След известно време Нийл направи справка с GPS-а, превключи на празни обороти и пусна мрежата — коничен чувал с дължина около 45 метра, предназначен да се влачи по морското дъно. Направиха два опита и уловиха много водорасли, но никаква риба.
— Много странно — каза Траут, като оглеждаше тесния джоб в края на мрежата, където се събираше рибата. — Разбирам да има лош улов, но не и
Нийл се ухили многозначително.
— Може да ти се прииска да си
Хвърлиха мрежата отново, извлачиха я по дъното и бавно я вдигнаха. Краят й увисна над палубата, където можеше да се изсипе уловът. Този път нещо бясно се мяташе в мрежата. Сребристобелите люспи проблясваха ярко — едрата риба ожесточено се мъчеше да се освободи. Нийл извика предупредително, докато се готвеше да изсипе съдържанието на мрежата на палубата.
— Стойте настрана!
Голямата риба се стовари върху дъските с влажно тупване и започна да се мята още по-ожесточено, извиваше дългото си тяло. В облещените й кръгли очи се четеше нехарактерна за риба злоба, широко отворената й уста се мъчеше да захапе въздуха. Блъсна се в отделението за риба — дървен сандък, вграден в самата палуба. Ударът изобщо не я укроти, а сякаш я разяри още повече. Конвулсиите станаха още по- свирепи и рибата отново заподскача по хлъзгавата палуба.
— Охо! — викна Нийл и отскочи от щракащите челюсти. Взе една кука и наведе дръжката й към главата на рибата. Само с едно рязко движение създанието захапа дръжката и я строши на две.
Напълно омагьосан, Пол наблюдаваше сцената от високото безопасно място при мрежата. Гамей бе извадила видеокамерата и снимаше.
— Това е най-голямата сьомга, която съм виждал! — възкликна Пол. Рибата бе дълга поне метър и половина.
— Ненормална работа — каза Гамей, без да сваля камерата. — Уловената сьомга не се държи така. Зъбите й са слаби и биха се счупили, ако опита да направи нещо такова.
— Това го кажи на проклетата риба — обади се Нийл, метна настрани прехапаната дръжка, сграбчи един двузъбец, прониза рибата зад хрилете и я прикова към палубата. Тя продължи да се мята. Нийл извади чук и я цапардоса по главата. Това я зашемети за секунда, но след това тя започна да се мята отново, макар и не така яростно.
— Понякога се налага да ги бухнеш няколко пъти, преди да се укротят — обясни Нийл.
Много предпазливо нахлузи примка през опашката на рибата, метна въжето на висящата над главата му макара, измъкна двузъбеца, вдигна рибата и завъртя макарата над отделението за риба, като внимаваше да стои настрана от челюстите. Когато рибата се озова над отделението, извади сгъваем нож и преряза въжето. Рибата падна в сандъка и заблъска яростно по стените.
— Това е най-свирепата риба, която съм виждал. — Пол невярващо поклати глава. — Държи се по- скоро като баракуда, отколкото като сьомга.
— Прилича на атлантическа сьомга, но не съм сигурна какво
Нийл извади угарката от пура от устата си и плю настрани.
— Първите почнаха да се ловят преди шест месеца. Момчетата я нарекоха „дяволска риба“. Здравата късат мрежите, но пък са големи и ги режем на две, преди да ги пуснем на пазара. Месото си е добро, досега никой не е умрял. — Той се подсмихна. — Скоро почнахме да ловим само това. По-дребната риба просто изчезна. — Той посочи с пурата отделението за риба. — Те са причината.
— Свързахте ли се с ихтиолози? Казахте ли им какво улавяте?
— Свързахме се, разбира се. Но те не изпратиха никого.
— Защо?
— Не стигали хора, така обясниха. Сигурно ги знаеш тия неща. Нали си морски биолог.
— Да, щях да тръгна веднага.
— Значи си различна от останалите. Поискаха да им пратим една от тези рибки, за да я видят.
— И не сте го направили, нали?
— Канехме се, но след случката с Чарли Марстънс рибарите се уплашиха и се отказаха.
— Кой е Чарли Марстънс? — попита Пол.
— Тукашен. Кореняк. Ловеше риба дори след като се движеше трудно заради болния си крак. Стар инат, обичаше да излиза самичък. Намериха го — или по-скоро онова, което беше останало от него — на три километра източно оттук. Както личи, уловил няколко от тия чудовища, приближил се прекалено близо или пък болният му крак поддал. Почти нямаше какво да се погребва.
— Искаш да кажеш, че рибите са го убили?
— Няма друго обяснение. Оттогава момчетата започнаха да се махат. И аз щях да се разкарам, ако не дължах пари за лодката. Обаче какво излезе? — Той се ухили. — Една от тези рибки се оказа моят билет да се махна.
Гамей вече обмисляше по-нататъшните си действия.
— Искам да я занеса в лабораторията за анализ.
— Нищо против — каза Нийл. — Ще ти я опаковам веднага щом е безопасно.
После насочи „Тифани“ към сушата. Докато стигнаха брега, рибата беше на практика мъртва, но успя да изщрака няколко пъти със зъби — достатъчно, за да я поддържат за всеки случай още малко в сандъка. Нийл им препоръча един пансион, където да отседнат за през нощта. Гамей му даде сто долара отгоре и се разбраха да се срещнат на следващата сутрин.
Посрещна ги любезна възрастна двойка. Пансионът бе в стара викторианска сграда в края на градчето. От ентусиазираното посрещане Пол и Гамей разбраха, че бизнесът не е от преуспяващите. Стаята бе евтина и чиста, домакините им приготвиха обилна вечеря. Спаха добре и на следващата сутрин след огромната закуска тръгнаха да намерят Нийл и да вземат рибата.
Кеят бе пуст. По-тревожното бе, че от „Тифани“ нямаше и следа. Попитаха в офиса, но никой не го бе виждал, откакто бе платил за ремонта на двигателя. Няколко души се мотаеха безцелно по кея — явно нямаха с какво по-добро да се занимават. Тази сутрин никой не бе виждал Нийл. Барманът, когото бяха видели предишния ден, мина покрай тях на път за ресторанта. Попитаха и него дали има представа къде може да е Нийл.
— Сигурно лекува махмурлука си някъде — отвърна той. — Снощи дойде със сто долара, похарчи ги почти всичките — черпеше наред — и си тръгна доста наквасен. Прави го редовно, така че не се разтревожих особено. В пияно състояние Нийл се ориентира по-добре от доста хора на трезва глава. Тръгна си към единайсет. Трябва да е в лодката си, живее на нея.
— Но „Тифани“ я няма — каза Пол.
Барманът огледа пристанището и изруга.
— Проклет идиот! Изобщо не беше в състояние да я подкара.
— Възможно ли е някой от другите посетители на бара да знае къде е?
— Не. Бяха по-пияни и от него. Единственият трезвен бе Фред Грогън, а той си тръгна преди Майк.
— Кой е Фред Грогън? — попита Пол.
— Човек, когото едва ли бихте искали да познавате — с презрение отвърна барманът. — Живее в гората при старата фабрика. Единственият местен, когото новите собственици задържаха на работа. Доста изненадващо, защото Фред е съмнителен тип. В смисъл — потаен. Понякога идва в града с черните джипове на фабриката.
Барманът замълча и се загледа в морето, заслонил очи от слънцето. В залива влезе малка лодка и се понесе с пълна скорост към кея.
— Това е Фици. Пазачът на фара. Ей, здравата се е забързал.
