квалифицираш. — Това означаваше: когато издържи успешно квалификационния курс на специалните сили (наречен К-курс). Той обикновено отнемаше десет седмици.
После заместник-командирът заговори по същество.
— Тук си, за да станеш командир на едно А-отделение. Това означава, че две неща са задължителни. Едното е да се научиш да изпращаш и получаваш съобщения с морзовата азбука със скорост шест думи в минута. Ако можеш да го правиш по-бързо, толкова по-добре, но шест думи са минимумът. И ще трябва да дежуриш на радиостанцията и генератора както всеки друг член на екипа.
Въпреки че от капитан, командващ традиционно подразделение — обикновено рота от сто и повече души, — се очаква да бъде вещ с радиостанция, от него не се изисква да бъде радиооператор в полеви условия. Капитаните на А-отделения в специалните сили са различни. В екипа има само дванайсет души и понеже възможностите им са ограничени, особено на километри навътре зад вражеските линии, трябва всички да умеят да изпълняват много от задълженията без оглед на чиновете. Главното средство за полева връзка в началото на 60-те години беше морзовата азбука с допотопни радиостанции АНГРА–109 (произнасяше се „Сърдит“)23. Те се снабдяваха с електричество от тежки, ръчно задвижвани генератори (тогава нямаше батерии) и за обслужването им бяха необходими двама души. Единият завързваше ключа на крака си, за да може да изпраща и получава съобщения, а другият въртеше манивелата на генератора.
Льоблан продължи:
— На второ място е задължително да се научиш да даваш последно причастие според религията на всеки човек в отделението ти, защото там няма да има свещеник през повечето време и ти ще трябва да можеш да правиш и това. Можеш да очакваш в отделението ти от дванайсет души заедно с теб да има хора от три или четири религии.
И с това указанията му се изчерпиха.
— Сега слез долу, за да получиш екипировката си.
След това беше ред на „стареца“, командира на ротата подполковник Пери. Стайнър се погрижи да носи зелената барета до срещата си с него.
— Кога си скачал за последен път с парашут? — попита Пери.
Всички войници в специалните сили трябваше да бъдат квалифицирани парашутисти. Някои получаваха тази квалификация след постъпването си в специалните сили, а други не бяха скачали известно време преди пристигането си във Форт Браг.
— Преди около шест години — отговори Стайнър.
— Добре, сега вече имаме различен парашут от този, който си използвал, така че ще трябва да получиш малко опресняващо обучение. Освен това тук си имаме правило: първият ти скок обикновено е през нощта — сигурен съм, че ще ти хареса. Прилича най-много на това да легнеш с жена си.
И после:
— Последното нещо, което трябва да знаеш, е, че всеки петък следобед в четири часа се събираме заедно. От теб се очаква да водиш жена си и да имаш халба на 3-та група на специалните сили, каквито продавам за три долара. — Фактически той имаше цял кашон от тях под бюрото си и Стайнър трябваше да плати една. — Можеш или да я носиш със себе си, когато идваш — обяви Пери, докато му я връчваше, — или да я оставяш на стената зад бара в крилото на нашия офицерски клуб — едноетажна сграда от Втората световна война.
Малките ритуални сбирки с халби може да шокират хората в тези политически праведни времена, но тогава армията просто живееше по този начин — беше по-опърпана, но по-свободна. Социалната култура в сухопътните сили като цяло беше много по-слабо структурирана, отколкото е сега, толерираше се много по- свободно поведение. Социалният живот се въртеше около сбирки, на които всички пиеха; такива срещи в петъчните следобеди бяха норма, имаше дори хора, които пиеха прекомерно. В наши дни офицер, който бъде наказан с глоба за шофиране в пияно състояние (ШПС), може направо да отпише кариерата си. Но навремето сухопътните сили бяха по-снизходителни.
— Офицерските клубове бяха всичко друго, но не и бастиони на благоприличието — отбелязва Стайнър. — Не се изненадвах, когато започваше сбиване; там се играеше на зарове и покер и се наблюдаваха всякакви закачки, перчене и фукни — мъжка работа. До голяма степен това беше приетата култура на общуване.
Не казвам, че животът в армията се въртеше около всички тези неща. В никакъв случай. Те бяха много малка част от живота ни. Когато бяхме на служба, работехме дълго и тежко, тренирахме усилено, уважавахме се един друг и внимавахме за живота на ближния си точно както правим сега. Но забавленията ни също не бяха малко.
Не забравяйте, че става дума за периода няколко години след Корейската война. Тогава армията не беше толкова префинена или професионална, колкото е сега. Например през онези дни командирите далеч не бяха толкова ангажирани с обучението на войниците си или с грижи за своите семейства. Тази култура не започна да се развива, докато не се сложи край на задължителната военна служба и не се превърнахме в армия от доброволци. След това обучението на офицерите и войниците стана много по-формализирано и институционализирано — както и социалните контакти в свободното време. С изключение на социалните събития в големите подразделения, общественият живот вече не се върти около офицерските клубове. Фактически много малко военни подразделения успяха да запазят централни военни клубове поради постановените от Конгреса параметри за финансово управление. Вместо това командирите организират вечерни партита у дома си за офицерите и техните половинки. Така атмосферата е относително свободна и неофициална, а пиенето е ограничено.
Всичко това си има своите плюсове и минуси. В днешната армия сигурно не сме толкова спонтанни, колкото бяхме навремето, и това е минус, но сега по-малко хора се излагат и това е плюс.
Обучение
Сега Стайнър трябваше да се обучи като войник в специалните сили.
През 1964 г. мисията на специалните сили беше съсредоточена предимно върху нетрадиционната война (НВ) и главната заплаха бе съветската експанзия в Европа. Цялата 10-та група на специалните сили бе разположена в Европа — в Източна Европа и в някои части от Западна Европа, които имаше опасност да бъдат завзети от руснаците, се криеха пари, оръжие и припаси. В случай на инвазия на Варшавския договор А-отделенията трябваше до бъдат спуснати зад вражеските линии или можеха да се скрият, като се появят отново след отминаването на нахлуващите вражески сили, след което да се свържат с приятелски партизани. Тяхната мисия: саботаж, подривни действия, организиране и екипиране на съпротивителни движения. Всичко това изискваше високо ниво на самостоятелност, анализ и вземане на решения.
Курсът за реакция на ръководството беше един от начините, по които се осъществяваше обучението и проверката на тези качества. В него се наблягаше на екипната работа, въображението, изобретателността, съобразителността и, разбира се, на командирските качества. Той започваше с едни физически и интелектуално трудна загадка. Например представете си ров, в който водата е дълбока два и половина до три метра и разстоянието от единия до другия бряг е три и половина метра. Обучаваният екип е снабден с двесталитров варел с бензин и три греди, двете от които са дълги по три метра, а третата е дълга два метра и половина. Задачата на екипа е да прехвърли варела (и себе си) през рова, използвайки дадените материали. Ако екипът притежава необходимите качества на войници от специалните сили, той ще открие начин за изпълнение на задачата.
Друг метод на обучение беше лишаването от емоционални ориентири. Самостоятелните действия зад фронтовите линии на вражеска територия поставят войниците в изключително трудни условия. Една от най-големите трудности е липсата на емоционална подкрепа. Приятелствата, доверието и увереността са част от изграждането на войника не по-малко от подчинението, а духовната подкрепа представлява мощен противовес на несигурността във войнишкия живот. Мнозина отлични военнослужещи запазват качествата си само защото получават похвали. Те се нуждаят от увереността на знанието, че някой над тях ги смята за добри и сигурни изпълнители.
Не е така с войниците от специалните сили, които трябва да действат в среда, в която всеки вид подкрепа е минимална, липсва или е мимолетна. Някои войници имат духа и волята за справяне с такава
