дълбока река, която протича направо през неподвижната блатна вода. Това е опасно!
Когато изминаха трите седмици, повечето от нас, които започнахме курса, все още се държахме и очаквахме следващата фаза, въпреки че някои бяха отстранени — поради начина им на мислене, липса на мотивация, физическо изтощение или по друга причина; останалите никога не разбрахме точно защо. Разбирахме, че някой е отстранен, когато виждахме човек от курса да стои с пълна мешка в края на летателна полоса № 7, която се намираше близо до основния ни лагер, и да чака самолета от Форт Бенинг, който пристигаше на всеки три дни. Неиздържалият изпитанието оставаше на полосата сам до кацането на самолета. Не мога да си представя колко унизително трябва да е било това. Поне за мен щеше да бъде ужасно.
Планинската фаза. Върнахме се от последния си патрул във Флорида следобед една събота, приключихме с доклада си и започнахме да почистваме и връщаме оръжието, което щеше да остане в лагера. След обилна вечеря в столовата си легнахме някъде около полунощ — жадуващи така необходимия ни сън.
Около 3,00 ч. сутринта в неделя рейнджърите тичешком влязоха в лагера и се развикаха:
— Стройте се след десет минути. Излезте с цялото си снаряжение, готови за път.
Изскочихме от леглата (бяхме заспали с униформите), бързо обухме сухия си чифт обувки, нарамихме рейнджърските си раници и се строихме на определеното ни място. Командирът на лагера, майор, застана пред строя и обяви:
— Врагът осъществи голям пробив в северната част на оперативния район. — Северна Джорджия. — Трябва да тръгнете незабавно като крайно необходимо подкрепление в този сектор на бойната зона. — След десет минути пристигнаха автобусите и потеглихме за Северна Джорджия.
Не помня добре това и пътуване, защото спах през по-голямата част от пътя. Но си спомням, че около обяд автобусите спряха до ресторант „Хауърд Джонсънс“ някъде в Централна Джорджия (несъмнено всичко бе уредено предварително) и чухме следното съобщение:
— Ще останем тук един час. Това е последният ви шанс да се нахраните, преди да пристигнем на фронта.
Никога няма да забравя изненаданите местни семейства, които очевидно току-що бяха излезли от църковните служби, когато нахлухме с камуфлажните си униформи и боядисани лица. Но те бързо разбраха кои сме, особено след като лейтенантът рейнджър, който ни придружаваше, обяви:
— Рейнджъри, разполагате с петдесет минути, преди да се върнете в автобусите.
Не знам как бе възможно да се сервира на толкова много хора за такова кратко време, но персоналът на ресторанта се справи с това и всички бяхме добре нахранени.
Обратно в автобусите и обратно към съня.
Около 16,00 ч. напуснахме магистралата там, където чакълест път навлизаше в горите, а наоколо бяха паркирани няколко празни камиона по два тона и половина. Един капитан рейнджър стоеше по средата на пътя. Веднага щом слязохме и се строихме пред него, той ни съобщи, че не е безопасно да продължим с автобусите, защото в района са забелязани вражески патрули. Налагаше се да вземем камионите. Той ни показа покритите с пясъчни торби платформи на камионите и ни предупреди, че трябва да сме готови за засади. Тъй като нямахме никакви оръжия, се зарадвахме на придружаващата всеки камион охрана от двама въоръжени войници. Макар да не разполагахме с индивидуалните си оръжия, бяхме репетирали многократно действия от конвой камиони срещу засади, така че знаехме какво да правим в случай на нужда.
Вероятно бяхме изминали не повече от осем километра, когато попаднахме на засада от окопал се „вражески“ взвод. Разбира се, всичко беше само експлозиви и халосни патрони, но те наистина стреляха здравата по нас. Бързо изскочихме от камионите и се хвърлихме в една канавка до пътя. Когато пушекът се разнесе, ни строиха отново на пътя, съобщиха ни, че камионите са унищожени и се налага да тичаме през останалата част от пътя — около осем километра, повечето от които по нанагорнище.
В основния лагер (така се случи, че той бе разположен в красива местност) ни нахраниха с обилна вечеря — всичко, което можехме да погълнем. После извадихме оръжията и индивидуалното си снаряжение и опънахме палатките за спане. Както във Флорида, нямаше да ги виждаме често през следващите три седмици.
На другата сутрин се започна с тренировки по скално катерене с двойно въже, които се провеждаха под командването на старши сержант Стинчкомб, а той знаеше за скалното катерене и осигуряването с въжета повече от всеки друг човек, когото бях срещал.
Първо научихме как да връзваме всеки възел, необходим за операции от рейнджърски тип. След това се обучавахме в осигуряването с въжета при скалното катерене, докато усвоихме всички техники — първо на по-ниските скали (високи от девет до дванайсет метра) и после на по-високите (с осемнайсет до двайсет и четири метра височина). Накрая трябваше да се изкачваме с другаря си рейнджър, увиснал на гърба ни.
След скалното катерене имаше обучение по адаптиране на вече научени умения към планинските условия, като ориентиране в местността, оцеляване в пустошта и оперативно оцеляване.
Макар основните техники за ориентация да бяха валидни, измерването на изминатото разстояние в пресечен планински терен е по-сложно и трудно, отколкото в равнина. Например никога не можеш да бъдеш сигурен за дължината на крачката си.
След това дойде обучението за оцеляване в пустошта. В планините змиите са различни от тези във Флорида — бакърени глави22 и гърмящи змии вместо водни мокасини и коралови змии. И в планините не откриваш същите ядивни растения и плодове, които се срещат в блатата.
Обучаваха ни и как да се пазим, за да не ни забележат. Учеха ни да се държим далеч от опасни места като пътища и застроени райони (градове, къщи и т.н.) и как да пресичаме опасни площи (открити полета и пътища), без да бъдем забелязани.
Освен това патрулирахме денонощно, точно както във Флорида. Но пресеченият терен и тежкият товар (като картечници), които някои от патрула трябваше да носят, правеха нещата много по-различни и изискваха по-внимателно планиране на маршрутите за патрулиране и повече време за достигане на целта.
Както и през цялата рейнджърска програма за обучение, всеки патрул трябваше да бъде планиран и репетиран най-подробно, за да бъдем сигурни, че всичко ще бъде както трябва, и всеки курсист трябваше да знае всяка подробност от плана. Въпреки че предварително бяха определени командир и заместник- командир на патрула, човек никога не знаеше кога ще го извикат да поеме командването на патрула — най-често това ставаше в най-трудните ситуации като разгара на сражение. Един от рейнджърите (наречен оценител на трасето) придружаваше всеки патрул. Това обикновено беше някой старши лейтенант или главен сержант, а понякога участваха двама в зависимост от броя на патрулиращите. Работата им бе да оценяват изпълнението на всеки член на патрула и да присъстват при спешен случай или животозастрашаваща ситуация.
Агресорите (лошите) бяха проникнали навсякъде из района, познаваха терена по-добре от нас и бяха привлекли на своя страна по-голямата част от цивилното население, живеещо в района, което означаваше, че не можем да се доверим на никого.
В началото на декември времето се превърна в основен фактор.
Последното ни патрулиране трябваше да бъде един продължителен боен патрул за симулиране „взривяването“ на язовир „Токоа“, който се намираше на около осемдесет или деветдесет и пет километра от базовия ни лагер. Преди да тръгнем, имаше съобщения за влошаване на времето — още една сериозна пречка за изпълнение на задачата.
Нашият патрул, наброяващ взвод (около четирийсет души), беше спуснат късно една вечер с хеликоптер в зона за кацане на около пет километра южно от река Токоа и на петдесет километра от язовира нагоре по течението й. Мракът се спускаше и температурата бързо падаше, докато ние се придвижвахме в темпо към реката. Поради студа командирът на патрула реши да построим мост от три въжета, да пресечем по него реката и така да останем сухи.
Въпреки че на някои места реката стигаше до шията му и течеше доста бързо, определеният плувец стигна благополучно до другия бряг, теглейки главното въже след себе си. Той го закачи на едно дърво и се
