височината на човешки бой над теб.
След кацането ние разтоварвахме самолета и пилотът вземаше всичко или всеки, който трябваше да отведе, и после обръщаше машината и отлиташе обратно.
Много пъти сме правили това.
Оцеляване, бягство и избягване на врага. Войниците от специалните сили трябва да умеят да оцеляват, бягат и избягват врага. Те трябва да знаят как да се прехранват от даровете на природата, как да залагат примки и капани, за да хващат храната си, и какво е ядивно, какво — не. Необходимо е и да бъдат опитни плувци.
Карл Стайнър продължава:
— Във Виетнам през 1964–1965 г. двама войници се удавиха, опитвайки да преплуват река, докато се стараеха да избегнат пленяване. След този случай се въведе изискването всички да умеем да плуваме (мисля, че нормата беше поне два километра). И трябваше да можем да преплуваме най-малко километър с обувки и бойно снаряжение.
Ако войникът носеше раница и трябваше да я задържи със себе си, той правеше от пончото си сал за раницата и останалото тежко снаряжение, включително пушката. После теглеше този сал, плувайки.
Трябваше да знаем и как да помагаме по всякакъв възможен начин за собственото ни спасение. А именно, трябваше да знаем как да изграждаме зони за изтегляне с въздушен транспорт и как да сигнализираме с огледала на търсещия ни самолет.
Офицерите се обучаваха на специално шифровано писмо в случай на пленяване. Това беше много сложна и заплетена система, използваща поставянето на букви в специално определени кодови думи. По такъв начин, ако ни бъдеше разрешено писане на писма, можехме да включим кодове, които щяха да посочат мястото на задържането ни.
Също така командирите на отделения трябваше да имат технически умения за организиране и ръководство на система за бягство и избягване на врага. Разбира се, наличната инфраструктура е от критично важно значение — безопасни къщи, пунктове за пускане на припаси от въздуха и транспортна мрежа. Но още по-жизненоважен е подборът на необходимите за обслужване на системата хора (което означава, че ти е необходима система за проверката им, осигуряваща тяхната надеждност) и разделянето им на отделни екипи (клетки), така че ако някой от хората или екипите ти се провали, останалият механизъм да остане непокътнат. Ако една система от клетки е изградена и действа както трябва, никоя клетка не познава хората от останалите клетки.
Транспортната система трябва да бъде организирана и раздробена по същия начин. Ако планът е да се превозят хората оттук дотам и да се пуснат с парашути на място, откъдето могат да бъдат прибрани от някой друг и отведени до безопасната къща на друга клетка, само командирите на отделения трябва да познават оперативния механизъм на цялата система.
„Скъпоценният товар“, който влиза в тази система, няма думата за собствената си сигурност и съдба. Те обикновено не разполагат с никакви средства за самозащита. Животът им зависи напълно от хората, които са част от системата.
По времето, когато преминавах обучение по оцеляване, бягство и избягване на врага, доклади на разузнаването започнаха да разкриват — с най-живи подробности — ужасните условия и мъчения, на които бяха подложени военнопленниците на Съединените щати, държани от Виетконг и северновиетнамците. Вследствие на това към програмата ни за обучение се добави още един специален предмет — обучение в съпротива.
Въпреки че нашето обучение далеч не беше толкова интензивно и реалистично като днешното, то все пак бе доста трудно, имайки предвид, че участвахме в съвсем нова програма и не разполагахме с много останало време в курса. Ползата за всеки от нас беше голяма.
Сега — когато разполагаме с опита на онези затворници, които понесоха всичко и оцеляха — бяха добавени деветнайсет дни интензивно обучение към квалификационния курс на специалните сили, наречени ОБСИ (оцеляване, бягство, съпротива и избягване на врага). По време на това обучение курсистите изпълняваха ролята на затворници и бяха подложени (с изключение на наранявания и под строгия надзор на подходящи медицински професионалисти) на условия и третиране, каквито можеха да очакват, ако бъдат пленени. Обучението ОБСИ ги докарва до абсолютните граници на техните умствени и физически възможности и е жизненоважно за оцеляването им в плен.
До обучението ми ОБСИ смятах, че съм получил най-доброто възможно обучение за техническото и тактическото ми изграждане като командир на бойно подразделение. Но все още не притежавах истински боен опит.
Квалификационният курс и особено опитът ми от ОБСИ ме подготвиха за истинския бой по съвсем различен начини от всичко останало, което бях научил дотогава. Те ми разкриха, че за да може един командир да притежава и вдъхва куража, очакван от хората му в боя, самият той трябва да открие средствата за своята самоувереност. За мен тази сила идва от постоянна вяра във връзката ми с Бога. Тази сила позволява на човек да живее без страх от смъртта. Никога не съм виждал атеист на война и не очаквам да срещна такъв.
Не вярвам, че това е откровение, открито единствено от мен. Съдя от опита си, че то е убеждение, което служи за вътрешна сила и мотивация на огромното мнозинство бойни командири, офицери и войници. Не познавам нещо, с което може да се замени.
Учението преди дипломиране: „Гоблър Уудс“ или „Робин Сейдж“
Учението преди дипломиране, което включваше тренировки в нетрадиционните начини за водене на война и се провежда на сто и двайсет километра северозападно от Форт Браг в националния парк „Юхари“ и околните селища в продължение на три седмици, представлява кулминацията на квалификационния курс. По време на този период курсистите от специалните сили, организирани сега в А-отделения, прилагат на практика усвоените на курса умения.
За целите на учението „Гоблър Уудс“, в което участваше Стайнър, районът на учението се превърна в измислената страна Пайнленд, управлявана от корумпирано ляво правителство, подкрепяно от по-голяма комунистическа страна. Партизанска сила се стремеше да свали правителството и да установи демокрация, но се нуждаеше от помощ. Междувременно комунистическата страна обеща да изпрати войски, които да помогнат на правителството на Пайнленд да смаже въстаниците.
Учението се проведе във възможно най-реални условия. Например местните цивилни играеха различни роли и оказваха подкрепа на двете страни. Войската срещу въстаниците, обикновено армейска бригада, и партизанските сили, наброяващи 100 до 150 войници, бяха съставени от различни тилови подразделения от Форт Браг.
Младите войници от специалните сили бяха оценявани по техните специалности, тактически умения и общо представяне в рамките на техните А-отделения.
Карл Стайнър продължава:
— Участвах и от двете страни в това учение като курсист и като партизански командир. Следва описание на учението от 1964 г.:
След като му назначиха мисията, А-отделението влезе в „район на карантина“ за започване на подготовката си (районът на карантина е част от подготовката за всяка мисия на специалните сили). Докато се намираха там, те не се срещаха със семействата си, с приятели или с някой друг, който не участваше в подготовката за мисията им. За учението „Гоблър Уудс“ карантинният период продължи около седмица, за истинска мисия по света той можеше да продължи до шест седмици. През това време те изработваха реда на операциите си и изучаваха всеки аспект на оперативния регион, в който щяха да бъдат внедрени — правителството, терена, климата, личностите, партизанските сили, хората, културата и всичко останало, което бе необходимо. В това им помагаше екип от дипломирани експерти, които ги инструктираха в отделни области на познанието.
Последната фаза на карантината беше докладването, обикновено пред командира на групата и неговия щаб. То включваше — за пореден път — всяка подробност от мисията и начина за нейното осъществяване.
