджърската школа продължава обикновено девет седмици, той продължи за Стайнър осем седмици — от октомври до декември 1958 година. (Нищо не бе пропуснато освен съня.) Курсът се състоеше от три фази: две седмици във Форт Бенинг, Джорджия, три седмици в блатото Окифеноки във военновъздушната база Еглин, Флорида, и три седмици в планините на Дахлонийга, Джорджия20.
Карл Стайнър продължава:
— Щом някой войник завършваше курса за рейнджъри, той вече познаваше идеално своите способности и недостатъци. Не само усвояваше уменията, необходими за боен командир на малък екип, но и придобиваше необходимите за оцеляване умения и увереност. Винаги съм имал доверие на квалифициран като рейнджър офицер или войник да води мои патрули в боя или във всяка друга трудна ситуация, защото знаех, че притежава необходимите умения, за да изпълни мисията и „да се погрижи“ за подчинените си
