около секунда, после побягна отново. Линда скочи енергично на крака и се втурна замаяна след него.
— Ще удряш момичета, а? — мрачно изсумтя тя.
Изскочиха на „Бродуей“, дългия централен коридор, който вървеше по дължината на кораба. Членовете на екипажа го използваха да стигнат от каютите си до пътническите помещения. Някой артистичен веселяк дори бе изрисувал навеси като над театрите на прочутата нюйоркска улица, откъдето коридорът бе взел името си.
— Направете път. Спешен случай.
Линда чу виковете на мъжа, когато се втурнаха през тълпата служители. Движеше се сред тях като змия и напредваше бързо, докато тя чувстваше, че главата й ще експлодира от силната болка.
Мъжът влетя в друг коридор и се закатери по ново стълбище. Линда отвори вратата пет секунди след него. Хвана се за парапета и запрескача стъпалата. Знаеше, че наближават пътническите помещения. Ако типът имаше акъл в главата и познаваше кораба, щяха да излязат някъде близо до каютата му. А ако Линда не видеше номера й, никога нямаше да успее да го намери.
Той изскочи през вратата горе, събаряйки възрастна жена и съпруга й, който бе в инвалидна количка. Изгуби няколко ценни секунди, за да се откачи от двойката старци. Линда влетя през вратата, преди автоматът да я затвори, и му се ухили свирепо. Бяха излезли на най-горното ниво, близо до атриума.
Мъжът видя, че Линда е само на няколко крачки от него. Забърза се и се втурна към елегантните стълби, които се виеха около двата стъклени асансьора. Наоколо нямаше много пътници. Бутиците бяха един етаж по-долу. На по-ниските нива със сигурност имаше повече хора. Линда бе видяла пазачи пред прочутия бижутерски магазин по-рано и знаеше, че не може да рискува да бъде спряна от охраната.
Стигнаха почти до стълбите, когато тя скочи с протегна ръка. Пръстите й хванаха маншетите на гащеризона на беглеца и той се спъна. Ускорението го отпрати с главата напред в стъкления парапет. Панелите бяха проектирани за подобен удар, но една от скобите се счупи и цялото стъкло се измъкна от мястото си. Падна четири етажа надолу и се разби на безброй парченца. Уплашени викове изпълниха атриума.
Линда изпусна крачола на мъжа и се плъзна по гърди след него. Той успя да се хване за месинговия прът и се претърколи през балкона. Вдигна очи към Линда, която се опитваше да го хване за ръката. Погледът му й напомни на самоубийците камикадзе в мига преди взрива — примирение, страх, гордост и най-вече — дива ярост.
Мъжът се пусна, преди тя да успее да хване китката му, и не отмести очи от нея, докато летеше в бездната. Падна петнадесет метра по-надолу и се удари в мраморния под, като завъртя глава в последната секунда. Чу се зловещ трясък и счупените кости пробиха дрехите му на няколко места. Дори от тази височина Линда видя, че черепът му бе размазан.
Тя пренебрегна ужаса си и скочи на крака. Възрастната дама все още се мъчеше да върне стареца в инвалидната количка и двамата не бяха видели нищо. Линда се скри зад огромна палма в саксия, съблече гащеризона и го пъхна в чантата си. Не можеше да направи нищо относно мокрите петна под мишниците си.
Библиотеката се намираше близо до киното в предната част на кораба, но Линда зави към кърмата. До басейна имаше бар и тя знаеше, че ако не удари едно бренди в следващите две минути, щеше да повърне закуската си.
Все още седеше там час по-късно, когато линейката се отдалечи от кораба. След секунди корабната сирена изсвири. „Златно небе“ най-после напускаше пристанището.
28.
Всеки път, когато Хуан примигнеше, имаше чувството, че по очите му преминава груба шкурка. Огромното количество кафе дразнеше стомаха му, а болкоуспокоителните, които бе погълнал, въобще не успяха да се справят с главоболието. Нямаше нужда да се поглежда в огледалото, за да знае, че е блед като мъртвец, сякаш кръвта се бе отцедила от тялото му. Прокарвайки ръка по главата си, установи, че дори косата го болеше, ако подобно нещо бе възможно.
Вместо да го освежи, както обикновено, вятърът в предното стъкло на моторницата го караше да потръпва въпреки топлината. На задната седалка до него лежеше Франклин Линкълн. Устата му бе отпусната и той похъркваше кротко. Красавицата, която ги бе отвела от „Орегон“ до Монте Карло четиридесет и осем часа по-рано, имаше почивен ден, а Линк не се интересуваше от заместничката й.
Единственото нещо, което поддържаше Хуан сега, бе яростта му към Линда и Марк, пренебрегнали заповедта на Еди да напуснат „Златно небе“, преди корабът да замине от Истанбул. Двамата упорито продължаваха да търсят доказателства за плана на „Отговорните“ да заразят кораба.
Кабрило щеше да им се накара, когато ги видеше отново, а после да увеличи заплатите им за проявената самопожертвувателност. Гордееше се страхотно с екипа си. Мислите му се върнаха на Макс Хенли и настроението му се развали още повече. Все още не бяха получили отговор от Том Северънс и всяка изминала минута го караше да мисли, че никога нямаше да получат, защото Макс е вече мъртъв. Хуан не си позволяваше да изрече мислите си на глас и изпитваше вина, че дори разсъждаваше по въпроса, но не можеше да се отърве от лошите предчувствия.
Луксозната яхта на Иван Кериков се бе върнала в пристанището и „Орегон“ бе спуснал котва на около миля от брега. Когато разглеждаше кораба си, понякога Хуан си мислеше колко ли е бил красив в добрите си години. Имаше идеални пропорции, а многобройните му кули му придаваха екзотичен вид. Представяше си как, боядисан и разчистен от боклуците по палубите, корабът се носеше гордо из северните части на Тихия океан, където навремето бе превозвал дървен материал. Но сега видя само покрития с ръжда корпус, олющената боя и увисналите около крановете кабели, които приличаха на паяжини. „Орегон“ изглеждаше вехт и скапан и нищо по него не блестеше, дори пропелерът на спасителната лодка.
Елегантното такси спря до стълбата. Морето бе спокойно, а шофьорката — изключително опитна, така че не си направи труда да нагласи гумените брони. Хуан потупа крака на Линк и едрият мъж се събуди.
— Моли се да се върна на същото място в съня си — ухили се Линк, като се прозя широко. — Тъкмо се бях заиграл с Анджелина Джоли.
Хуан му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.
— Толкова съм уморен, че никога вече няма да мога да мисля за секс.
Взеха саковете си, благодариха на младата жена и се заизкачваха по стълбата. Докато стигнат до върха, Хуан имаше чувството, че покоряват Еверест.
Доктор Хъксли ги очакваше на палубата заедно с Еди Сенг и Ерик Стоун. Усмихваше се на Хуан щастливо и почти подскачаше от радост. Еди и Стоуни също се хилеха. За момент Хуан си помисли, че имаха новини от Макс, но щяха да му ги съобщят, когато им се бе обадил от летището в Манила.
Джулия обви ръце около врата му и извика въодушевено:
— Хуан Родригес Кабрило, ти си шибан гений!
— Не че не съм съгласен, но напомни ми с какво съм се проявил този път.
— Ерик откри в интернет база данни за клинописа въз основа на проучвания в университет в Англия. Успя да преведе надписите на плочите, снимани с телефона ти.
Кабрило им бе изпратил снимките от летището в Манила.
— Компютърът ги преведе — поправи я Ерик скромно. — Аз не говоря и дума санскритски.
— Все пак е вирус — въодушевено продължи Джулия. — От това, което успях да отгатна, става дума за форма на грип, но науката не е виждала нещо подобно досега. Има елемент на кръвоизливи като ебола и марбург. Най-доброто е, че според мен Джанике Дал има естествен имунитет, защото, когато вирусът е избухнал за първи път, корабът се е намирал там, където е родена. Вярвам, че тя е потомка на тогавашния му екипаж.
Хуан се замая от потока думи.
— За какво говориш? Кораб? Какъв кораб?
— Ноевия ковчег, разбира се.
Кабрило примигна тъпо, после вдигна ръце като боксьор, който се предаваше.
— Ще се наложи да започнеш от самото начало. Но първо имам нужда от душ, питие и малко храна. Дай ми двадесет минути и после ще се видим в Конферентната зала. Кажи на Морис, че искам портокалов сок,
