Предполагам, че тогава започнах да разбирам истинската сила на психологическите операции. Ако можеш да повлияеш и контролираш умовете на хората, тогава си близо до победата, свеждайки до минимум загубата на жива сила.
В края на първата седмица обучението на партизаните вървеше добре и те атакуваха всяка нощ по една набелязана цел (някой мост например) Междувременно местните фермери, дистрибуторите на хляб и окръжният отдел по поддръжката осигуряваха камиони за транспортиране на хората ни и дори намираха някои цели за нас. В края на втората седмица партизаните напреднаха до извършването на нападения над по-големи цели, използвайки отряди с размерите на взвод (трийсет до четирийсет души). През третата и последна седмица те осъществяваха още по-мащабни нападения.
По време на цялата тази дейност (действайки в общество, което не познавахме преди) ние не загубихме нито един човек вследствие операциите на вражеските правителствени сили — въпреки че те ни преследваха денонощно. Нямаше и никакви инциденти от страна на войниците от нашето А-отделение или партизаните. Никой не извърши нещо, с което да не можем да се гордеем.
В резултат на операциите ни лявото правителство на Пайнленд беше свалено и заменено с демократично.
Беше ли вече време А-отделението да си върви у дома? Не съвсем.
Важен аспект от нетрадиционната война е нейното приключване. Очевидно, че никое ново правителство не може да съществува продължително време без подкрепата на силата, която му е помогнала да вземе властта. Освен това то не може да си позволи риска от съществуването на застрашителна въоръжена банда, обикаляща безконтролно наоколо. Най-добрият начин за справяне с тези евентуалности беше изработването на план от нашите хора за разоръжаване и разпускане на партизанските сили. Това трябваше да се направи преди завръщането ни у дома. (В реалния живот гладкото провеждане на тази операция обикновено зависеше от направените от новото правителство отстъпки пред партизанския командир.)
Така приключи квалификационният курс през 1964 година. Мога да заявя с гордост, че всички курсисти от специалните сили, които участваха, спечелиха цветната ивица, което ги превърна в напълно квалифицирани „зелени барети“.
Обучението на специалните сили днес
През последните години задачите на специалните сили се увеличиха. Същото се случи и с обхвата на подборния процес и програмата за обучение. Затова в наши дни началната фаза на официалното обучение за квалификация продължава между двайсет и четири и трийсет и шест месеца, в зависимост от военната професионална специализация (ВПС) на курсиста.
Всички кандидати са доброволци. Те трябва да притежават квалификация на парашутисти, да бъдат в добро физическо състояние и в миналото им да няма нищо, което може да предотврати разрешение за достъп до ниво „секретно“.
Квалификационният курс на специалните сили се провежда както следва:
Фаза I (лагер „Маккол“): преценка и подбор на специалните сили — 25 дни.
Фаза II (лагер „Маккол“): ориентиране в местността, обучение на малки екипи, огнева подготовка — 48 дни.
Фаза III (Форт Браг): Обучение във ВПС: 18Б (Оръжия) — 2 месеца; 18С (Инженери) — 2 месеца; 18Д (Медици) — 12 месеца; 18Е (Комуникации) — 4 месеца.
Фаза IV (лагер „Маккол“): обучението включва „Робин Сейдж“ (2 седмици) — 39 дни; ОБСИ: Оцеляване, бягство, съпротива и избягване на враг (лагер „Маккол“) — 19 дни.
Приключване: Връчване на нашивка.
Езиково обучение: 4–6 месеца.
Физически най-трудната част е фазата на преценка и подбор на специалните сили, по време на която войниците непрекъснато са подлагани на преценка, за да се реши дали притежават всички необходими качества. Първата седмица е предназначена за преценка на емоционалното и психологическото състояние на войника предимно чрез писмени и практически тестове. Втората седмица е структурирана така, че да провери издръжливостта, силата, волята и психическата издръжливост на войника. Това включва пълен набор физически тестове, включително бягане за време, преодоляване на препятствия, походи с раница, ориентиране в местността денем и нощем и плуване с униформа и обувки. През тази седмица се преценява и способността на войника да действа ефективно във високостресова среда чрез лишаване от сън и още психологически тестове. Третата седмица оценява лидерските му способности като индивид и като част от екип.
В края на трите седмици съвет от безпристрастни старши офицери и войници преглежда постиженията на всеки кандидат и взема крайното решение за това дали е подходящ за обучение в специалните сили. Съветът препоръчва и военна професионална специализация за всеки войник.
Курсът за преценка и подбор се провежда осем пъти годишно. В миналото средният процент на одобрените беше около 29 на сто. Неотдавна обаче нивото се вдигна до 50 на сто. По-строгият предварителен процес на отсяване и по-качествените кандидати са причината за постигането на това по- високо ниво, без да се жертва качеството. Войниците, които не са одобрени, се изпращат обратно в подразделенията им с писмо препоръка. На някои се позволява да опитат отново и част от тях успяват при втория опит.
Избраните постъпват в квалификационния курс (фаза II), където трябва задоволително да покрият критериите на своята ВПС (включително „Робин Сейдж“ и обучението ОБСИ).
След приключването на курса и връчването на цветната ивица всеки войник е изпратен в подразделение, но преди да се присъедини към своето А-отделение, той трябва да завърши шестмесечно (или повече) езиково обучение (в зависимост от региона на ориентация на неговия екип).
Сега той вече е усвоил основните умения, но обучението му като член на екип продължава през цялата кариера. Неговият следващ официален курс (който се провежда много скоро) най-вероятно ще бъде обучение в свободно падане (парашут) или бойно гмуркане (с акваланг). В допълнение той ще започне интензивно обучение в културата на съответния му регион.
Карл Стайнър — „зелена барета“
През двата месеца след завършването на квалификационния курс Стайнър посещаваше Парашутната школа (две седмици във Форт Браг) и продължаваше да подобрява уменията на своето А-отделение в полеви учения в националния парк „Юхари“.
През януари 1965 г. и през следващите шест месеца той беше командир на едно Б-отделение в А-рота на 3-та група на специалните сили. Последваха още полеви учения в по-голям мащаб.
Едно от ученията, които помня особено добре (планирано по модела на „Гоблър Уудс“), включваше две Б-отделения — моето в ролята на антипартизанска сила срещу това на капитан Чарли Джонсън в ролята на подразделение за водене на нетрадиционна война (НВ). Упражнението се провеждаше в район на Флорида, ограничен на север от град Титъсвил, на юг — от град Мелбърн, на запад — от реката Сейнт Джон, и на изток — от Атлантическия океан. Цялата тази територия беше собственост на цивилни лица и за пръв път се използваше за военни учения. Голяма част от цивилното население бе организирана и обучена от едното или другото Б-отделения и цивилните участваха с ентусиазъм. Армейската авиация широко се използваше за поддръжка. Използваха се и от двете страни спускани от въздуха лодки (отлична подготовка за Виетнам).
В края на учението и в опит да охладим и обединим отново цивилните ни приятели, които взеха участие (някои се запалиха прекалено — наистина искаха да продължат сраженията с „враговете“ си, а някои дори с пушки), организирахме барбекю за вечеря и военна демонстрация за цялото местно общество. Това свърши работа. Мирът беше възстановен.
На другия ден, докато летяхме обратно към Форт Браг, забелязах суматоха в предната част на самолета.
