се с парашут пакет. Той обикновено беше снабден с миниатюрна проблясваща лампичка, така че можехме да видим накъде се спуска и да тръгнем към мястото на приземяване.
Когато прибирахме пакета, трябваше да приберем парашута и мрежата, в която бе спусната пратката, а след това да разпределим товара между хората (които можеха да бъдат само от нашия екип или партизани) и да санираме района, така че никой да не може да разбере по-късно, че сме получили на мястото въздушна пратка. Това се правеше за най-краткото възможно време, за да избегнем откриване и излагане на опасност.
Винаги с интерес очаквахме да разберем какво бяхме получили. Храната например често идваше под формата на живи животни. Понякога разбирахме, че са спуснали живо животно, когато чувахме мучене от небето. В такъв случай разбирахме, че имаме проблем. Човек изпитваше благодарност, ако имаше фермерски опит. С кравите никога не е лесно, те не са обучени да скачат от самолети; ако си счупеха някой крак при приземяването, тогава наистина възникваше проблем. Но дори ако се приземяваха невредими, те нерядко не се оставяха да бъдат отведени спокойно. И в двата случая често започваха да мучат и да издават всякакви звуци, така че се налагаше да ги убиваме на място и да разфасоваме месото, за да отнесем онова, което ставаше за ядене, а останалото да заровим.
Понякога получавахме коза, прасе или пилета. Общо взето, ги предпочитахме пред кравите. С тях се справяхме по-лесно, те не тежат толкова много и един човек обикновено е в състояние да ги носи.
Именно заради храненето в горите оцених стойността на лютивия сос. Всеки войник от специалните сили носи шише с лютив сос в раницата си. След като отнесем животните или птиците обратно в лагера и там ги заколят и сготвят (изобщо не става дума за някакъв кулинарен шедьовър), малко лютив сос прикриваше доста готварски недостатъци — лютив сос „Луизиана“, „Тексас Пийт“ или „Табаско“, — вкусът определено се подобряваше. Сосът помага и при поглъщането на редовните хранителни дажби, които също получавахме по този начин.
Разбира се, от ролята на А-отделението в попълването на припасите не може да се разбере всичко за тази операция. Нека я погледнем от гледната точка на щаба:
Да кажем, че изпълняваме мисия за попълване запасите на дадено А-отделение в бойни условия. С мисията се занимаваше военнослужещият, който е S–4 (натоварен с логистиката) на С-подразделението, към което А-отделението принадлежи. Работата му се състоеше в организирането на цялата мисия. Ако ставаше дума за коза, прасе, крава или пилета, той трябваше да ги купи от някой фермер (осигуряваха се средства за това) и да скове кафез за тях.
Сред многото подробности, които той трябваше да знае, бе какъв самолет ще изпълнява мисията, включително най-важния елемент — размерите на вратата му, тъй като през нея не можеше да мине нищо с по-големи размери. С други думи, той трябваше да има предвид размерите на вратата, когато избира животното за спускане от въздуха и сковаването на кафез за него.
След това войникът щеше да лети със самолета и да осъществи спускането. Докато пилотът летеше по маршрута над зоната за спускане, войникът трябваше да пусне животното, кафеза или пакета през вратата в нужния момент, за да може той да се приземи в зоната за спускане, осветена на земята от А- отделението.
Навремето, когато бях S–3 на С-подразделение, едно А-отделение се обади за попълване на запасите и ние организирахме спускане с военен самолет U–10 „Хелио Куриер“. U–10 беше едномоторен витлов самолет с високо разположени крила, едновременно много недодялан и с много къс пистов път, който можеше да излита и каца на писта от няколко метра (всеки път при такова кацане мислех, че ще се разбием, защото ударът в земята беше много силен). Макар това технически да бе четириместен самолет, ние обикновено сваляхме задните седалки, за да освободим място за товара.
В нощта на осъществяването на тази мисия за попълване на припасите реших да нагледам как върви подготовката й. Когато стигнах до летището, заварих сержанта по припасите да се подготвя за товарене на кафез, пълен с бели пилета и петли порода „Легхорн“ в U–10 и кафезът беше два пъти по дълъг от вътрешните размери на самолета. Затова около половината му стърчеше навън. Фактически толкова голяма част стърчеше навън, че се наложи сержантът да седи върху кафеза с парашута през целия полет до зоната на спускане, за да не изскочи през вратата.
Когато самолетът потегли по пистата, се разхвърчаха пера. Въздушната струя от перката на мотора ги откъсваше от пилетата. Но аз не казах нищо; шоуто беше негово, а не мое. И продължих да мълча, когато се отделихме от пистата, въпреки че имаше достатъчно голям облак от пера, за да скрие почти напълно самолета.
По-нататък нещата вървяха доста гладко и ние изпълнихме мисията.
На другата сутрин отидох до блатото, където се намираше базовият лагер на А-отделението, за да проверя какво правят, и първото нещо, което забелязах, беше един оскубан петел, вързан за крака с дебел кабел — единственото нещо, подходящо за връзване, което успели да намерят. От опашката му стърчеше едно-единствено перо, дълго около десет сантиметра, а и то бе счупено. Когато ги попитах какво, по дяволите, щяха да правят с този петел, те отговориха:
— Още не сме решили, но в едно нещо сме сигурни и то е, че трябва да живее. Всяка живинка, оцеляла след такъв полет, заслужава да поживее още малко.
Хвърляните от самолет припаси ни създаваха работа, но тя беше много повече, когато получавахме припасите директно от самолет. Трябваше да знаем как да изберем и подготвим писта, да я маркираме и след това да посрещнем самолет през нощта. Това бе особено трудно, защото вършехме всичко съвсем сами. С нас нямаше диспечери от военновъздушните сили. За изпълнение на задачата разполагахме само с личния състав на отделението си и с партизаните, ако имаше такива с нас. Затова, когато приближаваше, пилотът трябваше да се доверява напълно на преценката ни. Той никога преди не беше виждал пистата. За него мястото бе напълно непознато.
През онези дни разполагахме с няколко различни типа самолети за изпълнението на тази мисия и всички те бяха с фиксирани крила, защото хеликоптерите не можеха да стигнат толкова далеч. В армията имаше самолети U–10 и „Карибу“, които бяха в състояние да се приземяват на черни писти. Но разполагахме и с по-големите самолети С–123 и С–130, които трябваше да се приземяват върху шосета, а все още имаше няколко самолета С–47. От време на време се наемаха местни самолети за секретни операции.
Тогава трябваше да се изчисли дължината на пистата, независимо дали това беше поле, черен или павиран път; трябваше да се обходи всеки сантиметър от тази писта, за да се провери дали не е прекалено бабунеста или с дупки; и трябваше да се отстранят камъните, електропроводите и други препятствия. Трябваше да се прецени местоположението на околните дървета и да се изчисли заходът на самолета, така че да не се удари в тях. Ние (и партизаните, ако ги имаше) поставяхме след това сигнални светлини в консервени кутии, за да обозначим дължината на пистата. След като се погрижехме за всичко това, изпращахме по радиостанцията цялата информация, свързана с летището — неговото местоположение, размери и т.н., — и тогава се определяше времето за изпълнение на мисията. Тоест щабът изработваше подробностите по мисията и ни ги изпращаше обратно по радиостанцията. Например: „Самолетът ще бъде там в 03,30 ч. на 23-ти юни“, което обикновено означаваше прозорец от пет или десет минути. И той щеше да подходи под определен азимут.
Когато наближаваше уговореното време, радиовръзка с пилота не беше разрешена. Той кацаше, ориентирайки се по светлинната ни сигнализация.
Щом останеха пет минути до уговореното време, ние запалвахме консервените кутии. Междувременно командващият пистата — офицер или войник — изваждаше фенерче с цветен филтър (син или зелен, които обикновено трудно се различаваха), лягаше на земята в края на пистата от страната на захода и чакаше.
Пилотът забелязваше първо мъждукането на консервените кутии. Щом ги видеше, той знаеше, че може да кацне. Тоест той знаеше не само местоположението на пистата и че ние сме я подготвили, но и това, че сме обезопасили района и в околността няма вражески сили. След това той забелязваше светлината на фенерчето в края на пистата и насочваше левия си колесник към тази светлина (защото седеше на лявата седалка) и прелиташе на около два метра над нея. Това означаваше, че ако си този, който държи фенерчето, трябва да лежиш там абсолютно неподвижно, докато той захожда, виждайки как се спуска право срещу теб, и да запазиш самообладание, докато неколкотонният самолет преминава с бучене на
