Видя, че детето маха кънките, обува си обувките и тръгва нагоре по стълбите. За миг го изгуби в блъсканицата, после обаче го настигна при автобуса с табела „УЧИЛИЩА «МАДИСЪН ВИЛИДЖ»“, който чакаше на Четирийсет и девета улица. Така значи, отиваха в Лонг Айланд. Стърлинг чу, че учителката вика по име момиченцето — казваше се Мариса. Тя очевидно бе най-малка в групата — отиде в задната част на автобуса и седна натъжена на последната седалка. Спокоен, че не го вижда никой, Стърлинг последва детето в автобуса и се намести на седалката от другата страна на пътеката. Мариса го стрелна няколко пъти с очи, сякаш доловила някак присъствието му.
Стърлинг се облегна — вече знаеше какво да прави. Погледна към Мариса, която бе отпуснала главица до прозореца и беше затворила очи. Какво ли й тежеше толкова на сърчицето? За кого ли си мислеше?
Стърлинг изгаряше от нетърпение да види какво става в дома й.
— Направо не мога да повярвам, че ще посрещнем поредната Коледа без мама — почти проплака Еди Баджет. — Мъчно ми е за дома. Мъчно ми е за мама. Искам да я видя.
Червендалестото му лице се размекна от тъга. Той прокара дебели пръсти през гъстата си прошарена коса. Покрай Коледа изпадаше в мрачно настроение, което не можеха да разсеят дори баснословните богатства, натрупани с лихварство и финансови пирамиди.
Говореше с брат си Джуниър, който беше на петдесет и четири — три години по-малък от него. Джуниър беше кръстен на баща им, когото почти не бяха виждали: гниеше в затвора във Валония, държавица, граничеща с Албания.
Братята бяха в помещение, което декораторът — голям скъпчия, беше нарекъл с гръмкото „библиотека“ и което бе задръстено с книги — не че някой от двамата имаше намерение да ги чете.
Разположен върху дванайсет акра на северния бряг на Лонг Айланд, палатът на братя Баджет бе самото въплъщение на умението им да се разграничават с богатството си от другите, по-нисши същества.
В библиотеката с тях беше адвокатът им Чарли Сантоли, който, оставил куфарчето до себе си, бе седнал на изисканата мраморна масичка и беше разтворил пред себе си някаква папка.
Дребничък, спретнат, вече прехвърлил шейсетте, Сантоли имаше неприятния навик да завършва сутрешния си тоалет, като си излива цяла шепа одеколон. Той изгледа братята както винаги с презрение, но и със страх.
Често си мислеше, че двамата приличат на топка за боулинг и на бейзболна бухалка. Еди беше нисък, набит и закръглен, с тежък характер. Джуниър пък беше висок, слаб, властен. И зловещ — можеше да вцепени цяла стая, пълна с хора, с усмивчицата си, която според него беше благосклонна.
Устата на Чарли беше пресъхнала. За нещастие трябваше да съобщи на братята, че пак не е успял да издейства отлагане на делото срещу тях: съдеха ги за изнудвачество, лихварство, умишлен палеж и опит за убийство. А това означаваше, че Били Камбъл, трийсетгодишен красив рокпевец, който се изкачваше все по-нагоре в класациите, и неотразимата му майка — Нор Кели, застаряваща кабаретна певица и собственичка на нашумял ресторант, ще бъдат издирени и изправени да свидетелстват пред съда. А стореха ли го, на Еди и Джуниър не им мърдаше затворническата килия, която преспокойно можеха да облепят със снимката на майка си, понеже никога вече нямаше да излязат оттам. Ала въпреки това Сантоли бе сигурен, че и от затвора братята ще правят, ще струват, но няма да позволят на Били Камбъл да изпее и звук, а на майка му — Нор Кели, да посрещне и един-единствен човек в ресторанта си.
— Глътнал си си езика от страх, не смееш да кажеш и дума — излая Джуниър. — Хайде, стига си се мотал, изплюй камъчето. Целите сме в слух.
— Точно така, целите сме в слух — повтори като папагал Еди, след което си избърса очите и се изсекна.
Мадисън Вилидж в Лонг Айланд се падаше на няколко отбивки след Сиосет по магистралата.
Автобусът спря на паркинга пред училището и Стърлинг последва Мариса. Прехвърчаше мокър сняг. Някакъв мъж към четирийсетте с оредяваща пясъчноруса коса — висок и възслаб, каквито майка му навремето определяше като „върлинести“, извика Мариса и й замаха.
— Насам, насам, сладурче! Побързай. Нямаш ли шапка? Ще вземеш да настинеш.
Стърлинг чу как Мариса въздиша, сетне момиченцето хукна към бежовия автомобил, спрял до други пет-шест коли, които според Стърлинг приличаха по-скоро на джипове. Беше видял доста като тях по магистралата. Сви рамене. Поредната промяна, настъпила през последните четирийсет и шест години.
— Здрасти, Рой — поздрави Мариса и се метна отпред до него.
Стърлинг се вмести някак между двете малки бебешки седалчици отзад, които очевидно бяха за невръстни деца. Когато той беше малък, майка му го слагаше в скута си и от време на време му даваше да върти волана.
— Как е нашата малка олимпийска шампионка? — попита Рой Мариса.
Стърлинг усети, че мъжът се опитва да е възможно най-мил, Мариса обаче не се хващаше на такива номера.
— Добре съм, как да съм — тросна се тя.
„Кой ли е този тип?“, учуди се Стърлинг. Не й беше баща. Може би вуйчо? Или гадже на майка й?
— Сложи си колана, принцесо — подкани прекалено ведро Рой.
„Сладурче? Принцесо? Олимпийска шампионка? Виж го ти колко е досаден“, рече си Стърлинг.
— Няма ли да ме оставиш най-после на мира? — въздъхна Мариса.
Стъписан, Стърлинг зачака да види как ще реагира Рой. Той обаче продължи да си гледа право напред в пътя, стиснал здраво волана — караше с петнайсетина километра под разрешената скорост.
— С кънките щях да се прибера по-бързо — простена момиченцето.
Стърлинг остана неописуемо доволен, че стига да поиска, може не само да става видим за Мариса, но и, ако се настрои, да чете и мислите й. Небесният съвет очевидно му бе вдъхнал сила, беше му дал и способности, с които да изпълни задачата, оставаше само Стърлинг да ги открие. Членовете на Съвета явно нямаха намерение да му улесняват живота.
Облегна се — макар и да не беше от плът и кръв, пак му беше неудобно на тясната задна седалка. По същия начин се беше почувствал и когато се беше блъснал в онази жена на ледената пързалка.
През останалите седем минути, докато пътуваха към къщата, цареше мълчание, нарушавано от радиото, настроено на станция с изключително кротка музика.
Мариса се сети как веднъж е пътувала с баща си в неговата кола и е пуснала такава музика.
— Какви са тия дивотии! — бе възкликнал той. — Толкова ли не съм ти вдъхнал вкус към хубавата музика?
— Рой слуша само тази станция — беше викнало победоносно момиченцето.
Двамата с баща й се смяха много.
— Умът ми не го побира как така майка ти заряза мен и отиде при Рой — бе казал изумен баща й.
„Такава ли била работата! — помисли си Стърлинг. — Значи Рой е вторият баща. Но къде ли е истинският й баща и защо тя е толкова тъжна и ядосана при мисълта за него?“
— Рой отиде да я прибере. Ще си дойдат всеки момент. Но не мисля, Били, че ще поиска да разговаря с теб. Помъчих се да й обясня, че нямаш никаква вина и че на вас с Нор ви се налага известно време да бъдете далеч от тук, но тя не иска и да чуе — каза по безжичния телефон Дениз Уорд на бившия си съпруг, баща на Мариса, като междувременно се опитваше да озапти двугодишните близнаци, напиращи да съборят коледната елха.
— Разбирам, разбирам, но ми се къса сърцето, че…
— Пусни гирляндата, Рой младши! — подвикна Дениз, като прекъсна разговора. — Робърт, остави младенеца Иисус. Казах ли ти аз на теб… Чакай малко, Били.
На три хиляди километра оттам Били Камбъл най-сетне се поусмихна. Държеше телефонната слушалка така, че да чува и майка му, Нор Кели. Вдигна вежди.
