защото нямат собствен предавател. Точно по тази причина военните изоставиха системата. Прекалено неефикасна е.
— Напомни ми защо подводниците не могат да носят предаватели.
— Само антената е дълга над петдесет километра. И макар сигналът да е само осем вата, ще използва повече електричество, отколкото реакторът на подводницата може да произведе. Най-сериозната причина е, че предавателят трябва да се намира в район с изключително ниска земна проводимост, за да се избегне поглъщането на радиовълните. В света има само няколко места, откъдето можеш да изпратиш съобщение по ИНЧ, а подводницата определено не е едно от тях. Прегледах дневниците — продължи Касим — и открих, че в десет часа снощи е имало друго съобщение по ИНЧ. Състоеше се само от случайно подбрани единици и нули. Мога да опитам да го дешифрирам, ако е код, но не съм голям оптимист.
Буквата Т се появи на екрана на Хали, последвана шестдесет секунди по-късно от О.
— По-лошо е от ваденето на зъб — изсумтя Хуан. — Кой освен нас има антени ИНЧ?
— Единствено руснаците. Използват ги само за връзка с подводниците в много дълбоки води и на далечно разстояние.
— Значи ако нашите са били демонтирани, трябва да са руснаците. Чудя се дали това има нещо общо с подслушването на Кериков.
— Ще знаем след минута — отвърна Хали, после добави. — Е, след десет или петнадесет минути.
Зачакаха търпеливо, приковали погледи в монитора, където се появяваше по една буква в минута. Засега разполагаха с „Орегон тук“. След няколко минути, Хуан се вторачи втрещено в екрана. Цялото съобщение гласеше: „«Орегон», тук е Макс.“
— Какво има? — попита Хали.
— Макс е. Хитрото копеле. Открил е начин да се свърже с нас по ИНЧ.
Хали внезапно изруга. Отвори друго прозорче на компютъра и измъкна от архива записа от подслушвателя, който бяха инсталирали в кабинета на Гил Мартел. Защо не го видях веднага? — изсумтя той, ядосан на самия себе си.
„АЗ НЕ… (1:23) ДА… (3:57) ЗА ДОНА СКАЙ… (1:17) АКТИВИРАНЕ НА ИН… ЧА… (:45) КЛЮЧ… (1:12) УТР (Е)… (3:38) ТОВА НЯМА ДА Е… (:43) МИ-НУ(ТА)… (6:50) ДОВИЖДАНЕ (1:12)“
— Какво не виждам? — попита Хуан.
— Четвъртата група думи. Активиране на ИНЧ. „Отговорните“ си имат собствен предавател.
— За какво, по дяволите? — озадачи се Хуан, после си отговори сам. — Ако пускат отровата на пътнически кораби, предавателят ще им позволи да синхронизират атаката по целия свят.
Кабрило трудно издържаше бавното пристигане на съобщението на Макс, а и умираше за сън.
— Хали, това ще отнеме часове. Връщам се в каютата. Събуди ме, когато получиш всичко. Искам да определиш и къде се намира предавателят. Това е задача номер едно. Накарай Ерик да ти помогне.
Той се завъртя към компютъра и добави сякаш Макс Хенли можеше да го чуе.
— Не знам как успяваш, приятелю, но си голяма работа.
29.
Това беше най-старият номер в света и бе свършил чудесна работа. Макс откри скалата секунди след като избяга от подземния бункер. Скочи от мотора и го бутна в бездната. Беше прекалено тъмно, за да види къде бе паднал, но знаеше, че Ковач ще претърси околността и ще открие машината.
После се върна до входа на бункера и сред суматохата, предизвикана от издирващите групи, които се отправяха навън, и медицинския персонал, който се суетеше около ранените монтьори, дръзко влезе вътре. Връщането на местопрестъплението щеше да е последното, което Ковач очакваше. Следователно бункерът щеше да е последното място, което да си помисли да претърси.
В подземието имаше предостатъчно места да се скрие. Макс се чувстваше по-самоуверен, облечен като монтьор, затова отвори някои от вратите, покрай които бе минал по време на бягството си. Много от стаите бяха обзаведени като общежития с много легла, оградени със завеси, и огромни общи бани. Макс прецени, че в подземието можеха да се поберат няколкостотин души, макар в момента да имаше само неколцина. Огледа котлоните на печките и разбра, че никога не бяха използвани. Гигантските фризери бяха претъпкани с храна, а един масивен склад бе изпълнен от пода до тавана с палети бутилирана вода и консерви.
Реши, че бункерът е нещо като скривалище от времето на Студената война. Можеше да функционира самостоятелно и имаше достатъчно храна, вода, електричество и място за хора, които да се подслонят тук, докато последиците от бедствието отшумят. Фактът, че всичко бе ново и построено от „Отговорните“, го накара да си помисли, че точно те щяха да предизвикат бедствието. Припомни си ужасите, които Хуан и екипът бяха открили на борда на „Златна зора“, и потръпна.
Взе си две шишета вода и отвори консерва с праскови, които изяде лакомо, като сладкият сироп се стичаше по насинената му брадичка. Уви найлонов чаршаф около торса си, макар да знаеше, че съвременните лекари не превързваха напукани ребра. Стегнатият найлон облекчи болките му, а храната и водата го заредиха с енергия.
Натъпка още две бутилки в дълбоките джобове на гащеризона си и продължи проучването. Подмина няколко души из коридорите. Те изгледаха учудено раните, после кимнаха със съчувствие, когато им обясни, че е бил нападнат от избягалия затворник.
Намираше се едно ниво над килията, в която го бяха измъчвали, когато откри, че не всички членове на организацията щяха да посрещнат Армагедон в бетонния лабиринт. Пред него стоеше масивна двойна врата с електронна ключалка. Платката още не бе монтирана и на пода пред нея лежаха инструменти. Очевидно майсторът бе изтичал да донесе нещо забравено.
Макс не губи време, а влезе в обезопасеното помещение. Подът бе застлан с дебел зелен мокет, а стените — облицовани с ламперия. Боята все още миришеше, което означаваше, че бе нанесена наскоро. Осветлението беше флуоресцентно, но лампите бяха от по-добро качество и дори се виждаха аплици по стените. Картините бяха пъстри, но ненатрапчиви. По някаква причина помещението му напомни за кантората на един от адвокатите му по развода. Трапезарията приличаше повече на луксозен ресторант с плоски екрани по стените вместо прозорци. Столовете бяха тежки, тапицирани с мека кожа, а плотът на бара бе от солиден махагон.
Той намери зала с кабинки за малка армия секретарки и комуникационен център, който би предизвикал завистта на Хали Касим. Влезе в центъра и затърси телефон или радио, но никога преди не бе виждал подобна система. Чувствайки се изложен на риск в малката стая, той реши да опита отново по-късно и продължи проучването си.
Встрани от функционалната част на това, което Макс бе кръстил „тузарското крило“, се намираха спални, обзаведени като в петзвезден хотел. На нощните шкафчета нямаше библии, а екземпляри от книгата на Лайдъл Купър „Размножаваме се до смърт“. Стаите бяха за около четиридесет души или двойки. Очевидно в тях трябваше да се подслони елитът на „Отговорните“ — лидерите, бордът на директорите, богатите последователи. В най-далечния край се намираше апартаментът на Том Северънс и жена му. Това бе най- луксозното място. Банята беше с размера на гарсониера, а ваната изглеждаше достатъчно голяма, за да се нуждае от спасител.
Макс прекара нощта на леглото на Северънс, а на сутринта изми зъбите си с четката му. Докато плакнеше устата си, Хенли се стресна от гласове във всекидневната. Позна грубия акцент на Зелимир Ковач. Чу плътен, мек глас, който очевидно принадлежеше на Томас Северънс. Третият глас го накара да наостри уши втрещено. Беше доктор Адам Дженър.
Макс се вслуша в разговора им и се ужаси. Всяко разкритие звучеше още по-зловещо от предишното. Дженър се оказа доктор Лайдъл Купър. Гениален номер, на който Хенли мрачно се възхити. Вярата и отдадеността им на каузата бяха много по-силни, отколкото хората си мислеха. Това всъщност беше религия с пророци, мъченици и многобройни последователи, готови на всичко за вярата си.
Северънс спомена нещо за самоубийството на Гил Мартел, което подсказа на Макс, че Ковач бе убил директора на гръцкото имение. После Хенли изслуша кошмарния им план да пуснат създадения вирус по света и да стерилизират половината човечество.
