ситуация, но мнозина други нямат този капацитет.
Програмата за обучение на специалните сили чрез лишаване от емоционални ориентири е предназначена да установи кой притежава необходимите качества. На войниците не се съобщават целите или стандартите, които се очаква да покрият, нито дали се справят добре или зле. Някой войник може да получи заповед: „Ще се явиш на този кръстопът в 6,00 ч. сутринта с раницата си.“ Когато пристигне, там ще го чака друг войник с лист хартия с инструкции за следващите му задачи, които могат да бъдат: „Трябва да се придвижиш от този пункт до онзи пункт.“ Примерно на четирийсет километра разстояние. И тогава той е напълно самостоятелен, без никаква помощ освен карта и компас и без никаква представа колко време ще му отнеме придвижването от единия до другия пункт. Когато — ако — той се появи в указания пункт, присъствието му просто се регистрира. Не му казват дали е издържал изпитанието или се е провалил, нито дали е изминал разстоянието за необходимото време. Успехът при това упражнение зависи не само от изпълнението на трудна задача, но и от постигането на това изпълнение единствено и само със собствени вътрешни ресурси.
Голяма част от обучението в специалните сили се провежда в съответствие с подобни „правила“.
Междувременно войникът в специалните сили трябва да се обучава и за придобиването на специфични умения. Както бе отбелязано по-горе, войниците в А-отделението трябва да са вещи не само в собствената си специалност, но и да бъдат готови да се справят със задачи от специалностите на всички останали в отделението.
Когато Стайнър се срещна с личния състав на А-отделението, което щеше да командва през следващите осем месеца, той беше впечатлен. Всички членове на това отделение бяха професионални войници от специалните сили със значителен опит. Повечето бяха много по-възрастни от Стайнър, а може би половината бяха доброволци с източноевропейски произход по закона „Лодж“. Те вече владееха изкуството на нетрадиционната и тайната война, и знаеха един или два чужди езика. Същевременно не се познаваха добре един друг, защото бяха преназначени в специалните сили след създаването на 3-та група и така не бяха тренирали заедно като А-отделение. През седмиците, в които Стайнър преминаваше квалификационния курс, неговото А-отделение заучаваше необходимото, за да функционира като група.
През 60-те години всички в А-отделението се обучаваха на следните умения:
Всеки войник трябваше да бъде експертен стрелец с индивидуалното си оръжие (пистолет) и автоматичната си пушка М–16 и да познава оръжия като АК–47, които би могъл да срещне в онази част на света, в която можеше да бъде изпратен. Той трябваше да умее да стреля с тях достатъчно точно, да ги разглобява и поддържа. Що се отнася до по-големи оръжия като минохвъргачки и картечници, той трябваше да умее да ги разполага и употребява както трябва, за да осигуряват защитата и поддръжката, за които са предназначени.
Всеки войник се обучаваше с експлозиви. Научаваше какъв заряд, с каква форма и на какво място трябва да се постави за разрушаването на мост или електропровод; запознаваше се с експлозивите, образуващи кратери или предизвикващи взрив вътре в обекта; как да проникне в запечатана и защитавана сграда с минимално увреждане на структурата й или на заложниците, които могат да се намират в нея. Ако не притежаваше собствени експлозиви, обучаваха го как да се снабди с необходимите материали за изработваното им от местни източници.
Всеки войник получаваше обучение по свързочна техника — да изпраща и получава съобщения с морзовата азбука и да пише шифри. Ако някой екип действаше зад вражеските линии, той се появяваше в радиоефира в предварително уговорени часове всеки ден или през ден, когато сержантът по свръзката включваше телеграфа си, за да изпрати съобщение. Но всички в екипа можеха да работят с всеки вид свързочна техника, която използваха.
Всеки войник се обучаваше в оказването на първа помощ.
Всеки войник научаваше как да извършва нелегални и секретни операции; как да изгражда разузнавателни мрежи, както и мрежи за бягство и избягване на врага; как да провежда операции за попълване на запасите през нощта; как да подготвя площадка за кацане на самолети и как да ги приземява, и как да подготвя зони за спускане на парашутисти. Той научаваше техники за нелегално проникване и оттегляне, ориентиране в местността и специално разузнаване в дълбочина, при което щеше да действа изключително потайно, за да разгледа непосредствено всичко, което врагът иска да скрие от очите му. Това често означава живот в скривалища в продължение на дни — землянки, които екипът изкопава и после покрива с почва, клони или други подръчни материали.
Всеки войник научаваше достатъчно основния език, на който се говореше в предназначения за групата му регион — немски например за членовете на 10-та група в Европа или суахили за 3-та група. По-късно езиковите умения се подобриха неимоверно и от войниците в специалните сили се очакваше да отделят цялото си време през шест месеца от годината за постигането на съвършенство в определения им език. През 1964 г. не се изискваше съвършенство, но от войниците се очакваше да могат да водят обикновен разговор.
По подобен начин всеки войник получаваше и културно обучение в съответствие с определената за екипа страна, така че когато той пристигне тим, вече да знае как да се държи, за да спечели приятели и да не отблъсне хората, на които бе дошъл да помогне, нанасяйки по такъв начин вреда на мисията.
И накрая, въпреки че всеки командир на А-отделение разполагаше със сержант за операциите и сержант за оръжията, отговорностите на офицера включваха знания за непряка огнева поддръжка — артилерийски и минохвъргачен огън — и как да ги прилага най-точно и ефективно. Той трябваше да знае как да планира огнева отбрана, как да повика на помощ въздушна или морска огнева поддръжка, ако възникнеше необходимост от тях.
Всеки квалификационен курс представлява смес от обучение в клас и полево обучение, но с голям превес на полевото обучение. За Карл Стайнър и останалите около петдесетима други офицери, участващи с него, това беше — отново — ускорена програма от седем вместо обичайните десет седмици. В наши дни квалификационният курс е още по-продължителен.
През 60-те години повечето лекции се изнасяха в щабния комплекс на специалните сили в района на хълма Смоук Бомб във Форт Браг, в паянтови дървени казарми от времето на Втората световна война или по-рядко в по-малки едноетажни сгради от канцеларски тип. Климатичните инсталации не бяха и сънувани. Хората, които отиваха там, не очакваха комфорт.
След седмица основен инструктаж всички се изнесоха на полето за още две седмици практикуване на изучаваните в класната стая техники. Тази последователност беше задължителна по време на курса.
Полевото обучение и практика се извършваха на местата за обучение във Форт Браг и съседния лагер „Маккол“, както и в националния парк „Юхари“ на петдесет километра разстояние в западната част на Северна Каролина. През последвалите години лагерът „Маккол“ бе трансформиран в добре екипиран център за обучение на специалните сили; но в онези дни този център не съществуваше и там нямаше нищо освен останалите от Втората световна война тренировъчна писта за безмоторните самолети на 82-ра въздушнопреносима дивизия и бетонните основи на разрушени сгради.
И накрая, целият инструктаж и обучение се обединяваха в едно главно учение, което навремето се наричаше „Гоблър Уудс“, а сега е наречено „Робин Сейдж“, в района на националния парк „Юхари“.
„Гоблър Уудс“ се провеждаше по следния начин: курсистите офицери образуваха симулирани А- отделения, изпратени в измислена страна (която често заради военната игра се наричаше Пайнленд24). Там трябваше да се свържат с местните хора и да ги превърнат в партизани. Тази роля обикновено се играеше от войници от тиловите части във Форт Браг (може би двеста и петдесет души), които се обличаха и държаха като цивилни.
Задачата на А-отделението се състоеше във взаимодействие с командира на партизаните (който винаги нарочно затрудняваше това взаимодействие), превръщане на последователите му в истински партизански отряди и принуждаването им да вършат това, което А-отделението желаеше — взривяване на мостове, електропроводи, поставяне на засади и други задачи от арсенала на нетрадиционната война, — както и работа по граждански въпроси, целяща да спечели сърцата и умовете на местните хора.
Войниците, които се справяха успешно с тези задачи, бяха награждавани с нашивката цветна ивица върху зелените им барети. В противен случай им се даваше възможност да изкарат друг квалификационен
