На 19-ти юни 1952 г. Банк активира подразделението и пое командването му. „На сутрешната проверка — пише той — присъстваха седем войници, едни главен сержант и аз.“ Но броят им бързо нараства.
По-късно същата година 10-та група беше изпратена в Бад Толц на юг от Мюнхен, Германия, но след като бе разделена на две. Останалата в Щатите половина се превърна в новоорганизираната 77-ма група на специалните сили.
Маклуър, Банк и Волкман — заедно с много, много други, които им помогнаха, съветваха и подкрепяха — положиха добре и подобаващо началото на специалните сили на Съединените щати.
Но през онези дни това все още беше малка и периферна организация. До деня през 1961 г., когато специалните сили на Съединените щати доживяха да получат дефиниция какво всъщност представляват.
III.
Воин на воините
Армията е страхотно място за чудак като мен, ако успееш да останеш жив и не бъдеш разжалван, докато се опитваш да преживееш. В армията има място за всякакъв интелект. Има неограничено поле за проявяване на изобретателност и въображение. Но армията, бидейки институция, върху която се крепи благополучието на нацията, няма да прескочи лесно от една страна на друга само защото някой си дава нова идея. Тя наистина трябва да бъде притискана, за да приеме новото — понякога за това са необходими две или три поколения хора.
Моментът, в който специалните сили получиха дефиницията си, бе на 12-ти октомври 1961 г. в клуба „Род енд Гън“ близо до езерото Маккелар във Форт Браг, Северна Каролина. Присъстваха командирът на новите специални сили, неотдавна произведеният в звание бригаден генерал Бил Ярбъро, военният съветник на президента Джон Ф. Кенеди генерал-майор Честър В. (Тед) Клифтън, самият президент Кенеди и различни други видни личности.
На пръв поглед Кенеди пристигна във Форт Браг с две цели. Едната беше да наблюдава 82-ра въздушнопреносима армейска дивизия, строена на летище „Симънс“ с развети знамена и с цялото си въоръжение и екипировка — Клифтън чувстваше, че за младия президент ще бъде от полза да наблюдава как една цяла армейска дивизия се разгръща пред очите му. Но другата причина представляваше истинската цел на пътуването и Клифтън, президентът и Бил Ярбъро съзнаваха добре това. Целта бе Кенеди да се запознае с възможностите на специалните сили.
Президентът вече имаше благоприятно отношение към специалните операции. За него те бяха изпълнени с романтика, а той винаги се отнасяше благосклонно към романтиката. Но за него бе много по- важно, че специалните сили притежават потенциал за действия, които той силно желаеше да бъдат осъществени.
По онова време Кенеди притежаваше визия, която малцина от лидерите на нацията споделяха. Той съзнаваше вероятността от скорошно замесване на Съединените щати в конфликт, който щеше да предизвика нов вид заплахи. По неговите думи, ние бяхме изправени пред „друг тип война“, различна от тази, която познавахме, и тя представляваше предизвикателство към обичайните ни начини за воюване, бидейки „нова с интензитета си, древна по произхода си — водена от партизани, саботьори, въстаници, убийци; войни от засада, вместо на бойното поле; с тайно проникване в тила, вместо с открита агресия, стремяща се към победа чрез подкопаване и изтощаване силите на врага, вместо чрез открит бой с него. Тя налага в ситуациите, в които ще се сблъскаме с нея, една съвсем нова стратегия и изцяло различна военна сила.“
Клифтън и Ярбъро стигнаха до извода, че едно живо, вълнуващо и подходящо организирано представяне на специалните сили със сигурност ще демонстрира на техния главнокомандващ вече притежаваната от армията военна сила, необходима за надмощие на това ново полесражение. Наистина тя бе далеч от пълното си окомплектоване и изграждане, но Ярбъро смяташе, че е в състояние да демонстрира необходимото за изграждането й ядро.
Като още един благоприятен признак в този ден и за пръв път на официално събитие специалните сили носеха не парадните, а обичайните зелени барети. По това време носенето на зелени барети като част от униформата беше строго забранено. Армията от 60-те години не позволяваше отличителна униформа за „елитни“ войски като специалните сили или парашутистите. Принципът беше еднообразие и хомогенизиране. Въпреки това всички войници от специалните сили пазеха някъде зелена барета и я носеха на полеви учения в отдалечени райони или когато никой от началниците не ги наблюдаваше.
Бил Ярбъро и Тед Клифтън бяха състуденти и близки приятели във военната академия „Уест Пойнт“ и останаха такива за цял живот. Преди пътуването на Кенеди до Форт Браг Клифтън и Ярбъро обсъдиха носенето на баретата пред президента. От една страна, те рискуваха военните си кариери. Но, от друга, чувстваха, че специалните сили трябва да бъдат признати от колегите им и публиката като изключителни. За Ярбъро, който бе дълбоко чувствителен към символите, баретата не беше само отличителна черта на униформата, а истинска емблема.
— Мисля, че на президента ще му хареса да види хората ти в зелените им барети — сподели Клифтън.
— И аз мисля така — отговори Ярбъро. — Но те не са разрешени, разбира се.
— Нищо — съгласи се Клифтън, — просто им нареди да излязат с тях.
— И какво ще се случи след това?
— Каквото и да се случи, ние ще се оправим.
И така, на 12-ти октомври от всякакви скришни места бяха извадени зелени барети с най-различни оттенъци и плат, като някои от тях бяха на ветерани, използвани в десетки полеви учения. Мъжете, които ги носеха в този ден, стояха гордо така, както в миналото не бе разрешено. Усмихнатият млад президент беше очарован.
По-късно, докато Съветът за униформите на армията се опитваше да превъзмогне възмущението си, пристигна телеграма от Белия дом за бригаден генерал Ярбъро. В нея се съобщаваше, че президентът е дал одобрението си за баретата като символ на превъзходство. От този момент нататък зелената барета бе официално разрешена.
Оттогава най-различни барети станаха официална част от униформата на различни видове войски в американските сухопътни сили — отначало за признатите елитни части като рейнджърите (черни барети) и парашутистите (червено-кафяви). В по-ново време — след значителни спорове — се даде разрешение на цялата армия да носи черни барети (рейнджърите сега ще носят жълто-кафяви).
Независимо от тази история, баретите не бяха главното събитие в топлия есенен ден преди четиридесет години. Главното събитие, „Демонстрацията Гейбриъл“10, също не бе забравено. Идеята се изразяваше в демонстрация на разнообразието, гъвкавостта и изобретателността на А-отделенията, разиграващи някои от най-значителните предизвикателства, пред които се очакваше да се изправят. При обикновени обстоятелства щяха да разведат президента из няколкото местоположения, където действаха екипите, но тук този подход не можеше да бъде приложен отчасти поради спецификата на специалните сили, чиито подразделения действат в много отдалечени един от друг райони в тайни и скрити операции, които правят наблюдението трудно — но най-вече, както Тед Клифтън предварително информира Ярбъро, защото болките в гърба на Кенеди не му позволяваха много да се движи.
Налагаше се вместо да заведат президента на представянето, да доведат войниците при
