наболява от време на време.
— Както знаете, на борда имаме лекар, който може да се погрижи за вас — увери го той, после прокара картите през електронното устройство. — Хм, това е странно.
— Проблем ли има?
— Не. Всъщност, да. Когато прокарах картите ви през устройството, компютърът ми сдаде багажа.
Електронните карти активираха компютърен файл със снимката на собственика им, както и информация за престоя му на кораба. Марк бе изработил картите така, че нищо да не се покаже на екрана. Домакинът или трябваше да се довери, че двамата пред него бяха тези, за които се представяха, или да ги забави, докато някой поправеше компютъра. Но тъй като обслужването на клиентите бе най-важното нещо в бизнеса, надали щеше да създаде неудобства на пътниците заради дребна повреда.
Домакинът прокара собствената си карта през скенера и когато снимката му се появи на екрана, върна картите на Мърфи.
— Картите ви вече не работят. Когато се върнете в каютата си, звъннете в офиса и ще ви издадат нови.
— Ще го направим. Благодаря.
Макс пъхна картите в джоба си, хвана Линда подръка и двамата се изкачиха по стълбите, като той куцаше съвестно.
— Футбол в колежа, а? — попита тя ухилено, когато вече никой не можеше да ги чуе.
Той се потупа по не особено стегнатото шкембе.
— Е, поизоставил съм се малко.
Влязоха в атриума на основното ниво. Таванът се издигаше четири етажа над тях и бе украсен с купол от рисувано стъкло. Чифт стъклени асансьори водеха към горните нива. Всяка палуба бе оградена с парапет от обезопасено стъкло, стегнато в блестящи месингови релси. Срещу асансьорите се виждаше стена от розов мрамор, по която течеше вода и се събираше в красив фонтан. От мястото им се виждаха табелите на малки луксозни бутици на горния етаж и неонова стрелка, която сочеше към казиното. Корабът оставяше впечатление за разкош, но и доста кич.
Бяха обсъдили плана си още на „Орегон“ и бяха проучили разположението на кораба, така че сега нямаше нужда дори да говорят. Линда подаде на Марк купчина дрехи, които извади от голямата си чанта. След секунди излязоха облечени в гащеризони с логото на параходната компания, извезано със златни конци. Линда беше свалила грима си, а Марк бе прибрал рошавата си грива в бейзболно кепе. Униформите щяха да им дадат възможност да се движат из целия кораб.
— Къде ще се срещнем, ако се наложи да се разделим? — попита Линда, когато тръгнаха напред.
— Масата за зарове?
— Не се прави на тарикат.
— В библиотеката.
— В библиотеката — повтори тя. — Добре, хайде да вървим да се правим на Нанси Дрю14.
— На момчетата Харди15.
— Аз отговарям за мисията, така че аз решавам. Ти ще си помощникът ми, Джордж Фейн.
За изненада на Линда Марк попита:
— Защо не Нед Никърсън?
Това беше името на гаджето на Нанси Дрю.
— Не и в най-дивите ти мечти. Някой ден ще трябва да си поговорим за пубертетските ти четива.
Най-лесният начин да излязат от пътническите помещения бе през кухнята, затова се качиха по близките стълби и намериха главната трапезария. Достатъчно голяма да побере триста души, залата бе почти празна. Само чистачите почистваха мокета с прахосмукачки.
Влязоха в кухнята, където един от готвачите вдигна глава, но не каза нищо. Линда отмести очи настрани. За разлика от трапезарията, кухнята бе пълна с готвачи, които приготвяха огромни количества храна. От врящите казани се издигаше ароматна пара.
В задната част на кухнята имаше врата, която водеше към ярко осветен коридор. Намериха стълбище и се спуснаха надолу, подминавайки група келнерки, отправили се нагоре да поемат смяната си. Срещнаха още няколко души, но никой не им обърна внимание. Като корабни работници практически бяха невидими. Марк забеляза сгъваема стълба, облегната на стената, и я грабна, за да допълни маскировката им.
„Златно небе“ бе привързан за дока, а повечето пътници бяха на брега, затова корабът работеше на минимална мощност и инженерните помещения бяха пусти. Линда и Марк прекараха следващите няколко часа в пълзене във всички тръби, канали и климатици и търсене на нещо необичайно. За разлика от работата на Хуан на обречения кораб близнак, те претърсваха бавно и методично, но крайният резултат бе същият.
— Кръгла нула — каза Марк, раздразнен на себе си, задето не бе успял да открие нищо. — Нищичко. Към вентилационните тръби или водопровода не е закачена една проклета бурма.
— Да, а това са най-добрите пътища да разпространиш вируса — съгласи се Линда, като избърса машинното масло от ръцете си. — Какво друго ни остава?
— Освен да обиколим наоколо и да напръскаме всяка повърхност на кораба с пулверизатора, не мога да се сетя за нищо. След като ние с теб разполагахме с толкова много време тук долу, сигурно и с „Отговорните“ е било така.
Той посочи тавана, където бяха окачени огромни тръби.
— За два часа бих могъл да разглобя част от тръбата и да наглася системата си вътре.
Линда поклати глава.
— Рискът да те заловят е прекалено голям. Трябва да е нещо много по-просто и бързо.
— Знам, знам — кимна Марк, като потърка слепоочията си. — Спомням си как на „Златна зора“ Хуан каза, че иска да погледна главните смукатели на климатичната система. Може би трябва да проверим това.
— Къде би трябвало да се намират?
— Най-вероятно в предната част на комина.
— Доста изложено на погледи.
— Можем да почакаме до довечера.
— Добре, хайде да се върнем в пътническите помещения и да се преоблечем.
Излязоха от лабиринта на машинното и най-после стигнаха до коридор, пълен с хора. Служители в различни униформи се подготвяха за връщането на пътниците, а инженерите се отправяха към машинното, за да подготвят кораба да напусне Истанбул.
Случаен поглед през врата близо до пералнята накара Линда да се закове на място. Тридесетгодишен мъж с униформа като нейната стоеше точно пред вратата. Вниманието й бе привлечено не от мъжа или небрежната му стойка, а от начина, по който отмести очи от нея. Беше същият поглед, който тя бе хвърлила на първия готвач в кухнята. Погледът на човек, който се намира на място, където не би трябвало да бъде. Той се завъртя леко встрани, но после надникна през рамо. Веднага щом забеляза, че Линда го оглежда, побягна в другата посока.
— Хей! — извика Линда. — Спри!
Втурна се след него и Марк я последва.
— Не — рязко го възпря тя. — Провери дали тук долу има още от тях.
Марк се завъртя и се затича назад. Линда продължи преследването сама. Мъжът имаше десетина метра преднина и двадесет сантиметра по-дълги крака. Но предимствата не му свършиха работа, тъй като Линда бе твърдо решена да го хване. Бързо стопи разстоянието, тичайки леко като газела, но със свирепостта на гонещия я леопард.
Мъжът спечели малко време, когато се заизкачваха по стълбището, защото успяваше да вземе по три стъпала наведнъж, а Линда — само по две. Профучаха покрай неколцина стреснати работници. Линда изпитваше силно желание да извика за помощ, но това щеше да я принуди да обяснява незаконното си присъствие на кораба.
Мъжът влетя в една стая. Линда стигна до нея след миг и въобще не видя юмрука му. Той я халоса здраво в брадичката. Ударът отметна главата й назад и я отпрати в стената. Побойникът остана над нея
