Това изпълнение бе последвано от друго и не след дълго сержант Садлър, все още на действителна военна служба, се появи в „Шоуто на Ед Съливан“, за да изпее баладата си. Публиката беше изумена; песента се превърна в хит; тя бе преведена на много езици; любовта и уважението към специалните сили на Съединените щати растяха главоломно — и Бил Ярбъро не само разполагаше с химн, но и постигна още един голям публичен успех за своите „зелени барети“15.
Сега той имаше свой роман за специалните сили, свой филм за специалните сили и свой химн на специалните сили. Трябваше му само още един компонент: молитва на специалните сили — няколко непринадлежащи към никое вероизповедание думи, които да изразяват и дефинират начина, по който войниците от специалните сили могат да се обръщат към своя Бог (в окопите нямаше атеисти). Това трябваше да бъде нещо, което да се отнася за всичките му хора, независимо от расата или вярата им. И ето какво написа той:
Всемогъщи Боже, който си творец на свободата и защитник на потиснатите, чуй нашата молитва:
Ние, мъжете от специалните сили, признаваме зависимостта си от теб за запазването на човешката свобода.
Бъди с нас в стремежа ни да защитим беззащитните и да освободим поробените.
Нека винаги помним, че нашата нация, чието мото е „На Бог се уповаваме“, очаква да се държим достойно, никога да не засрамим нашата вяра, семейства или ближни.
Дай ни мъдрост от ума си, смелост от сърцето си, сила от ръката си и защитата на твоята длан.
Ние се сражаваме за теб и на теб принадлежи короната на победителя.
Защото твои са царството небесно и силата и славата завинаги.
Амин.
През Втората световна война Ярбъро продължи да скача от самолети, но вече в бойна обстановка — при нахлуването в Северна Африка през ноември 1942 г. (първото използване на американски парашутни войски в бой) и в по-късните операции в Тунис. Командваният от него парашутен батальон загуби при нахлуването в Сицилия двайсет и три самолета от „приятелски“ зенитен огън. По-късно батальонът се сражаваше в Анцио и един от войниците му, сержант Пол Б. Хъф, беше първият войник парашутист, спечелил Медал на честта. След това батальонът бе пуснат над южна Франция и се сражаваше на територия от френската Ривиера до приморските Алпи. Към края на войната той получи повишение на бойното поле в чин полковник и му възложиха командването на боен пехотен полк, който се сражаваше по скалистото италианско крайбрежие до Генуа. В хода на тези сражения бе награден със Сребърна звезда.
Ала в миналото Ярбъро бе стигал близо до провал на военната си кариера.
Винаги откровен, той открито подложи на съмнение решенията на своя командир при масираната въздушна атака срещу Сицилия, при която бяха свалени много транспортни самолети и загинаха много хора. Командирът му, генерал-майор Матю Риджуей, не беше доволен от избухванията на подчинения си и му отне командваното подразделение. За щастие тогавашният началник на Риджуей генерал-лейтенант Марк У. Кларк, командир на 5-та армия, харесваше Ярбъро и го смяташе за многообещаващ безразсъден млад човек. Кларк му осигури временна работа в щаба, а по-късно и друго бойно подразделение.
С времето Ярбъро и Риджуей станаха добри приятели и Ярбъро наистина осъзна, че Риджуей е направил необходимото със заповедта си за атаката. Това беше като историята с Айзенхауер и деня за започване на настъплението. Атаката трябваше да бъде толкова съкрушителна, че да осигури победа въпреки големите загуби. Това е кошмарът на всеки командир — но се оказа важен урок за младия Ярбъро.
След войната го изпратиха във Виена като командир на военната полиция на Съединените щати в Австрия и в столицата Виена. Работата приличаше на тази на полицейски началник, но включваше и сътрудничество със съответните офицери на трите други окупационни сили: Англия, Франция и СССР. Случи се така, че на този пост Ярбъро се запозна за пръв път с така наречените по-късно „граждански въпроси“.
Тъй като официалната мисия на четирите окупационни сили бе възстановяване на гражданския ред и върховенството на закона, Ярбъро се заинтересува как окупационните войски можеха да разстроят този процес — чрез престъпна дейност например. За тази цел той започна статистическо изследване, посочващо националностите, отговорни за най-големия брой престъпления, и характера на тези престъпления. След това публикуваше редовно брошура с графиките на убийствата, изнасилванията, кражбите, палежите, черната борса и т.н.
Резултатите бяха забележителни. Руснаците извършваха най-много престъпления, следвани от французите, американците и накрая британците.
Съществуваха много фактори за това. Националностите, страдали най-много под германска и австрийска окупация, не показваха особено желание да защитават правата на германците или австрийците. Но беше еднакво вярно, че профилът на различните окупационни войници е тясно свързан с тяхното поведение. Бойните американски части се държаха доста прилично и дисциплинирано, но когато на тяхно място започнаха да пристигат невоювали подразделения, дисциплината се влоши и престъпленията започнаха да се увеличават.
Руснаците очевидно изобщо не подбираха своите войници. Фактически, както Ярбъро научи от руския си колега, с когото се сприятели, беше съмнително дали повечето руски командири знаеха къде се намират хората им. Тяхното непрекъснато мотаене насам-натам беше жива подигравка с разпоредбите.
Ярбъро няколко пъти се опита да определи границите на американското участие в тази ситуация. Според него Виена бе нещо повече от окупирана столица; тя представляваше значителен политически експеримент, чийто успех или провал можеше да определи бъдещата политическа посока, поета от голяма част от Европа. Струваше му се, че Съединените щати трябва да изпратят представители, които да представят страната в добра светлина — хора, способни да упражнят положително психологическо влияние.
Но когато се обърна към началниците си с това предложение, те му дадоха ясно да разбере, че то е неосъществимо. Трябваше да се задоволи с такива хора, каквито се изпращаха навсякъде — както в сухопътните сили, — и да остави останалото на ръководството. Това беше, както той се изрази, „старият отговор“.
Имаше нужда от нов отговор: на това поприще трябваше да се допускат само подбрани хора. През последвалите години той приложи това прозрение и в други силно политизирани страни като Виетнам, Лаос, Камбоджа и Тайланд.
Във Виена (и по-късно в югоизточна Азия) цивилните имаха големи очаквания от американците, които се появяваха сред тях. Те бяха с висок статут и имидж. Представляваха огромна, могъща страна; намираха се там, за да помогнат. Старият армейски порядък нямаше да помогне за реализирането на тези очаквания.
„Обикновените“ войници не бяха подходящи за тази работа. Имаше нужда от „специални“ войници.
Бил Ярбъро загуби тази битка. Но прозрението остана в съзнанието му.
Последвалите години преминаха по нормалния и не особено вълнуващ път, отреден на офицерите от сухопътните сили със среден ранг. Той се дипломира през 1951 г. в Британския щабен колеж в Камбърли, Англия, след което прекара следващите две години като щабен офицер в Лондон, представляващ Съвета на началник-щабовете на Съединените щати в проекта за изработване на рамка за Организацията на Северноатлантическия договор. Там срещна и се сприятели с един човек, Роджър Хилсман, който щеше да окаже голямо влияние върху специалните сили. Също завършил „Уест Пойнт“ и бивш партизанин от Втората световна война с „Мародерите на Мерил“ в Бирма16, Хилсман по- късно стана шеф на разузнаването в Държавния департамент, после помощник-държавен секретар по далекоизточните въпроси по време на президентството на Кенеди и един от неговите главни външнополитически съветници. Хилсман повече от всички останали бе съветникът на Кенеди, отговорен за неговия интерес към специалните методи на воюване.
След като напусна Англия, Ярбъро се записа във Военния колеж на сухопътните сили и след дипломирането си остана там две години като преподавател. През този период той направи изследване на различните форми, които бъдещите войни могат да приемат, включително партизанската война. Във връзка
