както трябва.
Тези преживявания се отнасят не само за младшите офицери, но се превърнаха и в основа на компетентността за всички чинове и назначения в армейската кариера — и особено за командните длъжности. Те дават представа за способностите и ограниченията на човека, каквато не може да се получи по никакъв друг начин, и развиват самоувереност, невъзможна за постигане по друг начин.
Трябва да си замесен с необходимата закваска, за да постигнеш успешно това. То на практика означава да вървиш ден и нощ, да спиш много малко, да бъдеш изтощен, да си счупиш някой крайник и да го движиш с шина, да вървиш в индийска нишка, да живееш в блата, да живееш в планини, да мръзнеш, да си мокър до кости, да бъдеш изложен на измръзване или на хипотермия или да умираш от жега, да бъдеш жаден, да преживяваш от природните дарове и да ядеш каквото намериш. Научавате се да зависите един от друг. Въпреки че от всеки се очаква да усвои индивидуални умения и във всички полеви операции обикновено участвате в подразделения с размерите на взвод и отделение, вие се научавате да се грижите един за друг. От първия ден ви наричат „приятел рейнджър“. С други думи, ако другарят ви падне, от вас се очаква да го носите — или да паднете, опитвайки се да сторите това.
При тези обстоятелства няма място за слабаци или за малодушни.
Фазата във Форт Бенинг. Основната цел на фазата „Бенинг“ беше да се научат принципите на патрулирането: най-важните неща за планирането, оперативните заповеди, избирането на главни и резервни маршрути, сборни пунктове, пунктове за срещи, преминаване на различни линии, действия за постигане на целите и преди всичко полезността на повторението. Повтаряш го отново и отново, докато изпълниш задачата както трябва.
Първите две седмици бяха концентрирани върху обучение в тежък физически труд — строева подготовка, маршове за издръжливост, ръкопашен бой, курс по байонетни атаки и за преодоляване на препятствия. Също по време на тази фаза бяхме запознати с нова форма на физическа подготовка — „футбол с въжена топка“. Играехме го в яма с дървени стърготини, широка не повече от осемнайсет метра в диаметър. Класът се разделяше на два отбора по около петдесет души, които заставаха в ямата един срещу друг на около метър разстояние. Между отборите се пускаше топка, изплетена от въже, която тежеше около двайсет и три килограма. Целта на играта беше да се премести топката в противниковата част на ямата. За целта всичко бе позволено. Нямаше почивки, фалове или наказания за неспортсменско поведение. Драскахме, деряхме с нокти, катерехме се един върху друг или правехме всичко друго, което бе необходимо за победата. Наказанието за загуба беше седемдесет и пет или сто лицеви опори.
Работехме доста и с въже — учехме се да правим различни възли и как да строим различни видове въжени мостове — и се катерехме много по въже. Тук имаше две цели: да научим различните начини за катерене по въже и да придобием сила в горната част на телата си.
Друг важен елемент беше ориентирането в трудна местност. Войниците трябва да се ориентират отлично — да могат да стигнат до мястото, към което са се запътили, когато местността не им е позната — и трябва да го правят бързо при най-неблагоприятни обстоятелства. В наши дни разполагаме със системи за глобално позициониране, което улеснява ориентирането, и те ни осигуряват огромно предимство, но не съществува заместител на карта в ръцете на човек, който се ориентира добре по нея, и на компас в ръцете на добре ориентиращия се войник. Ако разполагаш с тях, дори цялата електронна машинария да се повреди, все още имаш всичко необходимо, за да разбереш къде се намираш и да не се отклониш от курса си.
За екипа от критично важно значение е и добрият водач, който измерва точното разстояние, което сте изминали. Той трябва да е способен да покрива точно един ярд или един метър с всяка от нормалните си крачки. Брои и така измерва разстоянието. Един от начините за това е да прехвърля малък камък от единия в другия си джоб след всеки сто крачки. Друга техника се състои във връзването на малък възел върху канап на всеки сто крачки. Разбира се, съществуват най-различни техники, но целта е една и съща: трябва да разполагаш със система, която да предпазва от грешка (или забравяне) в броенето, ако патрулът попадне на засада.
И накрая, обучаваха ни на всички фундаментални умения в патрулирането: различните видове патрули (разузнавателни, бойни, атакуващи, засади и пр.), организацията на всеки вид патрул, бойния ред на патрула, избиране на маршрути, действия в опасни райони и действия при достигане на целта. По време на фазата „Бенинг“ ние репетирахме многократно нашите патрулиращи техники.
Фазата във Флорида. Напуснахме Форт Бенинг в една ранна неделна сутрин през октомври и се насочихме с автобуси към рейнджърския лагер във Флорида във военновъздушната база Еглин. Малцина от нас помнят нещо особено за това пътуване, което продължи почти цял ден, защото спахме през повечето време.
Близо до щатската граница на Флорида ни събуди един член на персонала на рейнджърите, за да ни настрои за предстоящите задачи. Той ни запозна с една измислена „обща ситуация“:
— Съединените щати са във война — каза ни той. — И току-що сме навлезли в една измислена страна — забравил съм вече името й — като резервно подразделение. — Оттук нататък всичко щеше да бъде тактическа симулация на истинска война — тактически двайсет и четири часа в денонощието ден след ден.
Когато стигнахме назначението си във Флорида, видяхме, че квартирите ни са аскетични — палатки, всяка от които побираше двайсет и четири души, с походни легла, без подове, трапезария от типа, характерен за Втората световна война, стая за леки оръжия и малък санитарен център, обслужван от един- единствен медик. Това не ме разтревожи; ясно беше, че няма да прекарваме много време там (и тези условия бяха лукс в сравнение с местата, на които отивахме).
Около половин час след пристигането получихме спешна заповед да се подготвим до два часа за тръгване на първия ни разузнавателен патрул. Нашата мисия: да разузнаем мястото на вероятен вражески ракетен силоз. Когато потеглихме, навлязохме направо в блатата, където водата стигаше до кръста ни. Прекарахме там следващите три дни и нощи.
Това се оказа норма за цялото обучение — постоянно патрулиране, постоянни нападения, постоянни засади… и винаги мокри и премръзнали. Човек обикновено не смята Флорида за студена. Но през октомври премръзваш дори във Флорида, ако си постоянно мокър.
Като част от фазата „Флорида“ ни дадоха специални инструкции за „оцеляване“: как да сготвим храна, какво да ядем и какво — не (кои диви растения и плодове са безопасни и кои — не); даваха ни пилета, зайци, алигатори, опосуми, миещи мечки и змии, които трябваше да сготвим за „празничен“ обяд.
Научихме много неща за змиите. Те бяха навсякъде — особено кораловите змии и водните мокасини21. Един ден рейнджърът донесе огромно количество змии (не отровни!) и ги разпредели помежду ни (седяхме върху пънове). Отначало всеки получи по една или две, но скоро ръцете ни се напълниха с шест или осем. Запознахме се набързо със змиите.
Друго предизвикателство беше курсът за самоувереност — пълзене по въжета, висящи на дванайсет метра над мътната, дълбока над човешки бой вода, като в нея постоянно избухваха експлозиви. По някое време, докато бяхме на въжето, ни казваха да паднем във водата и да плуваме до твърда земя на около трийсет метра разстояние, а експлозивите продължаваха да избухват.
През тези три седмици видяхме основния си лагер, палатката си и столовата само четири или пет пъти. Друг път се хранехме с храна, осигурена от „партизани“ (тоест, ако успеехме да се свържем с тях в определеното място и време — не винаги успявахме да го постигнем), и обикновено това бяха живи пилета, зайци или дори коза.
И сънят ни беше оскъден. Аз бях един от определените „регистратори на сън“. Това означаваше, че трябва да отбелязвам целия сън, по-дълъг от трийсет минути, който успявах да си осигуря. Помня как в края на седемнайсетте дни записите ми показваха, че той е всичко осем часа и десет минути.
Винаги съм обичал живота на открито. Истински се наслаждавам на пустошта и нейните предизвикателства. Затова като оставим настрана неудобствата — постоянната влага, студа и липсата на сън, — фазата „Флорида“ наистина ми хареса. Никога преди не бях живял в истински голямо блато — и особено в някое толкова коварно и опасно като Окифеноки. Жълтата река тече право през него — много бърза, дълбока и опасна. Човек лесно може да се удави в нея, особено през нощта, ако не я познава. Тоест можеш да вървиш до кръста във водата на блатото и изведнъж — бам, озоваваш се в бърза, силна и
