войниците, които Банк и Волкман бяха обучили да вилнеят зад вражеските линии, да бъдат трансформирани в много по-умели, изобретателни, гъвкави и културни бойци. Ярбъро създаде мъже, способни да изпълняват много по-сложни мисии от онези, с които се занимаваше като разузнавателен офицер в Европа — и го постигна със стил, финес и прецизно фокусирана воля (когато се налагаше).
Не беше важно какви са били специалните сили в миналото; важно бе в какво ще се превърнат — и в това се състоеше творението на Бил Ярбъро.
Шоубизнесмен
Армейската кариера не е точно очакваният избор на професия за човек, самоопределил се като чудак със склонност към нови идеи. Още по-странно е, че Бил Ярбъро беше рожба на армията; баща му, награден ветеран от сраженията през Първата световна война в Сибир и руски лингвист, се пенсионира като полковник. Той не хранеше илюзии за армейския живот. Нещо по-лошо, беше чувствителен и високоинтелигентен млад мъж е артистични наклонности. Обичаше да рисува с молив и маслени бои. Такива хора често имат неприятности с понякога сковаващите правила в армията, с дебелоглавата бюрокрация и оскъдната визия.
От друга страна, младият Бил Ярбъро съзнаваше, че въпреки институционалната глупост призванието на баща му е благородно, животът може да бъде едновременно удовлетворяващ и забавен и най-важното — самият той е воин.
Ярбъро постъпи в армията като войник през 1931 г., което му даде безценни познания за живота на обикновените войници. По-късно използва добре тези познания като командир на специалните сили.
След година той спечели назначение във военната академия „Уест Пойнт“. Там заедно с колегата си Тед Клифтън започна да издава академичния вестник „Уест Пойнт Пойнтер“12. Клифтън беше редактор, а Ярбъро главен редактор; той пишеше обзорни статии и рисуваше карикатури — занимание, което не изостави през целия си живот.
Ярбъро се дипломира през 1936 г., получи чин младши лейтенант от ръцете на генерал Джон Дж. Пършинг и бе изпратен в 57-ма пехотна дивизия „Филипински скаути“, разположена във Форт Маккинли на Лусон13. В периода преди да замине за Филипините той се влюби и се ожени за друга армейска рожба — макар това да не бе всичко, по което Норма и Бил Ярбъро си приличаха: и двамата споделяха доживотна любов към Далечния изток и изкуството на Азия (домът им в Северна Каролина е пълен с образци на това изкуство).
След тригодишно пребиваване във Филипините Ярбъро (типично за него) успя да се озове в предния отряд на новите сухопътни сили, което в началото на 40-те години означаваше скокове от самолети с парашут (тогава не много добре разработено приспособление). Той беше един от първите доброволци за изпитване на тази нова и много опасна форма на военни действия.
Парашутистите придаваха на сухопътните сили неимоверно увеличена мобилност, но това си имаше своята цена. Самолетите, които ги превозваха, бяха уязвими и парашутистите не можеха да носят със себе си достатъчно екипировка за оцеляване и оръжия. С други думи, в началото парашутните части действаха повече като екипи на специалните сили, отколкото като редовна пехота.
Докато изучаваше изкуството на парашутните скокове, неговите началници от въздушнопреносимите сили му предложиха шанс да упражни любовта си към символите.
За външни лица е лесно да пропуснат богатството от институционални символи в армията. Значки за квалификация, ленти, медали, нашивки на отделните подразделения — дори специални шапки, ботуши или песни — заемат голямо място в чувството на войника за принадлежност и гордост. Те наистина не са жизнено необходими, но представляват нещо повече от пищна украса. Силни мъже често се разплакват в присъствието на някое парче оцветен плат, което притежава особено голямо значение за тях.
Не че няма място за показност и перчене с военната униформа. Нужно е достойнство, но не е необходимо един войник да изглежда плах. Тук малко стил не е излишен. Ярбъро винаги съзнаваше тези истини.
„Характерната униформа — пише той, — подсилва индивидуалната гордост на войника, прави го особен човек, прави го специален.“
Не е учудващо, че неговите началници парашутисти са знаели за склонността му към рисуването и затова поискали от него да създаде първата значка за квалификация във въздушнопреносимите сили, а след това да намери майстор на сребърни изделия, който да изработи достатъчно значки за награждаване на първата група квалифицирани парашутисти. Въздушнопреносимите сили все още носят значката с крилца, проектирана от Бил Ярбъро.
Талантите му не се ограничаваха с тези значки. Той имаше дарба за моделиране на специално облекло: първите обувки за парашутисти например — обувките за скокове имаха същото значение за парашутистите, каквото имаха зелените барети за специалните сили — и по-късно той щеше да създаде и други образци военно облекло, някои от които намериха място в каталозите на специалисти по полево облекло като „Л. Л. Бийн“.
В първите си дни като командир на „зелените барети“, той настояваше за използването на ножа „Бауи“14 едновременно като оръжие за ръкопашен бой и като символ на достойнство. По едно време сабите задоволяваха тази нужда, но армията ги премахна. В XX век те не бяха по-практични от конната кавалерия. За Ярбъро ножът „Бауи“ изглеждаше великолепен заместител, символ на фронтовата традиция и героичното минало.
Ярбъро мечтаеше да подари нож „Бауи“ на всеки нов член на своите специални сили, заедно със зелената барета. От двете страни на ножа щеше да има надписи: от едната името на войника, а от другата — мотото на специалните сили:
Сухопътните сили така и не одобриха идеята, но Бил Ярбъро продължи да предлага нови идеи.
Като филмите например.
През 1941 г. Бил Ярбъро се превърна в лидер на новия тип воини от въздушнопреносимите сили и научи важен урок за убеждаването на армията И американската общественост в полезността на авангардната, но може би до известна степен предизвикваща подозрения военна част.
Холивуд помогна.
През 1941 г. филмовото студио „Рейдио Кийт Орфиъм“ направи филма „Парашутен батальон“ за трима млади мъже, в ролите Робърт Престън, Едмънд О’Брайън и Хари Кеъри, които преминават обучение по парашутизъм. Тъй като големите звезди не можеха да рискуват живота си, скачайки от самолети, Бил Ярбъро и другарите му парашутисти изпълняваха ролите на дубльори каскадьори. Филмът не беше голям хит, но възхваляваше въздушнопреносимите сили и накара както „голямата“ армия, така и обществеността да им обърнат повече внимание.
По-късно Ярбъро използва подобна възможност, когато писателят Робин Мур се появи при него с идея за роман за специалните сили. Ярбъро толкова много хареса идеята, че се превърна в своеобразна муза при написването на „Зелените барети“, който по-късно стана хитов филм на Джон Уейд.
Филмът „Зелените барети“ изигра ролята на „Демонстрацията Гейбриъл“ за американската публика.
Но Ярбъро не спря дотук.
Той обичаше военните оркестри още от времето на службата си като обикновен редник. Харесваше начина, по който старите маршове и военни химни разнежваха сърцето. По-късно, като командир на специалните сили, силно вярваше, че „зелените барети“ заслужават собствен, вълнуващ сърцето военен химн. Той първо накара капелмайстора в „Уест Пойнт“ да напише марш на „зелените барети“. После един ден в офиса на Ярбъро се появи съвсем неочаквано млад сержант от специалните сили на име Бари Садлър и засвири написана от него песен, наречена „Балада за «зелената барета»“.
