нас. Разбира се, ние не сме луди. Бих могъл да създам вирус, който да убива безразборно, но никога не бих искал да убия милиарди хора. Е, какво тогава беше разрешението? Първоначалният вирус на кръвоизливен грип имаше страничен ефект. Жертвите оставаха безплодни, но смъртността бе петдесет процента. След като се отказах от медицинските проучвания, разработих десетки хиляди поколения и мутации на вируса. Намалих смъртоносността му, като запазих единствения му желан ефект. Когато го пуснем на петдесетте кораба, той ще зарази близо сто хиляди души. Звучи като сериозно количество, но е просто капка в морето. Пътниците и екипажите са от всяка страна по света и от всякакъв произход. На пътнически параход човек открива микрообраз на обществото от лидерите в промишлеността до най-нисшите работници. Исках да съм абсолютен демократ. Никой няма да бъде пощаден. Когато се върнат в луксозните си къщи в Мичиган, селата си в Източна Европа или бордеите в Бангладеш, ще носят вируса със себе си. Той ще остане в приемника си без проява на симптоми през следващите няколко месеца и ще се разпространява от човек на човек. После ще се появят първите признаци на инфекция. Ще изглежда, че всички страдат от лек грип с висока температура. Смъртността ще е по-малко от един процент, трагична, но неизбежна цена, която ще платят хората със слаби имунни системи. Едва по-късно, когато хората започнат да търсят отговори защо нямат деца, ще научат, че половината население на света е безплодно. Когато осъзнаят действителността, ще има вълнения и уплашени хора ще търсят отговори на въпросите, които лидерите им се страхуваха да зададат. Но това ще продължи кратко — седмици или месеци. Световната икономика ще пострада за известно време, но ще се съвземе, защото хората притежават великата способност да се приспособяват. А тогава, приятели, ние ще сме решили всички проблеми. Ще сме излекували болестите и ще сме предизвикали период на просперитет, какъвто светът никога не е виждал.
По бузата на Зелимир Ковач се стече сълза, но той не направи опит да я избърше. Том Северънс, който познаваше Купър от години и бе чувал речите му хиляди пъти, също бе трогнат.
27.
— Онези двамата — посочи Линда Рос.
Марк Мърфи проследи ръката й и веднага забеляза двойката. Много от пътниците, които слизаха от „Златно небе“, бяха стари или поне на средна възраст, но Линда бе забелязала мъж и жена на около тридесет години. Всеки държеше ръката на малко момиченце, облечено в розова рокля.
— Фасулска работа — промърмори Марк, когато видя как жената подаде корабната си карта на съпруга си, който я прибра в портфейла.
Зад армията слизащи пътници, нетърпеливи да се заемат с обиколката на „Света София“, Синята джамия, Топкапъ и битпазара, „Златно небе“ приличаше страхотно на своя кораб близнак. Марк настръхваше от ужасните спомени всеки път, когато го погледнеше. Не беше обмислил грижливо емоциите си, когато предложи да се включи в мисията и не се радваше на перспективата да се качи на борда.
— Тръгват към автобусите — кимна Линда към младото семейство, насочило се към бордюра, където чакаха двадесет туристически автобуса.
Пътниците показваха картите си, за да се качат в тях.
— Сега ли да го направим, или да ги проследим до града?
— Няма по-добър момент от сегашния. Да действаме.
Изчакаха тримата да минат пред тях, преди да се набутат в тълпата. Движеха се с лекота и подминаха бавните. Целта им бе точно пред тях. Семейството не подозираше, че го следят.
— Побързай! — внезапно извика Линда. — Мисля, че автобусът ни потегля.
Марк се забърза и се блъсна в мъжа, който незабавно провери дали портфейлът му си беше на мястото. Носенето на портфейла в предния джоб и опипването му, когато някой се блъснеше в него, показваше, че мъжът е закален турист. В повечето случаи тази практика щеше да му свърши работа. Но както бяха планирали, когато Линда се бутна леко в него, пътникът се чувстваше в безопасност, тъй като бързащите американци не представляваха заплаха. Той не провери джоба си втори път и не усети малката ръка на Линда, която измъкна портфейла.
Аматьор би се отдалечил от жертвата си веднага след обира, но Линда и Мърфи продължиха да се правят на забързани пътници и тръгнаха към автобусите. Помотаха се до единия от тях, докато младото семейство се качи на друг. Едва тогава се отдръпнаха от тълпата и тръгнаха към мястото, където бяха паркирали взетата под наем кола.
Линда застана до отворената задна врата, за да предпази вътрешността на колата от любопитни погледи. Марк заработи върху ламинираната карта с помощта на специално приготвен комплект, който си беше донесъл от „Орегон“. Свали прозрачната пластмаса със скалпел и изряза снимката. После вкара снимката на Линда и прокара картата през ламинатор. Изглади я и изряза излишната пластмаса.
— Заповядайте, госпожо Сюзън Дъдли — каза той, като подаде на Линда още топлата карта.
— Май знаеш какво правиш — ухили се тя.
— Бях на петнадесет години, когато постъпих в МИТ. Наложи ми се да си направя фалшива лична карта.
Линда долови нещо особено в гласа му.
— Сигурно не е било лесно — каза тя.
Марк вдигна очи към нея.
— Можеш да си представиш, че мястото бе пълно с върховни зубрачи, но аз все пак се откроявах. Дипломатическо куфарче, вратовръзка, пластмасова кутийка с моливи, пълната програма. Училищната администрация увери родителите ми, че имат съветници за напредналите студенти, които да им помагат да се приспособят. Долна лъжа. Озовах се съвсем сам в най-конкурентната среда в света. Положението се влоши, когато навлязох в частния сектор. Затова се присъединих към Хуан и Корпорацията.
— Не за парите, така ли? — подкачи го Линда.
— Не искам да се хваля, но когато постъпих в Корпорацията, заплатата ми намаля драстично. Но си заслужаваше. Всички вие се отнасяте с мен като с равен. Когато проектирах оръжейни системи, вечно се тормозех от присъствието на разни мъжествени генерали, които гледаха на нас като на насекоми или нещо залепнало на подметките им. Разбира се, харесваха играчките, които им давахме, но ни мразеха, защото бяхме способни да свършим работата. Все едно че отново бях в гимназията. Военните се държаха като спортистите в училище, а ние останалите се мотаехме наоколо с надеждата да ни забележат. Жалка работа. А на „Орегон“ не стават такива неща. Всички сме от един отбор. Ти, Линк и Хуан не ни карате с Ерик да се чувстваме като аутсайдери, макар понякога да прекаляваме с дивотиите си. За първи път в живота си не ми се налага да търся празна маса, когато вляза в трапезарията.
Марк замълча, сякаш бе притеснен, че е надрънкал прекалено много, после се ухили на Линда и добави:
— Надявам се, че няма да ме накараш да си платя за терапията.
— Довечера можеш да ме черпиш едно питие на борда.
Той я погледна стреснато, после се усмихна многозначително.
— Няма да напуснем „Златно небе“, докато не открием нещо, нали?
Тя притисна ръка към гърдите си в престорен жест.
— Да не ме обвиняваш, че се каня да пренебрегна директната заповед на Еди?
— Аха.
— Изненадан ли си?
— Не.
— Все още ли си готов да участваш?
— Подготвям втората карта, нали така?
— Добро момче.
Марк вкара двете карти в електронното устройство, закачено към лаптопа му, и кодира отново магнитните ленти. Десет минути по-късно двамата с Линда стояха до мостика на „Златно небе“. Близо до тях мотокар товареше палети на кораба, а над него летяха и кряскаха бели чайки.
— Всичко наред ли е, господин Дъдли? — попита помощник-домакинът, застанал до мостика, когато му обясниха, че искат да се върнат в каютата си.
— Да, просто коляното ми — отговори Марк. — Ударих го зле, докато играех футбол в колежа, и сега ме
