върна за двете по-тънки въжета, които щяха да служат за парапети. Щом прехвърли и тях, не ни отне много време да построим моста и да започнем преминаването на реката по него.
Може би десет души се бяха прехвърлили, когато попаднахме на засада от вражеска група с размерите на отделение от другата страна на реката (агресорът несъмнено знаеше мястото на нашия брод). Това бе може би най-уязвимата позиция, в която можехме да се озовем. Възможностите ни за отбрана бяха много ограничени.
Единственото разумно нещо, което командирът на патрула можеше да предприеме, бе да заповяда всички да влязат във водата и да доплуват до другата страна.
Престрелката не трая дълго, но повечето от нас се измокриха, а заваля и сняг. Докато патрулът се прегрупира и потеглим по маршрута си, вятърът се засили, температурата спадна още повече и около полунощ дрехите ни започнаха да замръзват. В този момент рейнджърът, оценител на трасето, нареди на командира да започнем да тичаме, за да сведем до минимум възможността за хипотермия — мъдро решение!
След около час снегът вече беше дълбок около десет сантиметра и няколко от курсистите започнаха да изостават, включително моят приятел. Той се отпусна на снега и започна да се моли някой да му пръсне мозъка с окопната лопата. Той беше силен и решителен офицер и аз знаех, че не говори сериозно. Освен това ние дори не носехме лопати.
Помислих да се опитам да го нося, но моментално осъзнах, че това е невъзможно, защото вече мъкнех картечницата 30-ти калибър. Ударих му плесници, за да се опитам да го накарам да дойде на себе си и той се осъзна поне дотолкова, че да се надигне на колене. Но това не бе достатъчно. Патрулът се отдалечаваше, тичайки, а ние изоставахме. Знаех, че трябва да го накарам по някакъв начин да се движи, преди разстоянието между нас и групата да стане прекалено голямо, и затова го ритнах здравата по задника. Той се изправи, олюля се, измърмори нещо, започна да подтичва и после отново се затича. Държах го пред себе си и го ръчках до разсъмване, когато отново се предаде. Макар да падна още два или три пъти, същата тактика свърши отново работа. (По-късно се оказа, че той не помни нищо от тази нощ.)
И други курсисти имаха подобни проблеми, но техните приятели сториха всичко възможно, за да ги накарат да продължат.
На разсъмване все още валеше силен сняг, облаците почти докосваха върховете на дърветата и повечето от компасите ни бяха прекалено замъглени, за да виждаме посоката. За щастие някои все пак работеха, за да не се отклоним от маршрута.
През целия ден кретахме из планините, все още спазвайки маршрута си. Следобед натрупа такъв дълбок сняг, че патрулът трябваше непрекъснато да редува най-силните си мъже отпред, за да разчистват пъртина.
По план трябваше да се срещнем на свечеряване с партизанска група, за да получим хранителни припаси. Пристигнахме на мястото на срещата, осигурихме периметъра и чакахме цял час, но никакви партизани не се появиха и, разбира се, нямаше никаква храна.
В този момент оценителят на трасето реши, че понеже се намираме много дълбоко в тила на врага и времето е много лошо, може да бъде безопасно да продължим пътя си по пътищата. Пътят, до който ни заведе, бе приятна гледка и си личеше, че никой не е минавал по него от началото на снеговалежа. Така можехме да се движим по-бързо и да наваксаме изгубеното време.
Около полунощ самият аз започнах да се затруднявам. Наистина не се предадох, защото продължавах да вървя. Но докато кретах напред, нямах представа нито кой съм, нито накъде съм тръгнал. Знаех само, че трябва да продължавам да вървя и да остана с другите. Предполагам, че съм се намирал в това състояние на делириум в продължение на три или четири часа.
На разсъмване слязохме от пътя и продължихме да се движим на около половин километър навътре в горите, успоредно на него. Но с падането на нощта отново се върнахме на пътя. Въпреки че снегът спря, преспите бяха дълбоки до коляно и беше много студено — предполагам, че температурата бе някъде около –18 градуса. Не бяхме вкусвали храна от тръгването си преди два дни и хората започваха да изпитват страшен глад.
Около 22,00 ч. стигнахме до една ферма и чухме грухтенето на прасета. Предадоха по веригата въпроса дали някой знае как се коли и разфасова прасе.
— Аз мога — отвърнах и се запътих напред. Но когато видях тежащото около сто килограма прасе, разбрах, че ще ми трябва помощта на още трима души. Единият трябваше да го хване за зурлата, за да не квичи. Друг да го сграбчи за ушите, за да държи главата му неподвижна. Третият трябваше да го държи за опашката, за да не се мята и да не ни разхвърли из кочината.
Въпреки че никой друг от патрула нямаше никакъв опит с прасета, всички бяха толкова гладни, че не след дълго се появиха трима доброволци. Обясних на всеки задълженията му (човек за зурлата, втори за ушите и трети за опашката) и четиримата влязохме в кочината. Знаех, че няма да е лесно, но трябваше да изпълним задачата си, ако искахме да ядем.
Междувременно командирът на патрула осигуряваше периметъра около фермата.
Прескочихме оградата на кочината, заобиколихме друг свинарник, в който имаше чифт прасета, по- големи от избраното, и се нахвърлихме върху него. В този момент човекът за ушите изпълни задачата си както трябва и увисна на ушите на животното, но хората за зурлата и опашката не се справиха толкова добре и прасето започна да квичи и да се мята насам-натам. Единственото нещо, което успях да направя, бе да скоча върху него и да забия ножа в гърлото му. Около две минути се търкаляхме с животното върху тора (който не беше съвсем замръзнал), но след малко то се отпусна. Тогава бързо го изкормих и разфасовах на четири части, за да можем да носим по-лесно вечерята си.
Цялата тази суматоха накара фермера да се появи тичешком на покритата си със сняг веранда, но една картечница откри огън (не да го нарани, а просто да привлече вниманието му) и той бързо падна по гръб и изпълзя обратно в къщата. Не ми беше приятно да взема прасето му, но по-късно научих, че армията има договор с фермерите за компенсиране на всичко, което рейнджърите курсисти вземат за храна.
След като разфасовах прасето, грабнахме храната си и навлязохме дълбоко в горите, където запалихме огън и опекохме месото. Това беше дългоочаквано угощение!
Продължихме да вървим през остатъка от нощта и през следващия ден.
Около 22,00 ч. вечерта стигнахме до позицията ни за атака, отстояща на около два километра от язовир „Токоа“. Разузнавателен патрул, изпратен напред да разучи противниковите позиции, се завърна около полунощ и докладва, че вражеска позиция с лагерен огън се намира на около сто метра северно от язовира, близо до нашия планиран маршрут. Поради тази причина командирът на патрула реши да промени маршрута и изпрати патрул от шест души, за да неутрализира вражеската позиция (аз бях в този екип). Щяхме да направим това, когато останалите от патрула заемат позиция за атака срещу язовира.
Операцията трябваше да започне в 5,00 ч. След атаката щяхме да стигнем до една поляна на около километър разстояние, откъдето в 6,00 ч. щяха да ни изтеглят хеликоптери.
Целият патрул тръгна от позицията за атака в 3,00 ч., като се движеше много предпазливо. След час моят екип се отдели и се насочи към вражеската позиция северно от язовира. Когато приближихме, видяхме огъня и поне двама часови на агресорите близо до канавката от далечната страна на пътя. Те се бяха разположили в падина и брегът зад тях се издигаше на девет метра височина. Прекосихме пътя и ги заобиколихме, използвайки брега като прикритие, и след това пълзяхме последните двеста метра, докато не се озовахме директно над тях.
В 5,55 ч. дойде съобщение по радиостанцията, че останалата част на патрула е заела позиция за атака. След секунди четиримата скочихме от високия бряг точно върху „лошите“ и ги притиснахме на земята. Вързахме ги и им запушихме устите, преди да са разбрали какво става.
Горе-долу по същото време чухме как останалата част от патрула започна атаката срещу язовира, въпреки че нямаше много стрелба — може би десет откоса или по-малко. Това ни се стори малко странно (обикновено използвахме голяма огнева мощ), но тогава си помагахме с оръжията при изкачването на стръмните, замръзнали склонове и цевите на пушките ни бяха прекалено пълни с лед, за да стрелят.
Използвах запаления от „лошите“ огън и затоплих гърба си на него. Стоях така може би повече от две минути — но това бе достатъчно, за да задрема и да падна назад в огъня, при което подпалих куртката си. Слава Богу, че имаше сняг. Излишно е да казвам, че моментално се събудих и успях да се претърколя на
