— Всички останали са мъртви, Рафик — докладва Мохамад. — Сградата е наша.
— Казах ти, че някой ще се опита да освободи тази свиня от затвора. — Рафик се вторачи в Исфординг толкова заплашително, че адвокатът се напика от страх. — Трябваше само да изчакаме.
Рафик отвори сгъваем нож. Острието блесна на флуоресцентната светлина.
— А сега да поговорим за парите.
17
Рудолф Исфординг не се замисляше много за хората, чиито пари изпираше. Беше се изолирал от клиентите си и те не бяха нищо повече от кодове на банкови сметки в счетоводни книги или неясни подписи върху правни документи. Смяташе се за добър в сметките и се чувстваше най-удобно зад бюрото, защитен зад крепост от листове. Сега обаче доказателствата за извършеното от него бяха изпръскани по стените на кабинета и се процеждаха в локва под трупа на Людмила. Сърце не му даваше да погледне окървавените гърди на Юрий Зайцев.
Някой повика Рафик в склада, преди той да започне да му задава въпроси. Мохамад го наблюдаваше внимателно. Очите му приличаха на късове обсидиан. Исфординг видя, че палестинците придвижват платформа към задната страна на камиона, за да разтоварят бронирания микробус. Руснаците, които го бяха отвлекли, се бяха постарали никой да не бъде ранен или убит, но той беше убеден, че Рафик и главорезите му няма да са толкова човечни. Разтрепери се, сякаш получаваше епилептичен пристъп.
Водачът на терористите извика Мохамад и той прикова Исфординг със заплашителен поглед и излезе от кабинета.
Минутите се влачеха бавно. Страховете на адвоката се превръщаха в още по-ужасяващи мисли, затова когато звукът проникна в съзнанието му, той не беше сигурен какво е чул. Стори му се, че някой го вика, но гласът беше неясен и хриптящ, сякаш идваше от много далече или го чуваше насън. Исфординг погледна към вратата, но там нямаше никого; после огледа стаята. Людмила лежеше по корем. Дрехите й бяха плувнали в кръв.
— Исфординг.
Ако не бе обърнал глава към Зайцев, нямаше да повярва, че устните на руснака помръдват. По някакво чудо Зайцев все още беше жив. Лицето му беше призрачно бледо, от гърдите му като пурпурна меласа се процеждаше кръв. Адвокатът се изпълни с надежда.
— Карай ги да говорят — прошепна Зайцев. Очите му потрепнаха от болка.
— Какво? — прошепна адвокатът. Мохамад и Рафик можеше да се върнат всеки момент.
— Кажи им каквото те питат. Поддържай разговора. — Гласът на руснака беше толкова слаб, че Исфординг трябваше да сложи ръка на ухото си и да наклони глава, за да го чуе.
— Не разбирам — умолително каза той.
— Насам идват още от моите хора… — Гласът на Зайцев постепенно заглъхна. Клепачите му потрепнаха и очите му се изцъклиха: той отново изпадна в безсъзнание. Исфординг нямаше представа как изобщо е оцелял от многобройните огнестрелни рани.
Спомни си какво беше казал руснакът преди атаката. Те чакаха още хора, които несъмнено щяха да са въоръжени. Първият му прилив на надежда се превърна в порой от адреналин. Щяха да го спасят. Щеше да се измъкне жив от целия този ужас.
От склада се разнесе рев на ауспух. Бронираният микробус се смъкна от камиона, караше го един от маскираните терористи. Миг по-късно Рафик се върна в кабинета. Лицето му беше изкривено в жестока смесица от омраза и самодоволство. Той дръпна един стол и седна срещу Исфординг. Дъхът му миришеше на мърша.
— А сега, свиньо, ще ми кажеш какво направи с парите, които открадна от моя народ. — Вече говореше на английски и акцентът правеше гласа му още по-застрашителен.
— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете — отвърна адвокатът на арабски.
Терористът го зашлеви през лицето и бузата му пламна.
— Недей да оскверняваш езика на пророка. Говори на английски, Исфординг. Исфординг? Това е еврейско име.
— Аз съм католик.
Рафик му удари още един шамар. В очите му лумна безумна ярост.
— Ще говориш само когато те попитам.
Адвокатът погледна неподвижното тяло на Юрий Зайцев и се замоли хората му да дойдат скоро.
— Знаем, че си използвал част от парите на народа ми, за да създадеш фалшиви компании — започна Рафик. — Едната се нарича „Търговски консултанти“. Другата е „Равностойни международни партньори“. Чрез тях си купил голям кораб, „Маус“, който се намира някъде в Далечния изток. Кой контролира компаниите и кой печели, докато моят народ страда? Казвай!
Исфординг се зачуди какво да каже. Скритите от ООП пари не бяха използвани за сделката. Фирмата беше създадена единствено за Антон Савич и сикха Шиер Сингх. Помисли си, че няма значение, ако каже това на Рафик. Хората на Зайцев щяха да дойдат всеки момент и похитителите щяха да бъдат избити.
— Точно така — каза той прегракнало и се прокашля. — Всъщност има два кораба, два плаващи дока. Единият се казва „Маус“, а другият „Соури“.
— Кой ги контролира?
— Един руснак, Антон Савич, и Шиер Сингх, сикх.
— Разумен си и не лъжеш. — В гласа на терориста не прозвуча одобрение. — Знаем за Савич. Къде можем да го намерим.
— Не знам — призна нещастно Исфординг. — Непрекъснато пътува. Мисля, че няма дом, само пощенска кутия в Санкт Петербург.
Рафик отново вдигна ръка да го удари.
— Истина е, кълна се! — извика Исфординг. — Виждал съм го само веднъж, преди повече от две години.
— След малко ще се върнем на него. Ами сикхът? Кой е той?
— Шиер Сингх. Пакистанец е, но живее в Индонезия. Богат е. Бизнесът му е огромен — дървен материал, товарни превози по море, недвижими имоти. Най-голямата му компания е складът за метални отпадъци „Карамита“ на западното крайбрежие на Суматра. Мисля, че чрез нея контролира двата сухи дока.
— Виждал ли си го? Как изглежда?
— Миналата година го видях на видеоконференция. Едър е и като всички сикхи има дълга брада и носи тюрбан.
Мохамад внезапно нахлу в кабинета, бърбореше почти несвързано.
— Рафик! Полицията е арестувала Фодъл. Той знае…
— Знае къде сме — изръмжа Рафик. — Много лошо.
И скочи. Исфординг извика стреснато и се сви на дивана, очакваше, че ще го ударят.
— Не ме бийте. Моля ви!
— Тихо! — троснато отвърна Рафик и взе превръзка за очи и две пластмасови запушалки за уши от Мохамад.
— Какво… ще правите с мен? — изхленчи Исфординг, после се разплака. Сигурно щяха да го убият веднага.
— Казах: тихо — изрева Рафик.
Докато му завързваше очите, Мохамад напъха гумените тапи дълбоко в ушите му. Исфординг трепереше. Не виждаше и не чуваше нищо. Запушиха и устата му, но колкото и да беше учудващо, не много стегнато. Дръпнаха го да стане и го изведоха от кабинета. Нямаше представа какво става и не знаеше къде го водят. Блъснаха го безцеремонно в микробуса. Знаеш, че и тримата пазачи, натоварени със задачата да го карат на заседанията в съда, също са тук, макар да не можеше да ги види. Глезените му бяха стегнати с найлоново въже, китките му бяха увити с тиксо, все едно беше мумия. Не можеше да помръдне. Хората на Рафик действаха бързо и ефикасно.
Микробусът потегли, направи три остри завоя и спря. Палестинците вероятно изчакваха зад склада.
