засадата. После се запита дали си заслужава риска. По-разумно бе да спре кораба и да избяга с една от спасителните лодки. В Егейско море имаше хиляди острови, където да се скрие, докато планира следващия си ход.
Оставаше въпросът с пленниците. Дали да ги убие, или да ги вземе като заложници? Не се притесняваше от мъжа, който му приличаше на наркоман. Но нещо в жената му подсказваше, че е изключително опасна. По-добре да ги очисти и двамата, вместо да се тревожи, че ще му избягат.
Оставаше една последна подробност. Вирусът. Той живееше само една-две седмици в запечатан контейнер, така че нямаше да свърши никаква работа след бягството му. Пускането му щеше да зарази хилядата души на борда и ако имаха късмет, те щяха да го разпространят, когато се приберат у дома. Но не мислеше, че ще се получи. Корабът щеше да бъде поставен под карантина, а пътниците — изолирани, докато престанат да разпространяват заразата. Е, по-добре от нищо.
Ковач се надигна и тръгна по мостика. Нощта се бе спуснала и единствената светлина идваше от радарите и контролните табла. Дежурни бяха двама офицери и двама кормчии. Помощникът на Ковач, Леърд Бергман, пушеше на мостика.
— Искам да слезеш в пералнята и да пуснеш вируса ръчно — нареди му Ковач.
— Да не е станало нещо с предавателя?
— Нищо, за което да се притесняваш сега. Просто иди в пералнята и си свърши работата. После намери Ролф и елате при мен. Изчезваме от кораба.
— Какво става?
— Довери ми се. Ще ни арестуват веднага щом пристигнем на Крит. Това е единственият начин.
Един от офицерите внезапно извика:
— Откъде, по дяволите, се появи тоя и какви игрички играе? Повикайте капитана и включете алармата за катастрофа — заповяда той и се втурна към отсрещния мостик.
— Остани с мен — каза Ковач и двамата с Бергман се затичаха след офицера.
Огромен товарен кораб приближаваше с висока скорост към „Златно небе“. Приличаше на кораб-призрак с угасените си светлини, но пореше водата поне с двадесет възела. Офицерът извика към колегите си на мостика:
— Не го ли видяхте на радара?
— Беше на седемнадесет километра от нас, когато направих последната проверка — отговори младшият офицер. — А това беше само преди няколко минути, кълна се.
— Включи алармата.
Сирените на „Златно небе“ не произведоха желания ефект. Корабът продължи право напред, сякаш възнамеряваше да среже другия съд наполовина. Тъкмо когато изглеждаше, че катастрофата е неизбежна, носът на кораба зави рязко с висока скорост, каквато офицерът никога не бе виждал, и застана до „Златно небе“. Деляха ги само няколко метра.
Ковач си спомни докладите за голям кораб, минал нелегално през Коринтския провлак в нощта, когато отвлякоха сина на Хенли. Винаги бе подозирал, че двата инцидента са свързани. С инстинкта на плъх разбра, че идват за него. Влезе обратно в кабината, грабна една от радиостанциите и повика Ролф Стронг, третия, който бе пристигнал с него на борда.
— Ролф, Ковач е. Искам да разкарат всички от машинното и да се заключиш вътре. Никой няма право да влиза вътре. Убий всеки, който се възпротиви. Разбираш ли?
За разлика от Бергман, Стронг никога не задаваше въпроси.
— Разчиствам машинното и никой не може да влиза. Ясно.
Ковач извади пистолета от якето си и каза на Бергман:
— Излез и вземи шест-седем жени, без значение дали са пътнички или от екипажа. Доведи ги тук колкото се може по-бързо. Мини през каютата ми и донеси всички оръжия.
Преди Бергман да поиска обяснения, Ковач добави:
— Том Северънс е мъртъв, планът е провален, а хората, отговорни за това, се намират на онзи товарен кораб. Тръгвай!
— Да, сър.
Сърбинът заключи вратата на кабината, завъртя сребристия заглушител на пистолета и равнодушно застреля двамата служители и офицера. Изстрелите бяха допълнително приглушени от воя на сирените, така че вторият офицер разбра какво става чак когато видя труповете. Едва успя да вдигне очи към Ковач, преди две аленочервени петна да се появят на снежнобялата му униформена риза.
Ковач подозираше, че враговете от товарния кораб щяха да метнат въже на парахода, за да изпратят атакуваща група, затова бързо пристъпи към контролното табло. Имаше шайба за намаляване или увеличаване на скоростта и прост лост, с който да завърти руля.
Той завъртя парахода настрани от ръждясалия кораб. „Златно небе“ бе едва на няколко години и макар да бе построен повече за лукс и развлечения, отколкото за скоростни пътувания, сърбинът бе убеден, че щеше да успее да избяга от вехтото корито.
Потегли напред и го задмина, но само за секунди. Отсреща ускориха и изпълниха същия завой. Ковач бе изумен, че ръждясалата развалина можеше да се движи толкова бързо. Погледна контролното табло и видя бутон, на който пишеше „Аварийна скорост“. Натисна го и установи, че скоростта им се увеличава. Погледна през мостика и видя, че товарният кораб изостава. Ухили се доволно. Щеше да се нуждае от час-два да увеличи разстоянието между тях, преди да спре и спусне спасителната лодка, но това нямаше значение.
Сякаш искаше да си играе с него, товарният кораб също увеличи скоростта си и отново застана на около десет метра от „Златно небе“. Как, по дяволите, проклетото корито успяваше да вдигне такава скорост?
Учудването на Ковач бързо се превърна в ярост. Чу се кратък откос от автомат откъм коридора, последван от пронизителни писъци. Сърбинът се втурна към вратата и свали резето. Капитанът на кораба лежеше в локва кръв, а четирима офицери се бяха скрили под мостика. Сигурно се бяха опитали да нападнат Бергман при завръщането му. Зад тях помощникът на Ковач водеше седем обезумели от ужас жени.
— Вътре! Веднага! — изрева Ковач и размаха пистолета си към жените.
Те се придвижиха уплашено под зоркия поглед на Бергман. По бузите им се стичаха сълзи.
— Спрете веднага! — извика старшият офицер.
Сърбинът го простреля в лицето и затвори дебелата метална врата.
Сграбчи една от жените, тъмнокоса красавица, която позна като келнерка от ресторанта, и се втурна обратно към руля. Сложи я между себе си и атакуващия кораб. Трябваше да му послужи като щит, в случай че имаха снайперисти. Забеляза, че разстоянието се бе скъсило още повече.
— Мисля, че тази игра се нарича „Предизвикателство“ — промърмори той небрежно и завъртя свирепо руля. При тази скорост корабът реагира чевръсто. Носът му се завъртя и удари страната на товарния кораб със зверски писък от съдран метал. Ударът разлюля „Златно небе“ и Ковач едва се задържа на крака. Двата кораба се затъркаха един в друг. Дузина балкони пред най-скъпите каюти изпопадаха, а пътниците и екипажът бяха отхвърлени на палубата. Имаше доста ранени, но нищо по-сериозно от счупени кости.
Ковач отново завъртя руля рязко. Товарният кораб се завъртя синхронно, но този път остана на по- голямо разстояние. Капитанът му очевидно се страхуваше от нов удар.
Сърбинът не разбра какво точно го въодушеви, но внезапно реши да приключи всичко. Изостави позицията си зад руля, грабна един от убитите офицери и го изнесе навън, като го държеше за колана с едната ръка и за тила с другата, за да изглежда, че върви сам. Поспря за секунда, за да се увери, че го виждат от другия кораб. После преметна трупа през парапета.
Скри се зад него и не можа да проследи как тялото пада в морето, но бе сигурен, че враговете му го видяха. Знаеше, че не биха оставили невинен човек да се удави, и щеше да им е нужен поне час да го спасят. Ухили се на иронията, че щяха да се откажат от преследването, за да спасят мъртвец.
— Доклад за щетите — нареди Хуан, когато двата кораба се разделиха.
— Екипът действа — веднага отговори Макс.
След като не успяха да се свържат със „Златно небе“ по радиото, планът им бе да привлекат вниманието на екипажа и да общуват по високоворители. Собственикът на параходната компания вероятно участваше в
