като изключим това, не ни остава нищо, освен да сме наблюдатели на трагедията.
— Не е задължително — каза Остин.
— Значи мислите, че можете да помогнете? — Бекер ги погледна умоляващо.
— Може би — отвърна Остин. — Ще мога да отговоря по-конкретно едва след като видим какво точно е положението.
Бекер се извини за проявената грубост.
— Съжалявам, че изпуснах нервите си. Благодарни сме, че предложихте помощта си. Особено съм задължен на капитан Петерсен. След като бяхме ударени и стана ясно, че корабът ще потъне за няколко минути, той лично се погрижи да ми намери място в спасителната лодка. Когато разбра, че долу има хора, се втурна да им помага и явно се е озовал в капан, когато корабът потъна.
— Храбър мъж. Още една причина да направим всичко възможно за спасяването и на него, и на хората му — каза Остин. — Имате ли представа как точно лежи корабът на дъното.
— Да, разбира се. Елате.
Капитанът ги поведе към електронната лаборатория при главната палуба. Помещението бе пълно с монитори, използвани в проекти за отдалечено наблюдение.
— Това е сонарно изображение на „Лейф Ериксон“ с висока резолюция — каза той и посочи един от големите екрани. — Както виждате, лежи под лек ъгъл на полегат склон. Спалното помещение е тук, едно ниво под столовата и недалеч от носа. Явно въздухът се е задържал тук. — Той очерта кръг с курсора на мишката. — Истинско чудо е, че са все още живи.
— Чудо, което едва ли биха си пожелали да им се случи — мрачно отбеляза Бекер.
— Кажете ми за помещението.
— Доста е голямо. Има койки за двадесет членове на екипажа. До него се стига по една-единствена шахта от столовата. Има и авариен люк.
— Трябват ни подробности за помещението, особено за разположението на тръбите, проводниците и носещите греди.
Капитанът им подаде една папка.
— От военното министерство ни изпратиха този материал в случай, че се наложат спасителни операции. Мисля, че ще откриете всичко необходимо. Ако нещо липсва, ще го набавим бързо.
Остин и Дзавала проучиха чертежите на кораба, после отново загледаха сонарното изображение.
— Май не можем да научим повече от картинките — каза Остин. — Като че ли е време да поплуваме.
— Добре, че си взех костюма — отвърна Дзавала.
— Новия модел на „Мишелин“, нали? Специално за сваляне на мадами.
Бекер и капитанът започваха да се чудят дали не се намират в компанията на побъркани и се спогледаха с недоумение. Дзавала почна да описва в общи линии стратегията, а Остин наглеждаше четиримата моряци, които преместиха сандъка под гика. Спуснаха въжето на крана, Остин го закрепи и даде знак да вдигат.
Яркожълтото нещо, което се подаде, бе с височина почти два метра и приличаше на робот от научнофантастичен филм от петдесетте. Алуминиевите ръце и крака наистина приличаха на тези на човека на „Мишелин“, а шлемът — на голям кръгъл аквариум. Ръцете завършваха с щипци като на насекомо. От лактите и над тях се подаваха четири малки перки, предпазени от кръгли кожуси.
Остин почука по закрепената на гърба на фигурата кутия.
— Последното постижение на тежководолазната технология. Този модел може да работи на дълбочина шестстотин метра в продължение на шест часа, така че имам повече от достатъчно време. Ще ми намерите ли някаква къса стълба? Освен това ще ми трябва лодка с опитни моряци.
Капитанът предаде заповедта на първия си помощник. Остин свали анорака, навлече дебел вълнен пуловер върху полото си и си сложи една черна шапка. После се качи по стълбата и се пъхна в костюма. Гикът бавно го вдигна.
Щом се озова на няколко стъпка над палубата, Остин извика по радиостанцията на костюма — тя работеше на честотата на използваните на кораба предаватели — да спрат. Раздвижи ръце и крака с помощта на шестнадесетте хидравлични връзки, след което опита манипулаторите в края на всяка ръка. Накрая провери управлението на стъпалата и се заслуша в бръмченето на моторите.
— Всичко е наред.
Атмосферният водолазен костюм, или АВК, бе предназначен да предпазва хората от огромното налягане и същевременно да им позволява да изпълняват сравнително сложни операции под водата. Въпреки хуманоидната си форма костюмът се смяташе по-скоро за подводница, а човекът вътре — за навигатор.
Под ръководството на Дзавала гикът се извъртя над водата и Остин се залюля над нея.
— Сваляй — каза той, щом моряците докараха лодката.
Въжето се разви и Остин потъна под вълните. Зелената пяна покри шлема му. На няколко метра под водата той нагласи костюма на неутрална плавателност, поигра си малко с дюзите, придвижи се напред, назад, нагоре и надолу, после увисна на едно място. Погледна светлата повърхност над себе си, включи светлините на гърдите си и започна да се спуска.
5
Без да подозира за случващите се на шестдесет метра над главата му събития, капитан Петерсен лежеше на койката, взираше се в мрака и се питаше дали ще умре от измръзване, или преди това ще се задуши от липсата на въздух. Това бе чисто интелектуално упражнение. Вече не го интересуваше как точно ще настъпи краят му. Надяваше се само да дойде по-скоро.
Студът бе изсмукал енергията му. Всяко измъчено изпускане на поредната порция въглероден двуокис правеше въздуха все по-негоден за дишане. Капитанът изпадаше в онова състояние на летаргия, характерно за момента, когато волята за живот започва да отстъпва като море при отлив. Дори мислите за жена му и децата му не можеха да го накарат да се бори.
Копнееше да достигне етапа на безчувственост, който да успокои болките и страданията му. В тялото му все още се таеше достатъчно живот, за да продължи агонията му. Измъчените му дробове се свиха в кашлица, от която лявата му ръка запулсира — беше я счупил, когато се удари в една преграда. Болеше ужасно. Стоновете на моряците му напомняха, че не е сам в това окаяно състояние.
Както бе правил вече десетки пъти, отново се замисли за катастрофата и се запита дали бе имало някакъв начин да я избегне. Всичко бе тръгнало добре. Опасната конфронтация бе избегната и „Морски страж“ излизаше в открито море. После, без никакво предупреждение, боядисаният като циркаджийски фургон кораб най-неочаквано се заби в борда на крайцера.
Паникьосаната му заповед да се изтеглят закъсня. Писъкът на разкъсвана стомана му каза, че раната е фатална. Морският му тренинг се намеси бързо. Той даде команда за напускане на кораба и лично ръководеше спускането на спасителните лодки. Един моряк дотича и викна, че под палубата има ранени. Петерсен не се поколеба: остави спускането на лодките в ръцете на първия си помощник и се втурна да помага на хората си.
По време на удара нощната вахта спеше. Носът на „Морски страж“ бе разцепил корпуса зад спалното помещение. Моряците се бяха отървали от моменталната смърт, имаше неколцина ранени. Петерсен се хвърли в столовата, почти се стовари през люка и видя, че останалите невредими се мъчат да окажат първа помощ на другарите си.
— Напуснете кораба! — заповяда той. — Изнесете ранените.
Корабът потъваше с кърмата надолу под тежестта на нахлуващата през огромната дупка вода. Тя нахлу в столовата, а после и в спалното, като им отряза пътя за отстъпление. Петерсен се изкатери по стълбата и успя да затвори люка. Докато слизаше, корабът се разтресе, капитанът падна, удари се лошо и изгуби съзнание.
Би трябвало да е благодарен за това, понеже не чу ужасните стонове и скърцане на кораба, докато той потъваше към дъното. А и безчувственото му тяло не бе наранено допълнително, когато секунди по-късно крайцерът се заби в меката тиня. Въпреки това, когато се събуди в притъмнялото помещение, капитанът чу още по-ужасни звуци — крясъците на собствените си хора. Малко след като дойде в съзнание, лъч светлина разкъса мрака и освети окървавени бледи лица сред бъркотията от преобърнати койки и сандъци. Главният
