Еди осъзна, че това са спалните помещения за работниците.
Всъщност не бяха работници, а роби, принудени да копаят в хълма при невъобразимо мизерни условия.
На света имаше само няколко неща, които можеха да породят такава ненаситна алчност. И той инстинктивно разбра какво се добива тук — злато.
Беше учил геология още по-отдавна, но си спомняше достатъчно. Някой бе открил златна жила в хълма. Водните оръдия действаха с хидрокинетично налягане, за да разтрошават почвата така, че да се подава към коритата. Оттам концентратът се завърташе в центрофуги, които отсяваха по-леките частици. Финалният процес беше изваденото от дъното на центрофугите да се хвърли в живак, единственото вещество на света, което привличаше ценния метал. След като се свържеше с микрочастиците злато, топчето живак се разтопяваше и изпаряваше и оставаше чистото злато.
В по-модерните технологии живачните изпарения се улавяха отново, кондензираха се и се използваха повторно в затворена система, която не позволяваше на работниците да влизат в контакт със смъртоносния метал. Ако се съдеше по окаяното състояние на хората тук, те очевидно бяха подложени на неописуемо големи живачни изпарения. А живакът е една от най-безмилостните отрови на света.
Няколкото секунди, през които Еди възприемаше чудовищността на работата, бяха последните, през които беше пощаден от похитителите си. После им заповядаха да се строят в редица. Един индонезийски пазач заключи около врата му синджир с плочка, на която бе щампован идентификационен номер, друг записа номера в счетоводна книга. Поведоха ги към един очукан лайнер и ги настаниха в неотоплени каюти. Корабът не беше луксозен и в помещение за двама бяха натъпкани койки за десет души. От вонята беше ясно, че канализацията не работи, а и беше студено. Еди виждаше дъха си. На леглата имаше втвърдени от кал одеяла, дюшеците бяха влажни и мухлясали. Очевидно, след като смяната свършеше, работниците грохваха на леглата мокри и мръсни.
Пазачите ги подкараха по-нататък. Показаха им къде ще се хранят — в главната трапезария на кораба. Мебелите бяха изнесени, стените бяха голи, металният под също. Отново им заповядаха да се наредят на опашка и всеки взе мръсна тенекиена паница от една купчина. Един китаец с гипсирана дясна ръка слагаше по шепа ориз в паниците им. Друг, също с лявата, изливаше върху ориза по черпак сивкаворозова помия от огромен казан.
Буламачът изобщо не ставаше за ядене. По-късно Еди щеше да научи, че отговорниците на мината изпращат два риболовни кораба да тралят дъното и каквото уловят, се пуска в гигантска мелачка.
Пет минути след като насядаха на пода и запреглъщаха противната каша, пазачът вдигна оръжието си и извика:
— Стани!
Еди знаеше, че трябва да има сили, затова изгълта остатъка от буламача, без да обръща внимание на дращенето на рибените люспи.
— Ядохте сега, защото сте нови — добави пазачът. — Отсега нататък ще получавате храна, след като смяната ви свърши.
Отново ги изведоха навън и Еди чак сега усети постоянния вятър, който повяваше от морето, минаваше през дрехите и сякаш пронизваше костите. Вятърът носеше и вулканична пепел и това затвърди предположенията му, че се намира на полуостров Камчатка. Заповядаха им да влачат кофи нагоре по хълма и когато започнаха първото от вероятно стотината мъчителни изкачвания за деня, Еди се потупа по бедрото, където беше имплантирано проследяващото устройство на доктор Хъксли.
Намираше се далеч от „Орегон“, но знаеше, че не е сам. Щяха да минат един-два дни и Хуан щеше да изпрати екип и кошмарът щеше да свърши, преди всъщност да е започнал.
Вечерта разговаря с един от мъжете в каютата. Нямаше електричество и изтощените работници шепнеха в мрака. Всички имаха подобни истории и бяха нелегално изведени от Китай като емигранти в товарни контейнери. Бяха платили на змийските глави да ги закарат в Япония, но се бяха озовали на този бряг.
— Откога си тук? — попита Еди.
— От цяла вечност — отвърна безплътният глас до ухото му.
— Сериозно. Откога?
— От четири месеца — отговори човекът и се премести в тъмнината, за да намери не толкова влажно място на дюшека. — Но мината работи много по-отдавна, може би от години.
— Някой опитвал ли се е да избяга?
— Къде? — попита друг глас. — Не можем да плуваме. Водата е твърде студена, а и строго пазят риболовните кораби. Пък и те са тук само докато разтоварят улова. Нали видя планината. Дори ако се промъкнеш покрай охраната, макар че никой досега не е успял да го направи, няма да изкараш и един ден там.
— Те ни притежават — отбеляза трети. — Притежават ни от мига, в който казахме, че искаме да напуснем Китай. Има ли значение дали ще умрем от работа тук, в текстилна фабрика в родината или в някой спарен цех в Ню Йорк? Това ни е съдбата. Работим и после умираме. Тук съм от десет месеца. Всички, които в началото бяха в тази каюта, умряха. Не си въобразявай, че ще избягаш, приятелю. Оттук има само един изход — смъртта.
Еди се поколеба дали да не им каже кой е всъщност. Съмняваше се, че надзирателите на мината са внедрили информатори сред тези нещастници. Не можеше обаче да отхвърли мисълта, че някой няма да го предаде заради допълнителна порция храна или сухо одеяло. Колкото и да искаше да даде на тези изтерзани души зрънце надежда, това противоречеше на дългогодишното му обучение и опит. Накрая остави изтощението да надделее над влажните завивки и болката в ставите. Двама от хората в каютата кашляха цяла нощ. Сигурно бяха болни от пневмония или нещо по-лошо. Мизерните условия и оскъдните дажби сто на сто водеха до ужасни болести.
На третия ден на студ, треперене, постоянно мокрене, от което кожата му се набръчка и побеля, и изтощителна работа Еди започна да осъзнава, че спасяването му може да се забави. Хуан сигурно беше изпратил в Русия човек, за да наеме хеликоптер и поне да прелети над района. Но никакви хеликоптери нямаше. Зенг работеше заедно с останалите и без да разсъждава, влачеше кал по склона. Работеха като мравки, които не знаят нищо друго, освен да следват инстинктите си.
Обувките му се скъсаха и той ги хвърли. Всеки път, когато си поемаше дълбоко дъх, усещаше леко хриптене някъде дълбоко в белите си дробове. В началото беше в много по-добра форма от останалите, защото организмът му беше свикнал с редовно хранене и почивка, за разлика от селяните, които цял живот бяха гладували и не познаваха нищо друго, освен усилен труд. Двама от мъжете в каютата умряха. Единият беше затрупан от свлачище, а другия го преби един пазач — толкова жестоко, че когато умря, от ушите и очите му течеше кръв.
На петия ден гърбът го болеше от особено жесток побой с камшик, който не беше заслужил, и Еди Зенг осъзна две неща. Първото беше, че предавателят в крака му не работи, а второто, че ще умре на този бряг.
Сутринта на шестия ден, когато извеждаха работните екипи, в студа преди разсъмване, видяха в залива огромен кораб. Беше плаващ док и отначало Еди го помисли за „Маус“. Дори от разстояние смрадта, разнасяща се от черната грамада, беше непоносима.
Пазачът го сръга с палката в бъбреците да тръгва. Еди осъзна, че това е робски кораб, натоварен с работници, които да заместят починалите и изнемощелите, които вече не можеха да се вдигнат от леглата, колкото и да ги биеха. Запита се колко стотици или хиляди вече са загинали само за да бъдат заменени с постоянен поток от изпълнени с надежда емигранти, които вярваха, че са купили шанса си да бъдат свободни.
— Така ме доведоха тук — отбеляза Танг, единият му съквартирант, докато се влачеха нагоре по хлъзгавия склон. Той беше тук от четири месеца. Тялото му беше мършаво и Еди ясно виждаше гръдната му кост и ребрата през скъсаната риза. Беше двадесет и седем годишен, но изглеждаше на шестдесет. — Натовариха ни на един стар кораб, който после влезе в друг, още по-голям, като този. Ако изобщо можеш да си го представиш, пътуването беше по-лошо от работата, която ни принуждават да вършим.
Когато напълниха кофите и се повлякоха надолу към коритата, от търбуха на сухия док вече бавно излизаше покрит с ръжда кораб. Работници изхвърляха големи вързопи от палубата му.
