можеше да разбере.
Когато настъпи неговото време, той знаеше, че дължи на страната си не по-малко, отколкото й бяха дали тези мъже18.
Като на повечето хора в селските области около планините Апалачи, семейните корени на Стайнър в Америка водеха началото си от далечното минало.
Фамилията Щайнер (оригиналното произношение) пристигнала в тази страна от Германия около 1710 година. Петимата братя Щайнер се установили в Пенсилвания, а след това семейство Щайнер се преместило във Вирджиния и Северна Каролина. През 1820 г. Хенри Стайнър (дотогава произношението се било променило) се прехвърлил в Източен Тенеси в търсене на земя. Той открил това, което търсел, до Големия завой на река Пауъл. Почвата в близост до реката била тлъста, горите — пълни с елени, реката гъмжала от риба, а наблизо живеели само още четири семейства. Хенри купил хиляда акра земя, а след това се върнал в Северна Каролина, за да прибере семейството си. Още няколко семейства се върнали с тях в долината на река Пауъл. През 1889 г. селището имало три магазина, парна дъскорезница и воденица; там живеели двайсет и седем семейства, включително повече от сто деца; имало трийсет и пет кучета и шейсет и пет коня.
По-късно, през 1936 г., изграждането на езерото Норис изместило общността от Големия завой на река Пауъл. Сред принудените да се преместят били Емит Стайнър и семейството му. Емит бе бащата на Карл.
Карл Стайнър помни семейството си така:
— От 1936 г. баща ми работеше като бомбаджия за електрическата компания на Тенеси, която изграждаше язовира Норис, както и някои други язовири, които се построиха през 30-те и 40-те години. Той пробиваше дупки в основите за язовирите и поставяше в тях експлозиви за взривяване на скалите или прокарване на път за преливниците. Когато войната започна, той вече имаше няколко деца, което означаваше, че не го взеха в армията, но вместо това го мобилизираха на строежа на атомната електроцентрала Оук Ридж (на няколко километра от Ла Фолет).
Когато не строеше язовири и атомни електроцентрали, баща ми се занимаваше със земеделие.
Строежът на атомната електроцентрала започна през 1942 г. (въпреки че съществуването й не беше официално известно, докато президентът Труман не обяви създаването на атомната бомба през август 1945 година). Това беше тайна програма и сигурността бе много голяма. Мястото се охраняваше с висока ограда, въоръжени пазачи патрулираха на коне и строителните работници трябваше да живеят като войници в казарма на територията на комплекса (където често работеха по седем дни в седмицата). Но баща ми понякога успяваше да се освободи и да си дойде вкъщи за уикендите. Когато го нямаше, майка ми, Хаси Стайнър, наглеждаше фермата и се грижеше за семейството.
Аз бях най-големият от петте деца — трима други братя и една сестра. Родителите на баща ми също живееха с нас.
Всички работехме много. Като се брои и взетата под аренда земя, ние обработвахме около двеста акра, отглеждайки тютюн, зърнени култури и добитък — и това беше, преди да се появят тракторите. Тази работа се вършеше от коне и мулета. Щом някое от момчетата навършеше шест години, то отиваше да работи на полето; и по време на прибиране на реколтата (когато не бяхме на училище) работехме от изгрев до залез, ако времето позволяваше, по шест дни в седмицата. Даже когато валеше, имаше какво да се прави — да се балира слама или да се мели храна за животните.
Трудно беше, но животът ни не бе суров. В неделя имахме свободно време за църква, приятели и игри. Тъй като всяко семейство разполагаше само с една кола, която не се използваше за развлечения, приятелите ни се събираха заедно на някое място, което най-често беше нашата ферма. През неделните следобеди там можехме да се съберем до петнайсет или двайсет момчета за игри с топка или бокс.
Момчетата харесваха фермата ни заради централното й местоположение, голямата равна ливада за игрите ни с топка; там имаше и много добитък в случай, че решим да се позабавляваме с малко родео (но никога, когато баща ми беше наоколо, защото той не обичаше да играем с животните). Понякога в края на деня се разделяхме на два отбора и се замеряхме с царевични кочани сред хамбарите. Тази битка можеше да продължи няколко часа. Да те ударят по главата с мокър царевичен кочан е преживяване, което не може лесно да се забрави.
Прекарвахме приятно и горе в планините (те сега го наричат екскурзия; ние го наричахме изкачване) — там имаше пещери, водопади, красиви гледки; и отровните змии бяха винаги съществуваща, но вълнуваща опасност. Наблизо езерото Норис винаги ни примамваше за плуване, гребане с лодка и риболов. То бе много красиво, сгушено сред планините, тясно, дълбоко и огромно, с много полуострови и заливчета — повече от осемстотин мили брегова линия. Отивахме на риба в петък или събота вечер, запалвахме голям огън и седяхме там и ловяхме риба до следващия ден. В разрешения сезон ходехме на лов.
Баща ми беше превъзходен ловец и винаги притежаваше двойка великолепни пойнтери. Когато пораснах достатъчно, за да мога да разбера за какво служи пушката, поисках да ловувам с него. Той ми разреши горе-долу по времето, когато започнах да му помагам във фермата. Не че бях достатъчно пораснал или бях достатъчно голям, за да нося пушка или да стрелям с нея. Но можех да дебна из храсталаците и да подплашвам птиците; научих от него и правилата за безопасно използване на оръжието, както и всичките му ловджийски трикове.
Бях на тринайсет години, когато получих първата си пушка. Тя беше едноцевка и не можех да я заредя, докато кучето не направеше стойка. Така имах шанс да уцеля птицата, но иначе не представлявах опасност. Ако изстрелът ми пропуснеше птицата, баща ми имаше време да я застреля.
Когато станах по-голям и научих всичко, което той смяташе необходимо за лова, баща ми разреши да ловувам самостоятелно. В гимназията винаги отивахме с неколцина приятели в Деня на благодарността, независимо дали валеше или грееше слънце, на ежегодния си лов на пъдпъдъци (поради причини, свързани с безопасността, никога нямаше повече от четири души във всяка отделна група). Ловувахме неспирно през целия ден, без дори да се храним. И накрая вечерта майките ни поднасяха на масата голямата печена пуйка.
Мястото бе страхотно за млади хора. Откривахме приключение във всичко, което правехме. И ако то не бе вече там, ние си го измисляхме. Излизахме и намирахме занимания, които ни доставяха радост, и се научихме да виждаме доброто и смисъла във всичко, което правехме — дори в тежкия физически труд във фермата. Това означаваше, че беше доста трудно да скучаеш и да се чувстваш разочарован.
Заниманията ни винаги ми доставяха удоволствие и голямо удовлетворение. Запазих тази способност. Все още живея и обработвам земята там. Предполагам, че просто нещо прещрака в мен. Напуснах дома си малко след колежа и прекарах по-голямата част от живота си далеч от него. Но след това трябваше да се върна у дома и да допринеса с каквото мога за моята родна общност, която ми даде толкова неща в детството.
Поглеждайки назад към тези дни, чувствам, че съм имал голям късмет да бъда отгледан в дом, където дисциплината, любовта, уважението и придържането към принципи бяха стандартите, в съответствие с които ни отгледаха.
Баща ми несъмнено оказа най-силно влияние върху мен. Той беше корав — твърд като бетона, с който работеше, — но справедлив и очакваше от всеки човек да покаже собствен характер. Той бе мъж с високи принципи и изискваше от нас, децата, да се придържаме към тях. Но не беше суров. Обичаше силно всички в семейството и искаше от нас да бъдем (с думите на старата армейска реклама) „всичко, което можем да бъдем“. От него можеше да излезе добър старши сержант.
Струва си да спомена някои от неговите принципи, които още спазвам и които се опитах да приложа в собствения си живот.
1. Винаги уважавай другите хора, освен ако не ти дадат повод да не го правиш;
2. Не тичай с кучета, които убиват овце, ако не искаш да изтърпиш последиците от залавянето ти с тях;
3. Всичко, което си струва да се направи, трябва да се направи както трябва. Никога не се получава нищо добро без упорита работа;
4. Никога не приемай нещо по-малко от това, на което си способен;
5. Трябва да служиш за пример на всеки, който работи за теб. Не очаквай от тях нищо, което не си
