какво да крият. Бих предпочел да се поогледам тихомълком, а полицията само ще размъти водата.
— Както искате. Не ме бива по интригите. Моето царство е науката. — Йоргенсен се намръщи. — Онова създание в резервоара, което ви е изкарало акъла. Мислите ли, че е било акула?
— Зная само, че беше голямо, гладно и бледо като призрак.
—
— Сигурен ли сте с какво се захващате? Може да се окаже опасно след моите перипетии.
— Този път отивам с изследователски кораб. Освен много по-голямата безопасност, ще разполагам и с всевъзможна апаратура. С удоволствие бих взел и археолог, който да изследва онези пещери.
— Идеята не е добра, професоре, но в селото има една жена, която би могла да ви е полезна в тази област. Баща й е посещавал пещерите. Именно тя ми каза как да вляза. Казва се Пиа.
— Вдовицата на свещеника ли?
— Да, познавате ли я? Много си я бива.
— И още как! — изтърси Йоргенсен. После се усети и бузите му пламнаха. — Срещали сме се няколко пъти из селото. Невъзможно е да я пропуснеш. Можете ли да промените плановете си и да се върнете в Скаалсхавн с мен?
Остин поклати глава.
— Благодаря за поканата, но имам работа в НАМПД. Оставих Джо да се справя с тестовете на „Морска минога“. Ще ви помоля да ме държите в течение за резултатите ви.
— Естествено, че ще ви държа в течение. — Йоргенсен се почеса по брадичката и погледът му се зарея нанякъде. — Като учен, изцяло отхвърлям идеята за поличби. Обучен съм да не правя заключения, ако не съм в състояние да ги подкрепя с факти. Но тук има нещо страшно объркано. Усещам го с цялото си същество. Нещо
— Ако това ще ви успокои, аз имам същото усещане. Не става дума просто за тайфа момчета с пушки. — Остин се наведе напред и синьо-зелените му очи се впериха в професора. — Искам да ми обещаете да направите нещо, когато стигнете Скаалсхавн.
— Разбира се. Каквото кажете.
— Пазете се, професоре — каза Остин с такъв тон, че нямаше място за неразбиране. —
17
Лошото предчувствие не напусна Остин дори след като той излезе от сградата и застана под ярката слънчева светлина. В таксито към хотела на няколко пъти се улови, че се обръща да гледа през задното стъкло. Накрая се отказа и се отпусна. Ако опасността наистина го дебнеше, нямаше да успее да я види при това натоварено движение.
Спря в магазина за дрехи, за да си вземе поръчката. Отнесе спретнато опакованите кутии в стаята си и се обади на Тери. Беше 17:30.
— Отседнал съм в стая под твоята. Май те чух как пееш от радост в очакване на срещата ни.
— Значи сигурно си ме чул и как подскачам от нетърпение.
— Направо е изумително как действа чарът ми на жените — каза Остин. — Ще те чакам на рецепцията. Можем да се престорим на стари гаджета, които случайно са се срещнали тук.
— Вие сте изумителен романтик, господин Остин.
— Наричали са ме и по-зле. Ще ме познаеш по червения карамфил на ревера.
Вратата на асансьора се отвори, Тери излезе като на сцена и моментално привлече вниманието на всички мъже наоколо, в това число и на Остин. Не можеше да свали очи от нея, докато тя прекосяваше фоайето. Кестенявата й коса се спускаше до тънките връзки на дългата до глезените бяла дантелена рокля, която ясно очертаваше тънкия й кръст и бедрата й.
Топлата й усмивка показа, че и тя е доволна от вида на кавалера си. Погледът й се плъзна по едноредовото гълъбово сиво сако в европейски стил — бе леко стеснено в кръста и подчертаваше раменете на Остин като парадна униформа. Синята риза и бялата копринена вратовръзка контрастираха със загара на кожата, очите с цвят на корал и светлата му коса. На ревера му имаше червен карамфил.
Тя протегна ръка и Остин я целуна.
— Каква чудесна изненада — произнесе Тери с акцента на британска аристократка. — Не съм ви виждала от…
— Биариц. Или може би Казабланка?
Тери опря китка на челото си.
— О, кой може да каже? С времето местата започват да се смесват, не сте ли съгласен?
Остин се наклони и прошепна в ухото й:
— Винаги ще помним Маракеш.
Хвана я под ръка и излязоха навън, сякаш се познаваха от цяла вечност. Пресякоха забързания площад и се насочиха към „Тиволи“, прочутия увеселителен парк от XIX век, известен с многобройните си забавления. Оживеният парк сияеше с неонови светлини и бе пълен с посетители, отиващи на театър, танци или симфоничен концерт. Спряха за няколко минути да погледат една фолклорна танцова група. Тери предложи да вечерят в един ресторант с открита тераса. Настаниха се на маса, от която виждаха виенското колело.
Остин взе менюто.
— Ти избра ресторанта, така че аз ще избера вечерята, ако нямаш нищо против.
— Изобщо даже. Досега преживявах само на сандвичи.
Сервитьорът приближи и Остин поръча за аперитив малки фиордови скариди. За основно ястие избра
— Доста бързо се справи с поръчката — с възхищение отбеляза Тери.
— Излъгах. Идвал съм точно в този ресторант последния път, когато бях командирован от НАМПД в Копенхаген.
— Велики умове, както се казва.
Вдигнаха покритите с пяна чаши и отпиха от студената освежителна бира. Поднесоха скаридите. След първата хапка Тери затвори очи от удоволствие.
— Прекрасни са!
— Тайната на приготвянето на морска храна е никога да не позволяваш подправките да убият тънкия й вкус. Тези са подправени с лимон и пресни чушки.
— Още едно нещо, за което да ти благодаря.
— Доброто ти настроение не се дължи единствено на храната. Предполагам, че срещата ти с Бекер е минала добре.
— Приятелят ти господин Бекер се оказа всъщност доста очарователен. Направо не можеше да намери подходящи суперлативи по твой адрес и бе силно впечатлен от снимките ти на „Морски страж“. По мое настояване те също огледаха кораба и стигнаха до заключението за саботаж, точно както го описа ти. Споразумяхме се. Съгласиха се да снемат обвиненията от Маркъс.
— Честито. Без никакви допълнителни условия?
— Има, и още как. Маркъс и всички свързани по някакъв начин със SOS, в това число и моя милост, трябва да напуснат Дания през следващите четиридесет и осем часа. Запазихме си места за утрешния полет на „Конкорд“.
— „Конкорд“? SOS май не се скъпи, когато става дума за пътуване.
Тя сви рамене.
— Хората, даващи милиони на SOS, явно нямат нищо против, стига океаните да са защитени.
— Ще пробвам този номер със счетоводителите на НАМПД, които държат под око пътните разходи. Ти ще обядваш в „Кънкейд“, докато аз ще се мъча да сдъвча гуменото пиле на десет километра височина. Какви
