Потъването на „Курск“ бе една от най-големите подводни катастрофи в историята. Над сто души умряха през 2000 г., когато ракетната подводница клас „Оскар И“ потъна в Баренцово море след експлозия в торпедния отсек.
— С подводница като вашата нито един служещ на родината си младеж не е нужно да умира по такъв ужасен начин — каза Власов. — Благодарение на изобретателността на НАМПД имаме начин да стигнем до потънал съд независимо дали спасителните люкове работят, или не. Нововъведенията ви в тази подводница са революционни.
— Много мило от ваша страна, капитан Власов. Джо е виновникът, който събра това-онова и приложи и капка здрав американски разум.
— Благодаря за похвалата, но всъщност откраднах идеята от Майката природа — с типичната си скромност се обади Дзавала. Беше завършил Морското училище в Ню Йорк и имаше блестящ технически ум. Директорът на НАМПД Джеймс Сандекър го назначи веднага след завършването и освен че изпълняваше задълженията си в Специалния екип на Остин, Дзавала бе проектирал най-различни подводни съдове — както с екипаж, така и автоматични.
— Глупости! — каза Власов. — Миногата е доста по-различна от вашата подводница.
— Принципът е един и същ — каза Дзавала. — Миногите са невероятно устроени създания. Улавят движеща се риба, забиват зъбите си в кожата и й изсмукват кръвта. Вместо зъби ние използваме смукала и лазери. Основният проблем бе да се измисли гъвкав водонепроницаем затвор, който да може да се закрепва, за каквато и да е повърхност и да ни позволи да направим разреза. С помощта на космическите материали и компютрите успяхме да скалъпим доста добро решение.
Власов отново вдигна пълна чаша.
— Доказателството за вашата изобретателност е в ръката ми. Кога „Морска минога“ ще стане напълно готова за действие?
— Скоро — отвърна Дзавала. — Поне така се надявам.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Направо ме втриса, като си помисля каква е вероятността за нова катастрофа. Съветският съюз построи някои великолепни лодки. Но сънародниците ми винаги са имали предпочитание към гигантизма за сметка на качеството. — Власов довърши питието си и стана. — А сега трябва да се връщам в каютата си и да подготвя доклада до началството. Ще останат много доволни. Благодаря ви за усърдната работа. Лично ще се обадя на адмирал Сандекър.
Щом Власов си тръгна, влезе един от офицерите и каза на Остин, че го търсят по телефона. Остин вдигна слушалката, послуша малко и зададе няколко въпроса.
— Задръжте — каза той. — Ще ви се обадя веднага.
Затвори и се обърна към Дзавала.
— От Източноатлантическия отдел за подводни аварии на НАТО. Искат помощта ни в спасителна операция.
— Някой е изгубил подводница ли? — попита Дзавала.
— Датски крайцер е потънал до Фарьорските острови и част от екипажа е останала вътре. Явно все още има живи. Шведите и англичаните са почнали работа, но крайцерът няма спасителен люк. Датчаните се нуждаят от някой, който може да мине право през корпуса и да измъкне момчетата. Чули са, че правим пробни спускания.
— Колко време имаме?
— Няколко часа, ако се съди по думите им.
Дзавала поклати глава.
— Фарьорските острови са на повече от две хиляди километра оттук. „Бийб“ е бърз за размерите си, но няма криле.
— Ти си гений.
— Радвам се, че най-сетне го разбра. Нещо против да ми кажеш как точно стигна до това заключение? Може да ми послужи доста добре в някой бар.
— Първо, нека попитам — „Морска минога“ във форма ли е за спасителна операция? Долових нотка на ПСЗ, когато Власов попита дали е готова.
— Ние цивилните имаме навика автоматично да излъчваме „Пази си задника“, когато се обвързваме с нещо — каза Дзавала.
— Явно си завършил с отличие. Е?
Дзавала се поколеба.
— Видя как се държеше на излизане.
— Да де — необязден кон. Но все пак я обяздихме. С тези умения можеш да изкараш куп пари в Дисниленд.
Дзавала поклати глава.
— Имаш страхотната дарба да представяш вероятността от ужасна смърт по възможно най-безгрижния начин.
— Жаждата ми за смърт не е по-силна от твоята. Нали каза, че „Морска минога“ е стабилна като тухлен клозет на равен двор.
— Добре де, малко се поизфуках. Като конструкция е наистина много здрава. Но от управлението има още какво да се желае.
— Според теб какви са шансовете за успешна мисия?
— Петдесет на петдесет. Мога да позакърпя това-онова, за да увелича леко шансовете в наша полза.
— Не те насилвам, Джо.
— Не е и нужно. Не бих могъл да мигна, ако не се опитаме да помогнем на онези момчета. Но все пак трябва да замъкнем някак си подводницата дотам. Значи все пак си го измислил, а, хитрец такъв? — попита Дзавала, забелязал ухилената физиономия на Остин.
— Може би — отвърна той. — Трябва обаче да уточня някои подробности с Власов.
— Май ми е писано да рискувам живота си в поредното типично за Остин спонтанно хрумване. Питам се, дали имам някакъв шанс да разбера какво се спотайва под тази твоя преждевременно побеляла коса?
— Никакъв — отвърна Остин. — Помниш ли какво спомена Власов за съветския гигантизъм?
— Да, но…
— Мисли
4
Карл Бекер крачеше нервно по палубата на датския изследователски кораб „Тор“. Свил рамене и пъхнал ръце в джобовете на дебелото си палто, бюрократът от Копенхаген приличаше на тромава безкрила птица. Беше навлякъл дебели дрехи, но въпреки това потреперваше, когато спомените му се връщаха към момента на сблъсъка. Бяха го натикали в една спасителна лодка, която се преобърна при спускането, и той падна в ледената вода. Сигурно щеше да умре за броени минути, ако един траулер не го бе измъкнал почти в несвяст.
Събра шепи да запали цигара и се опря на перилото. Докато се взираше в червената пластмасова сфера, бележеща гроба на крайцера, чу някой да го вика. Беше капитанът на „Тор“ Нилс Ларсен.
— Къде са проклетите американци? — изръмжа Бекер.
— Нося добри новини. Току-що се обадиха — каза капитанът. — Пристигат след пет минути.
— Крайно време беше — каза Бекер.
Подобно на колегата си от „Лейф Ериксон“, капитан Ларсен бе висок, рус и с ъгловат профил.
— Честно казано, минаха само няколко часа от потъването на крайцера. На екипа на НАТО му трябват
— Зная,
Метна фаса в морето и пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете си. После изръмжа:
