Всичко това бе запаметено. Никакви заповеди или други документи на хартия не се носеха от членовете на екипа. След доклада се вземаше решение за готовността им за тръгване. Ако решението бе положително, те се придвижваха директно от района на карантина до определеното летище, готови за отлитане.
Докато А-отделението се подготвяше, командирът на партизаните (обикновено майор или капитан от специалните сили) вече се намираше в оперативния регион и работеше за спечелване сърцата и умовете на местните хора с цел изграждане на инфраструктура за поддръжка на партизанските сили.
Когато играех ролята на партизански командир, най-ефективната техника, която открих, беше да шофирам по пътя нагоре до окръг Албемарл (в Пайнленд) със Сю и да прекарам деня в срещи с хората. Посещавах местните магазини, ресторанти и всички други места, в които се събираха жителите. Търсех хора, които се нуждаеха от някаква помощ.
На едно място например научих, че един човек с голяма мандра изпитва затруднения с издояването на кравите си навреме и изостава с прибирането на реколтата, защото жена му бе тежко болна от рак.
Отидох да го видя, обясних кой съм и му разказах за предстоящото учение. Макар да бе чувал за това, той ми каза, че в миналото не е вземал участие. Разказах му и как съм израснал във ферма в Тенеси и че познавам добре предизвикателствата, пред които е изправен във фермата, грижейки се за болната си жена.
— До два дни — съобщих му аз — ще разполагам с около 150 войници, облечени в цивилни дрехи, които ще бъдат моите партизани. Ще се радвам, ако мога да избера четири или пет отраснали във ферми момчета от тази група, за да ги изпратя да живеят и работят с теб. Можеш да ги оставиш да спят в птичарниците или в мандрата, или където ти трябват и те ще работят за теб по прибирането на реколтата, доенето на кравите и всякаква друга работа.
Моля те само да ги защитиш, ако правителствените войски — в този случай 101-ви въздушнопреносим полк — се появят наоколо в опит да арестуват партизаните ми. Ако се появят, просто искам да казваш: „Не знам нищо за това. Не се занимавам с такива неща. И не искам да минавате с камионите си през моите ниви.“
В замяна искам само позволение да използвам един от камионите ти може би две нощи седмично за превозване на петнайсет или двайсет от партизаните ми за симулиране взривяването на мост или на някоя друга подобна мишена.
— Имаш го — отговори той. — И благодаря много за помощта.
— Чудесно — отвърнах аз. — Какво ще кажеш да говориш с някои от приятелите си и да разбереш дали те също не се нуждаят от помощ?
Той обеща и го направи.
След това му напомних колко е важно за нас да си имаме доверие.
— Ако нямаме — обясних му аз, — ще загубим всичките си партизани и тогава няма да можем да помогнем нито на теб, нито на приятелите ти.
Така с помощта на този фермер успях да установя и други контакти, които накрая се превърнаха в ключова част от моята инфраструктура в населеното място.
Свързах се и с местните пастори, за да разбера дали паствата им се нуждаят от някаква помощ, и те ми предложиха добри източници, които осигуриха защита и поддръжка на малки групи от моите партизани.
Удивително е как можеш да организираш хората за нашата кауза. Всички искат да се включат и да окажат някаква подкрепа — понякога броят им е по-голям от необходимото.
Обикновено събирах партизаните си седмица преди курсистите от специалните сили да се включат, за да имам време да се опозная с местните хора и да организирам както трябва оперативната ни база. В деня на пристигането им подбирах онези, които щяха да работят и живеят при хората, с които установих контакти, като мандраджията.
Но преди това им излагах стандартите, принципите и правилата за поведение:
— Трябва да има абсолютна честност — обясних им аз. — Зачитане на човешкото достойнство на всяка личност, уважение към собствеността, никакви обиди (вербални или други), никакви номера и никакви инциденти, които могат да навредят на морала ви и на способността ви да живеете и действате сред хората. Тук сме, за да им помогнем, и ако го направим, и те ще ни помогнат. Не можем да оцелеем без тяхната защита и поддръжка. Един инцидент е достатъчен, за да ви няма — а заедно с вас и кариерата ви. И между другото, никакъв алкохол!
Казвах им също:
— Ходете на църква, пейте в хора, ако можете, и се запознайте с цялото паство. Ако се внедрите в това общество и го накарате да ви уважава, те ще ви защитят и ще ни сътрудничат във всичките ни начинания.
Винаги се опитвах да разположа партизаните си на ключови места в местото общество. Те и подкрепящите ги хора бяха разузнавателната ми мрежа. По такъв начин винаги знаех какво става в целия окръг.
Няколко дни преди включването на А-отделението партизаните ми се събираха, за да организират нашия „базов лагер“ и да разработят планове за връзка и посрещане на А-отделението. Винаги имаше репетиция по осигуряването на зоната за спускане на парашутистите.
След техния скок помощник-командирът на партизаните (войник от специалните сили) обикновено осъществяваше връзката с тях и довеждаше отделението в базовия лагер. След пристигането им се уведомяваха, че на другата сутрин ще се срещнат с командира на партизаните. А-отделението прекарваше следващата нощ в базовия лагер, охраняван обикновено от партизани.
На сутрешната среща, която обикновено продължаваше един час, командирът на партизаните винаги играеше ролята на човек с труден характер. Той поставяше искания, които бяха почти невъзможни за изпълнение от командира на А-отделението. Правехме това с цел да преценим способността на командира на А-отделението да установява разбирателство и да печели в достатъчна степен доверието на партизанския командир, за да гарантира успеха на мисията ни.
След срещата партизанският командир представяше списък на припасите и материалите, които искаше, и даваше кратка характеристика на способностите на силите си и обучението, от което се нуждаеха.
Командирът на А-отделението, който вече бе написал домашното си по време на карантинния период във Форт Браг, представяше своя план за обучение на партизаните.
Първата фаза на официалното обучение обикновено започваше на следващата сутрин. Докато то се провеждаше, А-отделението преценяваше и потвърждаваше готовността на „П“ (партизанските) сили за провеждане на операции. Командирът на отделението и партизанският командир формулираха заедно оперативен план със специфични цели за постигане на общата стратегическа цел.
В допълнение към тактическите аспекти на плана психологическите операции и гражданските въпроси играеха жизненоважна роля за осигуряване подкрепата на хората. Всички усилия трябваше да бъдат напълно интегрирани, като частите подкрепяха цялото.
Разбира се, вече бях започнал работата по гражданските въпроси с хора като мандраджията, чиято жена боледуваше от рак. Но можеше да се постигне повече — като мисии за медицинска помощ например, при които нашият медик лекуваше леки заболявания в по-отдалечените части на окръга, където медицинската помощ не достигаше. Освен това накарахме партизаните (безплатно) да почистят детските площадки за игра, гробищата и т.н. За да разширя и подсиля разузнавателната си мрежа и базата си на подкрепа, осигурих партизани (по двама) за градския и окръжния отдел по поддръжката.
Самото А-отделение беше подсилено със специалист по психологически операции, който (наред с други неща) можеше да разпространява позиви (макар и с много първобитна форма в сравнение с днешните ни възможности). Все пак ние изработвахме и разпространявахме позиви, предназначени да разколебаят волята, лоялността и бойната ефективност на правителствените войски, като същевременно засилят и разширят подкрепата за нас сред хората.
Разпръсквахме позивите си от самолет през нощта или ръчно и те бяха удивително ефективни, особено за разколебаването на правителствените сили. Например земевладелците и фермерите не им позволяваха да използват или дори да преминават през земите им — като същевременно ни приютяваха и ни подкрепяха.
