нещо.
— Възможно е да е някой от корабите, които пиратите са отвлекли, преди да ни наемат да ги спрем — каза Макс. — Може да са го докарали тук с другия док.
Кабрило погледна стария си приятел и каза само:
— Ще разбера, когато вляза там.
Ханли учудено повдигна едната от рунтавите си вежди.
— Сам?
— Няма смисъл да излагам на опасност някой друг от екипа на този етап. Ще вляза и ще се измъкна, преди да усетят, че съм влизал.
— И Линда Рос разсъждаваше по същия начин, когато се качи с екипа си на „Маус“.
— Погледни хангара откъм морето.
Макс взе бинокъла и огледа голямата постройка, после попита:
— Какво търся?
— Сградата е построена на пилони. Мисля, че металната обшивка не стига до морското дъно, нито вратите. Ще има прекалено силно течение, когато ги отварят и затварят.
— Мислиш да преплуваш под вратите?
— Вляза ли, ще мога да видя кой е корабът. Ще ми отнеме около час.
Ханли се втренчи в огромния хангар, преценяваше шансовете и риска. После каза:
— Използвай ребридер „Драгер“. — В същия миг прозвуча сирена, известяваше края на работния ден. — Това ще премахне дирята от мехурчета.
Един час след полунощ Хуан Кабрило беше в лодката. Беше облечен в цял неопренов костюм. Водата около „Карамита“ беше топла като кръв, но той се нуждаеше от тънката черна материя като прикритие, след като стигнеше до целта си. Носеше водолазни ботуши с дебели подметки, беше сложил плавниците до себе си на пейката и сега подготвяше устройството „Драгер“. За разлика от акваланга, който осигурява чист въздух на водолаза с всяко поемане на дъх, произведеният в Германия ребридер имаше мощни филтри за изчистване на въглеродния двуокис, когато водолазът издишваше: представляваше затворена система, която премахваше издайническия поток мехури.
Драгерът беше опасен на дълбочина под десет метра, така че Хуан възнамеряваше да плува близо до повърхността. В тънка водонепроницаема кесия, завързана под дясната му ръка, носеше миникомпютър, фенерче и автоматичен пистолет „Фабрик Насионал Пет–Седем“ с двойно действие, който стреляше с новите 5,7 милиметрови муниции. Предимството на тънките патрони беше, че матовата черна ръкохватка на оръжието побираше двадесет плюс още един в цевта.
Освен това куршумите пробиваха повечето бронежилетки, без да проникнат в тялото.
На дясното му бедро беше прикрепен нож, а на лявата китка — водолазен компютър.
— Просто за разнообразие помолих доктор Хъксли да анализира проба от водата — каза лаборантът, който се суетеше около него, след като Кабрило приключи с проверката. — Каза, че морето тук е по- замърсено и от река Каюга, когато се запалила през шестдесетте години.
— Това ли е представата ти за шегички? — иронично попита Хуан.
— Предпочитам да анализирам лепкави помии, отколкото да плувам в тях. — Лаборантът се ухили.
— Готов ли си? — попита Макс от вратата. До него беше Линда, приличаше на крехко девойче до неговата извисяваща се фигура.
— Фасулска работа. — Кабрило стана, кимна на лаборанта и той угаси червените светлини.
— Ерик е на щурвала — каза Макс, — а Марк е на оръжейната станция в случай, че нещо се обърка. Линкълн с няколко „тюлени“ е готов и ще излезе със зодиака, щом преполовиш разстоянието до хангара.
— Добра идея, но се надявам, че няма да се нуждая от тях.
Вратата на хангара изтрака и се отвори. Хуан слезе по рампата, нахлузи плавниците и безшумно се плъзна в морето. Щом водата го погълна, неудобната тежест на екипировката му олекна. Кабрило беше в стихията си и се съсредоточи. Беше в състояние да забрави за Еди Зенг, пиратите, трафикантите на хора и хилядите други подробности, необходими да управлява Корпорацията. Сякаш не съществуваше нищо друго, освен него и морето.
Когато стигна на три метра под повърхността, нагласи плаваемостта и погледна вградения във водолазния компютър компас. Прибра ръце до тялото си, размаха плавниците в мастиленочерната вода и заплува. Дишаше равномерно. След минута вече не усещаше „Орегон“ вляво от себе си. Беше минал покрай носа.
Въпреки шнорхела усещаше вкуса на мръсната вода по устните си. Беше метален, сякаш смучеше монета, и когато докосна неопреновия си костюм, Кабрило напипа мазно петно петрол. Не беше фанатизиран природозащитник и разбираше, че няма начин цивилизацията да не окаже влияние върху околната среда. Ако обаче не се намереше друга причина, той искаше да вкара Сингх в затвора най-малкото за екологичните поражения, които бизнесът му беше нанесъл на района.
Не смееше да запали фенерчето, така че трябваше да разчита на сетивата си. Беше в морето от двадесет минути и плуваше срещу слабото течение. Чу приглушено плискане. Водата минаваше под вратите на огромния хангар. Той леко смени посоката, за да компенсира течението, и след минута напипа грапавия бетон на един от множеството пилони, поддържащи грамадната постройка. Заобиколи го и се озова зад хангара. Широката плажна ивица беше осветена, но страната откъм морето тънеше в мрак. Кабрило светна фенерчето. Червеникавата светлина беше слаба, но достатъчна, за да се ориентира.
Той го угаси и изплува на повърхността. Вратите бяха високи колкото осеметажна сграда и широки шестдесет метра. През тях можеха да минават всякакви плавателни съдове, с изключение на най-големите крайцери, контейнеровози и танкери.
Хуан се гмурна и само след метър напипа долния край на вратите. Промуши се под тях и излезе в хангара. Извади шнорхела от устата си и вдигна водолазната маска на челото си. Парливият мирис на обгорен метал опари носа му, когато си пое дъх.
За миг му се стори, че складът е абсолютно тъмен, по-черен от безлунната нощ, но разбра, че е изплувал под тясна платформа. Щом излезе от сянката й, видя голи крушки, окачени на високия таван. Осветяваха неясните очертания на кораб. Кабрило заплува покрай него. За разлика от корабите в залива, този не беше покрит с ръжда. Корпусът беше гладък, нямаше полепнали водорасли и наскоро беше боядисан в черно или тъмносиньо.
Това не беше развалина, завършила полезния си живот, а нов кораб — на не повече от няколко години. Пулсът на Хуан се учести.
Стигна до метални стълби, издигащи се от водата до платформата, която опасваше хангара под тавана. Свали водолазната си екипировка и я завърза така, че да остане под водата, после извади автоматичния си пистолет със заглушител, за да се увери, че не се е повредил. Стисна го и бавно тръгна по стъпалата. Нямаше представа дали Сингх е поставил пазачи, но знаеше, че и най-слабият звук ще отекне в металната постройка, затова внимаваше да се движи безшумно.
Между стълбата и главната палуба на кораба имаше метално скеле. Кабрило спря в сенките и се ослуша за тих разговор на отегчени пазачи или неволна кашлица. Не чу нищо, освен тихото плискане на вода в корпуса на кораба.
Качи се по скелето и прокара пръсти по металната палуба, която също като корпуса беше гладка и явно наскоро боядисана. Корабът, изглежда, беше малък танкер, от онези, които обикновено пренасяха рафинирани продукти като керосин или бензин, а не необработен нефт. Първите двайсетина метра от танкера вече бяха отрязани и изнесени. Моряшката му душа се възмути, като видя как са се отнесли с такъв нов и красив плавателен съд.
Без да обръща внимание на леките суеверни тръпки, които го побиха, Кабрило тръгна към надстройката. Четириетажната секция с жилищните помещения се извисяваше на кърмата. Работниците бяха махнали крилата на мостика и бяха отрязали комините, за да може корабът да се побере в хангара. Кабрило намери отворен люк, вмъкна се вътре и след като се увери, че е далеч от илюминаторите, запали фенерчето. Подът беше застлан с чист линолеум, а стените бяха облицовани с дърво. Хуан докосна стената, но вместо да намери табелка с името и регистрационния номер на танкера и друга информация, откри четири дупки.
