минути.
И оттам продължавахме в съответствие с плана си за изпълнение на мисията.
Ориентиране в местността. Откриването на целта далеч не бе гарантирано. Всичко ставаше през нощта; теренът беше непознат, хората потенциално враждебни и в онези дни нямаше очила за нощно виждане, нито спътници със системи за посочване на местоположението, които можеха да ти помогнат да следваш маршрута си. Екипите трябваше да са вещи в ориентирането в местността и откриването на целите по старомодния начин — както вероятно са обучавали рейнджърите, — като разчитат на карти, компаси и на звездите.
Необходимо е да бъдат непогрешими експерти в разчитането на карти, не по-малко вещи в използването на компаси и трябва да знаят как да отчитат изминатото разстояние.
Карл Стайнър продължава:
— Важна част от подготовката за мисия включваше изучаването на картите на региона, в който щяхме да действаме. Трябваше да се запознаем напълно с тази територия. Не само нямаше място за грешки при достигането на целта ни (която можеше да бъде партизански отряд или място, където щяхме да се крием, докато потеглим за окончателната си мисия), но и трябваше да избягваме да не се провалим в някое от многобройните места, в които не бяхме желани. Това означаваше, че запаметявахме всичко, което трябваше да знаем — всички отличителни белези на местността, — реки и потоци, язовири, мостове, пътища, кръстопътища, кули на далекопроводи, електропроводи и други инфраструктурни елементи, както и градове, села, полицейски и военни сгради.
Когато се намирахме в полеви условия, един войник следеше компаса, докато други двама отмерваха заедно изминатото разстояние. И всички в екипа можеха да вършат тези неща. Командирът на отделението обикновено оставаше свободен, за да ръководи и дирижира операцията. Важното бе да се води точна сметка за изминатото разстояние, независимо от обстоятелствата (за тази цел с това се занимаваха двама души). Но същевременно трябваше да внимаваме да не объркаме измерването на разстоянието, ако попаднем на засада или ни се случи нещо друго, което можеше да накара някой да забрави броенето на крачките.
Въпреки че бяхме запомнили картата и вярвахме в отчитането на компаса и измерването на разстоянието, от време на време проверявахме дали още се движим по маршрута. И това означаваше проверка по картата — трудна работа в тъмнината, когато не можеш да запалиш никаква светлина.
Ние използвахме войнишки фенерчета под прикритието на някое пончо. Тези фенерчета имаха няколко филтъра в капачето, покриващо батериите. Един от тях беше червен и ние използвахме именно него, защото червената светлина се отразяваше по-слабо на свикналите ни с мрака очи. Докато всички останали от екипа заобикаляха пончото и стояха на стража, командирът, заместникът му (всеки можеше да поеме командването, ако нещо се случеше с него), човекът с компаса и измерващият разстоянието се пъхаха под пончото и разглеждаха картата, за да определят дали се намират точно на мястото, на което трябваше да бъдат. Ако имаше отклонение, се налагаше да се пресметнат необходимите корекции.
Ориентирането по звездите също беше възможно, ако например нещо се бе случило с компаса ни. Но предпочитахме компаса, защото той не зависеше от времето. Все пак трябваше да научим основните съзвездия — Голямата мечка, Орион и Скорпион в Северното полукълбо; и Касиопея в Южното. Научихме, че двете звезди в ъгъла на черпака на Голямата мечка сочат към Северната звезда, която отстои на пет пъти по-голямо разстояние от това между двете звезди. Затова ако можехме да видим звездите, бяхме в състояние да определим маршрута си.
Един последен аспект от планирането на маршрута ни бе определянето на сборните пунктове. По такъв начин, ако попаднехме на засада или се натъкнехме на някоя друга вражеска операция, можехме да се разпръснем и съберем отново на следващия сборен пункт или поне в този, който вече бяхме отминали — в зависимост от решението на командира.
Съществува мит, че войниците от специалните сили обичат сраженията че те всички са подобни на Рамбо машини за убиване, които не са способни на нищо по-добро от унищожаване на враговете. В този мит няма капка истина. Войниците от специалните сили не са машини за убиване; тяхната стойност се крие другаде. Те просто са прекалено добре обучени, прекалено ценни, за да бъдат излагани на по-голям от абсолютно необходимия риск. Това означава, че по възможност избягват сраженията. Изчезват в горите, вместо да се изправят и да доказват мъжествеността си. Фактически подборът в специалните сили избягва такива типове. Никакви рамбовци. Войниците от специалните сили са бойци и когато е необходимо, могат да използват тази енергия и умения, за да убиват, но от тях се очаква да фокусират енергията си точно и ефективно като лазерен лъч.
Попълване на припасите. Оцеляването в нелегална или секретна среда не е лесна за изпълнение задача. Условията на живот са първобитни. Храниш се с каквото намериш. Водата най-често е замърсена. Значителна част от населението е склонна да измъчва или убива „американските агресори“, въпреки че друга значителна част одобрява присъствието им.
Преживяването от даровете на природата си има граници. Въпреки всички усилия екипът може да не намери достатъчно храна, за да продължи мисията си. Мунициите или медицинските припаси могат да свършат. Възможно е да се наложи евакуация на ранените. И войниците се озовават в незавидно положение, а километри територия на врага ги отделят от снабдителната им верига.
Необходимостта от припаси може да се почувства особено силно, кога то се формира или подпомага партизански отряд. Партизаните могат да ги посрещнат радушно, да понасят присъствието им или да предпочетат да се оправят без тях, но винаги копнеят за американското изобилие, с което са убедени, че американските войници ще ги засипят — храна, медикаменти, униформи, електроника, оръжия и муниции. Предлагането на подобно изобилие не е главна мисия, но партизаните много често могат да се интересуват повече от припасите, отколкото от въоръжената борба — като по този начин дават възможност на А- отделението да приложи на практика своето мислене и умения за преговори: „Направете това, което смятаме за най-добро, и ние ще ви осигурим храна и оръжия.“
Екипът трябва да знае как да попълни запасите си при всякакви обстоятелства. В редки случаи някой екип може да се намира в ситуация, която позволява доставка с подводница. Но много по-често припасите се пускат от въздуха или се доставят със самолети.
Карл Стайнър разказва как се извършва това:
— Когато се нуждаехме от припаси, изпращахме списък с исканията си чрез шифровано съобщение по радиостанцията АНГРА–109. Как щяха да бъдат доставени — пуснати от въздуха или със самолет на земята, — зависеше от конкретната ситуация.
Ако щяхме да получим припасите с парашути, избирахме място, в което искахме да бъдат спуснати — някоя горска поляна, края на нива, пуста отсечка от път, гол хълм. Тази информация за зоната на спускане, заедно с тайния код за сигнализиране на пилота (сигналът се подаваше с малки, горящи консервени кутии), се включваше в искането за попълване на припасите. След ден или два научавахме кога можем да очакваме доставката. Това винаги ставаше в определен час през нощта. Да кажем, в 03,30 ч. на 17-ти април.
На 17-ти април се отправих към зоната за спускане заедно с екипа си и с партизаните, които можеше да се наложи да осигуряват района и да пренасят припасите до лагера (ако работехме с партизани). Няколко минути преди уговорения час отбелязахме мястото за спускане с горящи консерви, които пълнехме с пясък и бензин. Запалихме ги, за да се виждат две минути преди определеното време за спускане, и ги оставихме да горят две-три минути, но не повече. Ако самолетът не пристигнеше дотогава, трябваше да угасим огъня.
Подобни мисии обикновено се изпълняваха само от един самолет. Пилотът трябваше да проникне във вражеското въздушно пространство, да се спусне достатъчно ниско, за да избегне радарите, да се насочи към мястото и да открие тези малки точици светлина в продължение на пет минути, да пусне припасите и след това да продължи по маршрута си, за да не може наблюдаващият враг да проследи мястото на спускането (или дали е било осъществено спускане).
Естествено, ако той не ни откриваше по време на тези пет минути, не получавахме попълнение на запасите си. В такъв случай се налагаше да опитваме отново по-късно.
Щом самолетът се озовеше над главите ни, угасявахме сигнала и се подготвяхме да хванем спускащия
