курс или ги връщаха обратно в традиционните части. Повечето от преминалите курса със Стайнър издържаха успешно изпитанието.
В наши дни нещата не стоят по този начин. Подборът е по-строг отчасти защото стандартите са по- високи и отчасти защото Стайнър и другите офицери с него бяха внимателно подбрани за служба в специалните сили. Армията ги искаше там. Днес специалните сили са напълно доброволческо подразделение — „трикратно доброволческа сила“, както обича да ги нарича Стайнър, „първо при постъпването в армията, второ при обучението за парашутисти и трето при постъпването в специалните сили“.
И тогава, и сега курсът не беше лесен. Успешно завършилите го можеха да се гордеят с постижението си. И нещо по-важно: всички останали можеха да разчитат на тях.
След квалификационния курс имаше още обучение. Например…
Тайно проникване. Съществуват няколко начина за проникване в страна, където американските войници са нежелани. Те могат да пристигнат там под прикритие — като туристи, работници или бизнесмени — или тайно с подводница, кораб или самолет, или могат да бъдат спуснати с парашути, което е най-често срещаният начин.
Това означава, че войниците от специалните сили отделят много време за скокове от самолети.
Карл Стайнър разказва как са правили това през 1964 г.:
— Когато много хора скачат от големи самолети под строй във въздуха, най-важно е безопасното им приземяване. Традиционните въздушнопреносими подразделения скачат със стандартен (не маневрен) парашут, за да сведат до минимум риска от оплитане на въжетата във въздуха — причина за сериозно нараняване или гибел. Вторият приоритет е те да се държат заедно в някакъв строй, за да не стане така, че хиляди войници да бъдат разпръснати из околностите. Този приоритет се осъществява с техника, наречена „профилирано товарене“: отделения, взводове и роти се товарят на всеки самолет така, че скачат близо до мястото на мисията им на земята. Това свежда до минимум времето за събирането им след приземяването и увеличава до максимум бойната ефективност на подразделенията.
При парашутна мисия пилотът на самолета командва цялата операция, но надзираващият скоковете отзад е отговорен за всички парашутисти. Това означава, че той непрекъснато трябва да знае местоположението на самолета. Постига това чрез връзка с пилота, изучаване на картата и отбелязване на важни обекти върху нея — обекти на земята като реки, мостове или естествени обекти, които може да разпознае от въздуха на път за мястото на скачане.
Понеже пилотът се намира в кабината, откъдето може да види повече, той помага, като съобщава: „Пресякохме тази и тази река“ или „Наближаваме тази и тази характерна черта на терена.“
Когато внедрявахме някое А-отделение в така наречената отказана територия (територия, в която не бяхме желани и където можеше да бъде опасно да си американски войник), искахме членовете на екипа да могат да се приземят колкото е възможно по-близо един до друг.
По това време парашутите „Тоджо“25 бяха заменили по-старите и по-прости парашути, с които отначало се обучавах. В онези дни парашутите „Тоджо“ бяха управляеми до известна степен. Недостатъчно, за да определиш някой пункт на земята и да се приземиш в него, но достатъчно, за да може отделението да се събере във въздуха и после да се приземи в един и същ ограничен район.
Парашутите „Тоджо“ изглеждаха като обикновените ни парашутни куполи с форма на чадър, но отзад имаха овален отвор от шест квадратни метра, през който се образуваше въздушна струя със скорост около осем възела. Парашутът притежаваше система от плъзгащи се на ролки повдигачи, които човек активираше след скока от самолета. Чрез наклоняването на купола на едната или другата страна те позволяваха насочването на тази струя.
Когато скачахме, плъзгащите се повдигачи бяха закрепени с вилки към въжетата. Щом се озовавахме във въздуха, изваждахме вилките и повдигачите се освобождаваха, за да се плъзнат по ролките. След това ако искахме да завием надясно например, протягахме назад дясната си ръка и хващахме десния заден повдигач, а с лявата ръка хващахме левия преден. После дърпахме десния заден повдигач надолу и издърпвахме левия преден повдигач нагоре. Това наклоняваше купола и човек завиваше надясно. Когато се обръщахме в посоката, в която искахме да отидем, тогава ги центрирахме отново и куполът се изправяше… Или поне се опитвахме, защото никога не успявахме да следваме напълно избраната посока.
Големият проблем за парашутиста беше ориентирането на купола срещу вятъра при приближаване на приземяването. (Ако някой парашутист се спуснеше по посока на вятъра, той щеше да удари земята със скоростта на вятъра плюс осемте възела ускорение от задния отвор на парашута.) Парашутът имаше способността да се обръща и да се спуска с вятъра, което означаваше, че парашутистите трябва непрекъснато да работят с повдигачите, за да поддържат необходимата ориентация. Тъй като повечето парашутни скокове на специалните сили бяха през нощта, най-добрият знак за посоката на вятъра беше усещането за него върху лицето на парашутиста.
Ако всичко вървеше добре, екипът напускаше самолета като зърна от броеница. Първият скачач обикновено заставаше срещу вятъра и се задържаше в тази позиция, докато всички останали успееха да се съберат над него, управлявайки парашутите си. Опитваха да се държат на около трийсет метра разстояние един от друг. За опитните парашутисти дистанцията помежду им обикновено беше между петнайсет и трийсет метра. По такъв начин всички от отделението получаваха по-добър шанс да се приземят по-близо един до друг и да се отбраняват при приземяването. Парашутистът е уязвим в зоната на скачане!
Тази дистанция беше много важна, защото ако се получеше оплитане на парашутите, съществуваше голяма опасност от падане на купола. Това важеше преди всичко за парашутите „Тоджо“, защото те често се блъскаха един в друг.
Всеки парашутист разполагаше и с резервен парашут, който можеше да се използва над сто петдесет и два метра височина. Ако възникнеше необходимост да разтвориш резервния си парашут, трябваше да дръпнеш дръжката с дясната ръка, докато държиш лявата си ръка пред резервния парашут, за да успееш да го хванеш, когато изскочи от торбата. След това хващаш с дясната си ръка края на резервния парашут и с всички сили го хвърляш надолу и наляво, за да може да се издуе.
Ако не се получеше, трябваше да се направи повторен опит. Понякога резервният парашут се издигаше само частично издут и се увиваше около главния парашут, който не беше напълно издут. Хората обикновено се нараняват при приземяването. Но когато се стигне до омотаване, тогава те очаква истинска беда.
В днешно време резервните парашути са много подобрени. Те са снабдени с касета, която изхвърля купола достатъчно далеч, за да се изпълни с въздух, независимо от неизправността на главния ти парашут.
Обучаваха парашутиста и да не търси, нито да се протяга към земята при нощен скок. Вместо това той се учеше да открива силуета на линията на дърветата, който щеше да му покаже, че се намира на десет до дванайсет метра над земята и може да започне подготовката си за приземяване, като се увери, че пада срещу вятъра, и прибере ръцете и краката си плътно до тялото, което му позволяваше да се претърколи веднага в посока на теглещия го парашут и свеждаше до минимум риска от счупване на някой крайник.
След като всички се събираха около водещия парашутист, той се опитваше всячески да падне в зоната за приземяване — там обикновено нямаше много място, защото тя представляваше малка пролука между дърветата, широка може би 173 до 274 метра. Щом той се озовеше на земята, останалите парашутисти можеха да се целят директно към него и обикновено успяваха да се приземят в кръг с диаметър трийсет метра.
Събрани на земята, първата ни задача беше да се отбраняваме като екип, но трябваше да свалим парашутите и човек имаше две възможности. Можеше да го вземеш със себе си или да го заровиш. Никога не биваше да го оставяш на мястото на приземяването, защото в такъв случай щяха да го забележат или на земята, или от въздуха.
Най-нежелателният избор беше да вземеш парашута със себе си. Това означаваше да се мъкне голям допълнителен товар и обем. Най-доброто решение бе да се отдалечиш от зоната на приземяване, да намериш сигурно място в някое дере или гориста местност и да заровиш там парашута, за да не могат да го открият. И в двата случая искахме почти незабавно да се отдалечим от мястото на приземяване, носейки парашутите. Щом стигахме до скришно място, обикновено заравяхме парашутите си за петнайсет до двайсет
