Няколко войници се опитваха да пренесат тайно дълъг около метър алигатор като талисман на ротата. Когато отидох да проверя, открих, че алигаторът се е освободил и те се опитваха да го хванат. Накрая успяха и го омотаха целия с въже.
След кацането ни посрещнаха нашият командир, подполковник Хойт, и главен сержант Артър. Главният сержант веднага забеляза контрабандата, отведе четиримата контрабандисти с алигатора в района на ротата и ги накара да прекарат по-голямата част от нощта в изкопаване на езеро за алигатора. Те го вързаха там, за да не избяга, а той изяде истинския талисман на ротата — едно куче.
Историята не свърши дотук. Войниците искаха алигаторът да бъде квалифициран парашутист, тъй като и кучето бе такова. Затова се уговориха с работилницата за екипировка да му направят специален парашут. След около седмица, по време на планиран скок в зоната за спускане Сейнт Миър Еглиз, те хвърлиха алигатора от самолета и скочиха след него на земята. Животното се приземи живо и здраво, но когато стигнаха до мястото, намериха само парашута му. Беше прегризал въжетата и изчезнал.
След тринайсет години лесничеят във Форт Браг откри двуметров алигатор в блатото в западния край на зоната за спускане Сейнт Миър Еглиз, единствено по рода си животно във Форт Браг — и до ден днешен остава загадка как е стигнало дотам.
Войниците и особено войниците от специалните сили винаги търсят необичайни начини за забавление и в това няма нищо лошо, доколкото е законно, етично и не вреди на никого.
През юли 1965 г., след учението във Флорида, аз станах S–3 (оперативен офицер) на ротата, отговорен за обучението и подготовката й. Останах на тази длъжност до пролетта на 1966 г., когато напуснах специалните сили, за да постъпя в колежа на командването и Генералния щаб в Лийвънуърт, Канзас.
През този период, когато всички войски се подготвяха за Виетнам, в армията бяха мобилизирани много хора и центровете за обучение бяха препълнени.
През август цялата рота, която се състоеше от щаб и две Б-отделения (третото изпълняваше мисия в Етиопия), бе изпратена в националния парк „Писга“ в западната част на Северна Каролина за обучение в по-високите и пресечени части на планините. Това продължи около седмица, когато по късовълновата радиостанция ми се обади подполковник Хойт, който разбрах, че се намира в хеликоптер, и ми заповяда да се срещна с него на един кръстопът на около шестнайсет километра от базовия ни лагер.
Скочих в наетия си пикап и отпътувах за кръстопътя, мислейки си по пътя, че е необичайно за него да лети толкова далеч (повече от сто и шейсет километра). Причината за това сигурно беше важна.
Пристигнах на кръстопътя преди него и маркирах зона за кацане на малка площадка до кръстопътя с оранжевите панели, които винаги носехме със себе си.
Когато се приземи след десет минути, той се затича към мен (хеликоптерът не изключи двигателя си).
— Колко време ще ти отнеме да върнеш ротата във Форт Браг? — попита той и това бяха първите думи, които излязоха от устата му.
— Ще отнеме известно време — отговорих аз, — защото са разпръснати из всички тези планини в различни оперативни райони и не разполагаме с достатъчно транспорт, за да вдигнем цялата рота едновременно. Предполагам, че с машините, с които разполагаме, и с това, което могат да получат от цивилните си контакти, ще можем да стигнем до Форт Браг по някое време през нощта.
— Добре — съгласи се той. — Върни се, организирай ги и тръгвайте.
След това обясни:
— Центровете за обучение са препълнени и тази сутрин получихме задачата да проведем обучение на основно ниво за постъпване на петстотин нови мобилизирани пехотинци, които ще пристигнат в Браг до три-четири дни. Групата работи по въпроса за настаняването им — продължи той — по оптимизирането на някои части от обучението — за боравене с оръжия и пр. — и тази работа сигурно ще е приключила, докато се върна. Ти имаш повече опит в такова обучение от всички останали в групата — продължи той — и командирът на групата — по онова време полковник Лерой Станли — и аз искаме да заведеш екип от подбрани кадри до Форт Джаксън, като тръгнете в шест сутринта, за да наблюдавате как се провежда обучението по основни бойни умения — в този случай той имаше предвид първите осем седмици — и да донесете обратно всички планове за обучение, които успеете да съберете.
— Няма проблем, сър — отговорих аз. — Ротата ще тръгне веднага. Колкото до основното обучение, то ми е ясно от начало до край и мога да преподавам всички предмети и с вързани очи. Но ще трябва да осигурим на кадрите си малко предварително обучение като начало и аз мога да направя това за два дни, като го продължа, докато напредваме в цикъла на обучение. Това, което можете да направите, сър, в помощ на организацията за обучението — препоръчах му аз, — е да се върнете и започнете да избирате и структурирате кадрите за батальон обучаващи, който ще се състои от три роти. — След това му изложих как трябваше да работи тази структура: — Те трябва да се командват от капитани, с главни или старши сержанти за заместници; четирите взвода на ротата трябва да се командват от лейтенанти, със старши сержанти или сержанти първи клас като взводни сержанти; и всеки взвод трябва да се състои от четири отделения, като всяко се командва от старши сержант или сержант. — Казах му също, че ще бъде много полезно ако мога да взема със себе си във Форт Джаксън нашите трима ротни командири и по един представител (офицер или войник) от всеки взвод (със състав от петнайсет души), за да наблюдават лично как се прави това.
— О’кей — съгласи се Хойт. — Ти ще командваш една от ротите. И докато събираш хората си, аз ще се върна, за да осигуря необходимите хора за Форт Джаксън.
По обратния път към базовия ни лагер си мислех: „Човече, каква възможност да се сформира най-добре обученият и мотивиран батальон! С всички тези изключителни войници помощта ни за тези новобранци ще бъде безгранична!“
Същевременно не можех да не правя сравнение между възможностите на нашите хора от специалните сили при обучение с това, с което трябваше да се справям при последната си обучаваща рота във Форт Джаксън: командването осъществявахме аз и един изключителен старши сержант (доколкото знам, Нед Лайл е единственият човек в армията, на когото е разрешено да носи щик като отличителен знак), един писар от специалната 4-та рота (срещу когото имаше висящи обвинения за задържане на пощата и притежаване на порнографски материали), четирима войници (всички с медицински данни, които предотвратяваха участието им в сутрешното двайсетминутно бягане; вместо това аз ги държах на пост на стратегически места, където можеха да контролират кръшкачите, докато командвах ротата), сержант, отговорник за храната, който беше пристрастен към камфоров опиат, и сержант снабдител, на когото нямах доверие. Това бяха хората, с които трябваше да работя, и мисля, че свършихме добра работа въпреки гореописаните обстоятелства.
По едно време в Джаксън имах две роти с повече от двеста курсисти всяка, които се обучаваха едновременно. Едната рота се обучаваше седма седмица, а другата току-що започваше първата си седмица. Провеждахме обучението така, че по един от войниците ни оставаше с всяка рота през цялото време. Другите двама войници и аз обучавахме едната рота от 4,00 ч. сутринта до обяд, а другата от 13,00 до 21,00 часа.
С други думи, имайки предвид таланта и грижовното командване, с които щяхме да разполагаме при изпълнението на тази мисия, тя щеше да бъде лесно и възнаграждаващо преживяване за нас и за новобранците.
След като подполковник Хойт си тръгна, се обадих в базовия лагер и инструктирах радиооператора си да събере всички командири на отделения за конференция при завръщането ми.
По време на конференцията изложих новата мисия на командирите и после им наредих да придвижат екипите си чрез „инфилтрация“, така че да стигнат до Форт Браг до полунощ. „Инфилтрация“ означава разрешение да се придвижваш с отделни превозни средства по различни пътища, вместо с конвой по определен маршрут. Не им казах как да го извършат, защото знаех, че ще преценят „как“.
Това се случи около 15,00 ч., разполагаха с девет часа за обратния път.
На другия ден се срещнах в 5,00 ч. сутринта с подполковник Хойт в щаба на ротата. Той също се бе завърнал. Не само бяха определени имената на персонала в съответствие с препоръчаната от мен батальонна структура, но и самата група, избрана за посещението във Форт Джаксън, стоеше строена наблизо и готова за път.
