— Какво означава това? — стъписа се Стърлинг.
— О, прощавай! Изразът е влязъл в употреба вече след теб. Но сега е много разпространен, повярвай.
— Обхваща какви ли не грехове — промърмори красавицата, която според Стърлинг приличаше на Покахонтас от картинките.
— Нападателен ли? — учуди се Стърлинг. — Никога не съм си изпускал нервите. Нито веднъж.
— Нападателно вял означава друго. Наранявал си околните, като не си правил едно или друго. И като си давал обещания, които не си смятал да изпълняваш.
— Бил си егоист — намеси се и монахинята с благото лице в края. — Бил си добър адвокат, специалист по недвижимите имоти, помагал си на свръхбогатите, ако е възникнел някой дребен проблем, ала никога не си защитавал със знанията си клетите бедняци, несправедливо изгубили дома си или ипотеката на своето магазинче. И не само това: и да си решел от дъжд на вятър да помогнеш на някого, после си се отмятал — поклати тя глава. — Предпочитал си да си гледаш спокойствието.
— Точно като хората, които, почне ли корабът да потъва, се мятат първи на спасителната лодка — тросна се светецът в униформа на английски адмирал. — Отрепка си си, ей Богу! Да си помагал някога на старица да прекоси улицата?
— Не съм срещал старица, която да се нуждае от помощ.
— Ами да, там е работата! — викнаха всички в хор. — Самодоволен егоист, който изобщо не е забелязвал какво става наоколо.
— Съжалявам — рече смирено Стърлинг. — Мислех, че общо взето, съм свестен човек. Не съм искал да наранявам никого. Може ли да поправя с нещо грешката си?
Членовете на Небесния съвет се спогледаха.
— Не съм чак толкова лош! — викна Стърлинг и посочи чакалнята. — Чакам там отдавна и съм разговарял с доста души. Сред тях нямаше светци! Между другото, мярнах един, който си укриваше данъците, пък отиде право в рая. Сигурно се е промушил между капките!
Всички прихнаха.
— Точно така. Тогава бяхме в почивка. От друга страна обаче, въпросният човек е дал доста пари за благотворителни цели.
— Ами голфът? — подвикна Стърлинг. — Непрекъснато лъжеше в резултата. Аз никога не съм правил така. По главата ме удари топка за голф. На смъртния си одър простих на онзи, дето я запрати по мен. Не всеки ще прояви такова великодушие.
Светиите загледаха как мислите на Стърлинг се изпълват с образите на хората, които е подвел през своя живот. Ани. Беше толкова самовлюбен, че не се ожени за нея, макар че през цялото време й даваше надежди, понеже не искаше да я губи. След като Стърлинг почина, вече й бе твърде късно да създава семейство, за каквото винаги си беше мечтала. А сега Ани беше в рая. Той би дал всичко, само и само да я види отново.
Чувстваше се сломен. Трябваше на всяка цена да узнае съдбата си.
— Ще отида ли някога в рая? — викна той. — Кажете, де!
— И таз добра, да питаш такива неща! — отвърна монахът. — Обсъдихме твоя случай и решихме, че си много подходящ за един експеримент, който обмисляме от известно време.
Стърлинг наостри уши. Не всичко беше загубено.
— Обичам експериментите! — възкликна разпалено. — Тъкмо човек като за вас. Дайте да опитаме. Кога почваме?
Усети се, че говори като негодник.
— Успокой се, Стърлинг, и ни изслушай. Пращаме те обратно на земята. Намери човек, изпаднал в затруднение, и му помогни.
— Ще ме пращате обратно на земята ли? — не повярва Стърлинг.
Осмината кимнаха като по знак.
— И колко ще остана там?
— Докато помогнеш на човека.
— Това означава ли, че ако се справя, ще ми бъде разрешено да отида в рая? Иска ми се да посрещна там Коледа.
Насъбралите се го погледнаха развеселени.
— Не бързай толкова — рече му монахът. — Както се изразяват сега на земята, има доста да побъхташ, докато получиш постоянен достъп до светите двери. Но ако до Бъдни вечер се справиш с първата задача, може и да получиш пропуск на временен посетител за срок от двайсет и четири часа.
Стърлинг пак се умърлуши. „Карай, от мен да мине — помисли си той. — Всяко дълго пътешествие започва с малка стъпка.“
— Добре е да го запомниш — предупреди царицата.
Стърлинг примига — беше му изхвърчало от главата, че тези тук умеят да четат мисли.
— Това е част от експеримента. Трябва да се научиш да предугаждаш нуждите на хората и да мислиш за тях — заръча му младичка негърка в престилка на медицинска сестра.
— Мога ли да разчитам на помощ? Например да се посъветвам с някого, ако не знам какво да правя? Ще се постарая да свърша работата както трябва.
„Пак бръщолевя глупости“, рече си той.
— По всяко време си в правото си да поискаш от нас консултация — увери го адмиралът.
— Кога започвам?
Монахът натисна едно копче върху масата.
— Още сега.
Стърлинг усети, че под нозете му зейва процеп. След миг вече се носеше покрай звездите, около луната, през облаците, сетне, не щеш ли, се стрелна покрай висока, ярко осветена коледна елха. Докосна с нозе земята.
— Божичко! — ахна той. — Намирам се в Рокфелеровия център!
Черната коса на Мариса се спускаше на буен водопад по раменете й, докато тя кръжеше по ледената пързалка в Рокфелеровия център. Едва тригодишна бе започнала да взима уроци по фигурно пързаляне. Сега беше на седем години, пързаляше се с лекотата, с която дишаше, и напоследък единствено това попритъпяваше болката, сковала гърдите й и заседнала на гърлото й като тежка буца.
Музиката се смени с по-бавна — валс, и без дори да се замисля, момиченцето влезе в такт с нея. За миг си представи, че е с баща си. Почти усети дланта му, стиснала ръцете й, дори сякаш зърна баба си Нор-Нор, която й се усмихваше.
После се сети, че всъщност не иска да се пързаля с баща си, не иска дори да говори и с него, и с баба си. Бяха заминали почти без да се сбогуват с нея. Първите един-два пъти, когато й се бяха обадили, Мариса ги бе умолявала как ли не да си дойдат или да я поканят на гости, те обаче отсякоха, че не можело. Сега, и да се обадеха, тя отказваше да разговаря с тях.
„Чудо голямо, като са заминали“, все си повтаряше.
Но ако минаваше с кола покрай ресторанта на Нор-Нор, пак стискаше с все сила очи — още си спомняше колко се е забавлявала, когато е ходела с баща си там. Вътре бе пълно с народ, понякога Нор-Нор свиреше на пианото, а хората умоляваха баща й да попее. Случваше се и да донесат компакт-дискове, за да му искат автографи.
А сега Мариса не стъпваше там. Беше чувала майка й да казва на Рой — сегашния си мъж, че без Нор- Нор ресторантът бил закъсал и всеки момент щял да затвори врати.
„То оставаше да закъса! Какво очакваха татко и баба, когато заминаха?“, недоумяваше Мариса. Самата Нор-Нор току повтаряше, че ако не е всяка вечер в ресторанта, той ще западне. „Това ми е всекидневната — все повтаряше на Мариса. — Може ли да поканиш някого на гости и да не си си у
