дома?“
Щом толкова е обичала ресторанта, защо тогава е заминала? И щом баща й и баба й обичат нея, както непрекъснато твърдяха, защо тогава я оставиха тук?
Не ги беше виждала близо от година. На Бъдни вечер беше рожденият й ден. Мариса щеше да навърши осем години и макар още да се сърдеше много на баща си и на баба си, се беше зарекла пред Бога, че ако на Бъдни вечер на вратата се позвъни и те стоят на прага, тя никога вече няма да се държи лошо, ще помага на майка си с бебетата и няма да се прави на отегчена до смърт, когато Рой пак заповтаря като курдисан тъпите си историйки. Стига това да помогнеше, бе готова да се зарече и че докато е жива, няма да се пързаля с кънки, знаеше обаче, че баща й няма да й позволи да дава такива обещания, защото, ако някога се върнеше, щеше пак да настоява да я води на фигурно пързаляне.
Музиката свърши и треньорката — госпожица Кар, която за подарък бе довела дванайсет от своите ученици в Рокфелеровия център, им даде знак, че е време да си тръгват. Мариса направи последен пирует и се запъти към изхода. Още щом започна да развързва кънките, болката я връхлетя отново. Мариса усети как тя я присвива около сърцето, изпълва гърдичките й и сетне като приливен талаз се надига към гърлото й. Ала колкото и трудно да й беше, си наложи да не плаче.
— Невероятна си! — похвали я един от разпоредителите. — Щом пораснеш, ще станеш звезда като Тара Липински.
И Нор-Нор все й го повтаряше. Този път Мариса не се сдържа — очите й се напълниха със сълзи. Извърна се, та разпоредителят да не я види каква е ревла, и погледна право в очите мъж, застанал при перилата. Беше облечен в много странно палто, носеше и странна шапка, инак лицето му беше добро и той май й се усмихваше.
— Ела, Мариса! — подвикна малко обидено госпожица Кар и момиченцето се завтече да настигне другите деца.
„Уж ми е познато, а не е същото“, прошепна наум Стърлинг, докато оглеждаше Рокфелеровия център. Беше много по-оживено в сравнение с последния път, когато той бе идвал тук. Беше пълно с народ, нямаше къде игла да падне. Някои бързаха с покупки, други стояха и се възхищаваха на огромната елха.
Беше по-висока от дръвчето, което Стърлинг беше видял тук последния път — преди цели четирийсет и шест години! — и беше окичена с повече светещи лампички. Беше приказно красива и въпреки това изобщо не можеше да се мери с неземния светлик, който той бе съгледал в заседателната зала горе на небето.
Стърлинг уж беше израсъл на Седемдесета улица, само на хвърлей от Пето авеню, уж почти цял живот беше живял в Манхатън, а изведнъж го налегна тъга за небесния живот. Трябваше на всяка цена да намери човека, на когото да помогне, и да изпълни задачата.
Към него се завтекоха две дечица. Стърлинг се дръпна от пътя им и се блъсна в жена, захласнала се по елхата.
— Извинете — рече й. — Дано не съм ви наранил.
Тя не го погледна, дори не показа с нещо, че е чула и думица или е усетила удара.
„Не знае, че съм тук — рече си Стърлинг. Почувства се много объркан. — Как ще помогна на човека, изпаднал в нужда, щом той няма да ме вижда и чува? — недоумяваше той. — Това е то, Небесният съвет ме е оставил на произвола на съдбата.“
Взря се в лицата на хората наоколо. Говореха си, смееха се, носеха пакети, сочеха елхата. Никой нямаше вид на човек, изпаднал в нужда. Стърлинг се сети как адмиралът е подметнал, че той никога не е помагал на стариците да прекосяват улицата. Дали пък да не опита сега?
Забърза към Пето авеню и беше стъписан от множеството автомобили. Мина покрай една витрина и спря, изумен от отражението си. Другите не го виждаха, а ето на — той виждаше себе си! Взря се в образа си върху стъклото. „Още не си сдал багажа, мой човек“, помисли възхитен. Виждаше отражението си за пръв път от оная съдбоносна утрин, когато тръгна към игрището за голф. Вгледа се в прошарената коса, във вече посърналото лице и ъглестите черти, в снажното си мускулесто тяло. Беше облечен като за през зимата: в тъмносин втален балтон с кадифена яка, носеше и любимата си шапка — сиво бомбе, и сиви ръкавици от тънка-претънка кожа. Забеляза как са облечени околните и си даде сметка, че дрехите му са доста демодирани.
„Стига да ме виждаха, хората щяха да си помислят, че съм тръгнал на маскен бал“, отсъди Стърлинг.
На Пето авеню погледна към адвокатската кантора, където бяха работили най-добрите му приятели — от нея нямаше и следа. Направи му впечатление, че ги няма и много от магазините и фирмите, които помни. „Доста вода е изтекла оттогава. Минали са все пак цели четирийсет и шест години — помисли той. — Дай сега да видим къде да намеря някоя мила старица, изпаднала в беда.“
Небесният съвет сякаш го чу. Точно когато светофарът светна жълто, някаква бабка с бастунче тръгна да прекосява улицата. „Опасно си е“ — рече си Стърлинг, макар че колите пъплеха като костенурки.
Забърза с широка крачка към старицата — да й помогне, ала покрусен, видя, че го е изпреварил някакъв младеж, който вече беше хванал възрастната жена за лакътя.
— Махай се! — разпищя се тя като попарена. — До гуша ми е дошло от навлеци като теб. Само се чудят как да ми отмъкнат портмонето.
Младежът измънка нещо, пусна бабката и я заряза насред платното. Всички започнаха да натискат клаксоните, но спряха и без да си дава зор, старицата докрета бавно-бавно до тротоара.
„Небесният съвет очевидно не ме е пратил на земята, за да помогна на тази възрастна жена“, отсъди Стърлинг.
Пред витрините на „Сакс“ на Пето авеню се виеше дълга опашка. Той се запита какво толкова има тук, та са се стълпили толкова хора. Само дрехи, изложени по витрините! Зърна с крайчето на окото кулите на катедрала „Сейнт Патрик“ и усети, че не бива да губи и миг.
„Я да помисля за какво всъщност става въпрос — реши той. — Заръчаха ми да помогна на човек, изпаднал в нужда, и ме пратиха в Рокфелеровия център. Явно трябва да се заема с изпълнението на задачата от там.“ Върна се в центъра.
Взираше се все по-внимателно в лицата на околните. Покрай него минаха мъж и жена, облечени в прилепнали дрехи от черна кожа, и двамата сякаш бяха скалпирани. За капак бяха с надупчени носове и вежди, по които се мъдреха обички — сега това явно беше на мода.
Стърлинг продължи нататък заедно с навалицата и усети, че пак нещо го тласка към величествената коледна елха насред празнично украсения Рокфелеров център.
По едно време видя, че е застанал до момче и момиче, които изглеждаха по-човешки и се държаха за ръце — по всичко личеше, че са много влюбени. Стърлинг нададе ухо — почувства се като клюкарка, но на всяка цена искаше да чуе какво си шепнат младежите. Кой знае защо, беше сигурен, че момчето ей сега ще направи на момичето предложение за женитба. „Хайде, побързай — помисли си той. — Докато не е станало прекалено късно.“
— Реших, че вече е време — каза младежът.
— И аз съм готова — отвърна с блеснали очи момичето.
„Къде ли е пръстенът?“, учуди се Стърлинг.
— Дай да поживеем половин година заедно — да видим дали ще потръгне.
Младата жена се зарадва много.
— Не мога да ти опиша колко съм щастлива — прошепна тя.
Стърлинг поклати глава и им обърна гръб. По негово време това беше недопустимо. Донейде обезсърчен, продължи към парапета над ледената пързалка и погледна надолу. Музиката вече свършваше, всички се отправяха към изхода. Той зърна момиченце, което за последно направи кръгче. Възхити му се колко е добро.
След миг момиченцето вдигна главица и Стърлинг видя, че се мъчи да преглътне сълзите. Очите им се срещнаха. „Дали ме вижда?“, запита се той. Не беше сигурен, но знаеше, че детето е доловило присъствието му и има нужда от него. Загледа как малкото момиче излиза, свело раменца, от пързалката и на мига разбра, че са го пратили тук именно заради него.
