— Предпочитам да рискувам — отвърна след кратко мълчание Куентин. — Познавам технологическите стойности по-добре от човешките. Докато завися от познанията в моята област, аз ще съм в по-голяма безопасност отколкото, ако се опитам да се занимавам с психология. Аз знам коефициентите и косинусите, но не познавам добре колоидния механизъм, скрит в черепа ти.
Толман наведе глава — по носа му се стичаше пот и капеше по вътрешната страна на зрителното му стъкло. Внезапно почувства клаустрофобия — страх от тесните предели на костюма и страх от по-обемистия затвор, какъвто представляваше помещението и самият кораб.
— Кръгът на възможностите ти е стеснен, Куент — изрече той с прекомерно висок глас. — Нямаш голям избор на оръжия. Не можеш например да създадеш атмосферно налягане в това помещение, иначе вече да си го направил и да си ни смазал.
— И заедно с това да унищожа и жизненоважни съоръжения. Освен това тези костюми могат да издържат на много голямо налягане.
— Твоят цар е все още в шах.
— Както и твоят — рече спокойно Куентин.
Фърн отправи към Толман вял поглед, в който се четете одобрение и едва доловимо тържество. Под тромавите ръкавици, боравещи с най-фини инструменти, връзката започваше да придобива форма. За щастие по-скоро ставаше въпрос за преправяне, отколкото за нова направа, защото иначе времето нямаше да им стигне.
— Забавлявайте се — каза Куентин. — Ще стоваря възможно най-високата гравитация, която можем да понесем.
— Нищо не усещам — каза Толман.
— Най-високата, която можем да понесем, а не най-високата, която мога да задействам. Продължавайте да се забавлявате. Вие няма да победите.
— Така ли?
— Ами помислете сами. Докато стоите завързани на едно място, вие сте сравнително в безопасност. Но започнете ли да се движите; аз съм в състояние да ви унищожа.
— А това означава, че трябва да се движим в някаква по-сока, за да стигнем до теб. нали така?
Куентин се изсмя.
— Не съм казал такова нещо. Аз съм скрит добре. Изключете тази възможност.
Ехото от този вик отекна многократно в сводестия таван, разтърсвайки въздуха с цвят на кехлибар. Толман нервно подскочи.
Той срещна погледа на Фърн и зърна усмивката на астрофизика.
— С това го уцелихме — рече Фърн. За известно време настъпи тишина.
Корабът рязко подскочи. Честотният индуктор обаче бе здраво закрепен, така както и мъжете бяха здраво завързани със своите въжета.
— Изключете го — повтори Куентин. Не владееше напълно гласа си.
— Къде си? — попита Толман.
Отговор не последва.
— Ние можем да почакаме, Куент.
— Чакайте тогава! Аз не… Аз не изпитвам страх за собствената си личност. Ето едно от предимствата да си трансплант.
— Висок коефициент на дразнимост — промърмори Фърн. — Действа бързо.
— Хайде, Куент — заговори убедително Толман. — У теб все още съществува инстинктът за самосъхранение. Това едва ли може да ти е приятно.
— Твърде… приятно ми е — изрече Куентин на пресекулки. — Само че няма да ми подейства. Винаги съм издържал на пиене.
— Това обаче не е пиене — възрази Фърн. Той докосна една скала.
Трансплантът се изсмя. Толман отбеляза със задоволство, че той не контролира вече речта си.
— Няма да ми подейства, казвам ви. Много съм… умен за вас.
— Така ли?
— Така. Вие не сте малоумни — нито един от вас. Може би Фърн е добър техник, но не достатъчно добър. Спомняш ли си, Ван, че в Квебек ме попита дали съм се променил. Казах ти, че не съм. Сега обаче установявам, че съм бил на грешно мнение.
— В какъв смисъл?
— Никакво отклоняване на вниманието — Куентин говореше прекалено много — признак на опияняване. — Мозъкът в едно тяло никога не може напълно да се съсредоточи. Той е твърде много зает със самото тяло. А това го превръща в несъвършен механизъм. Много ограничен, за да бъде продуктивен. Дишането, кръвообращението — всички тези системи му пречат. Дори навикът да се диша представлява отклоняване на вниманието. Докато сега моето тяло е корабът, но той е съвършен механизъм. Действа с максимален коефициент на полезно действие. Следователно и моят мозък е по-полезен.
— Свръхчовек.
— Свръхпродуктивен. По-способният мозък обикновено бие на шах, защото е в състояние да предвиди възможните гамбити. Аз се досещам за всяко нещо, което вие можете да предприемете. А вие сте в много неизгодно положение.
— Защо?
— Защото сте хора.
Самоизтъкване, помисли си Толман. Дали това не бе ахилесовата му пета? Вкусът на успеха очевидно бе свършил своята психологична работа, а електронният заместител на алкохолното опиянение бе премахнало задръжките. Напълно логично. След пет години черен труд, колкото и необикновен да беше той, положението неочаквано се промени и тази промяна от деен в бездеен, от механизъм в главен герой можеше да се окаже катализаторът. Неговото аз. И замъглен разсъдък.
Защото Куентин не беше свръхмозък. Съвсем определено не беше. Колкото е по-висок коефициентът на интелигентност, толкова по-малка е нуждата от самооправдание, била тя пряка или непряка. И странно, Толман внезапно се почувства освободен от всякакви угризения. У истинския Барт Куентин никога не биха се появили параноидни мисли.
И така…
Куентин произнасяше думите ясно, без изобщо да ги слива. Само че сега вече не говореше с меко небце, език и устни и през струя въздух. Тоналният контрол бе очевидно вече променен и гласът на транспланта варираше от лек шепот почти до крясък.
Толман се ухили. Стана му някак си по-добре.
— Ние сме хора — рече той, — ала все още сме трезви.
— Глупости. Погледни предупредителния сигнален уред. Ние се приближаваме към Земята.
— Я стига, Куент — каза отегчено Толман. — Ти блъфираш, а и на двамата ни е известно, че блъфираш. Не можеш да издържаш на неограничено количество висока честота. Не губи време и се предавай.
— Вие се предайте — отвърна Куентин. — Виждам всичко, което правите. Във всеки случай корабът гъмжи от капани. Трябва само да наблюдавам оттук, отгоре, докато от всички ви остане само един. Аз планирам играта си предварително, всеки гамбит е пресметнат така, че да постави в мат един от вас. За вас няма никаква надежда. За вас няма никаква надежда. За вас няма никаква надежда.
Оттук, отгоре, мислеше си Толман. Къде отгоре? Той си припомни забележката на дребния Котън, че геометрията би могла да помогне, за да бъде открит трансплантът. Сигурно. Геометрията и психологията. Раздели кораба на две, раздели го на четири, продължавай да разделяш получените части…@
Не е необходимо. „Отгоре“ беше ключовата дума. Толман се хвана за нея с жар, която не личеше, ако се съдеше по лицето му. „Отгоре“, както можеше да се предположи, съкращаваше наполовина пространството, което трябва да претърсват. Разположените по-ниско места в кораба можеха да бъдат изключени. Сега трябваше да разполови горния сектор, като използва, да кажем, звездния глобус за разделяща линия.
Трансплантът, разбира се, притежаваше зрителни клетки разпръснати из целия кораб, ала Толман реши като начало, че Куентин мисли за себе си като за поставен в някакво определено място, а не разпръснат из целия кораб и ограничен единствено в местата, където има вградено око. В собствените си представи човек
